Доц. Людмила Миндова: Компаративният поглед обогатява и задълбочава литературното поле и е ценен за него

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Людмила Миндова, доц. д-р, Институт за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Заниманията ми са свързани с изследвания в областта на славистиката и балканистиката. Тъй като съм завършила славистична специалност, литературоведските ми интереси са най-често ориентирани към сравнителната проблематика. Сравнение например на бароковите явления в южнославянските литератури с тези в западно и средноевропейския, както и в останалия балкански и европейски свят. Сравнение на славянските и балканските литератури на ХХ век; на модернистки и постомодернистки явления; на тоталитарни и посттоталитарни художествени модели; на различни нормативни и антинормативни естетики и стилистики.
Компаративният поглед обогатява и задълбочава литературното поле и е ценен за него. Някой, у когото не е възпитано уважение към литературата, ще каже – какво ни храни литературата, какво полза от нея в ситуация на криза и на коронавирус? За какво са ни тези занимания, пък били те красиви и интересни, ако не спомагат за развитието на индустрията, медицината и т.н.? На атеиста изглежда безсмислено да се цитират заветните думи „В началото бе Словото“. За него обаче, дори за най-заклетия атеист, не е все едно как точно ще преживее живота си и ще посрещне смъртта си – дали като разумен човек или като едно обезумяло същество без каквато и да било възможност за осмисляне на случващото се в него и край него. Ако за Аристотел човекът е „zoon politikon”, той е такъв именно защото политическото измерение на човека изразява неговата способност за социален контакт. А социалният контакт е абсолютно невъзможен без словесността. Социален контакт или социопатия…
Нека се опитаме да си представим сега, че в годините, когато онези бележити българи са създавали Българското книжовно дружество, те не са вярвали нито в Божия промисъл, нито в Словото, нито в духовността. Та те никога нямаше да създадат Българското книжовно дружество и днес нямаше да я има Българската академия на науките.
България има забележителни учени в областта на точните науки. Учени на световно равнище в математиката, физиката, биотехнологиите, информатиката, химията… Всички те обаче, дори когато разговарят със своите колеги в чужбина на чужд език или на езика на научната абстракция, всички те до един са култивирани като личности и като учени в лоното на българското книжовно слово. Всеки опит да се маргинализира ролята на националния език и култура създава посредственост и духовна убогост. А това е болест и смърт. Та може ли разумен човек да желае това?!


РЕКЛАМА:

***

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Когато преди време студенти попитаха един сръбски писател и литературовед на гости в Софийския университет по какво се разпознава класикът в литературата, той (става дума за проф. Михайло Пантич, който има голям принос за приема на българската литература през последните двайсетина години в сръбските читателски кръгове) отговори кратко и шеговито: „Неудобството да си класик най-вече е в това, че първо трябва да умреш!“ Вярно е, живите класици са изключение. Големите творци обаче наистина впечатляват и те трудно могат да останат незабелязани. Писателите, художниците, композиторите, творците и учените, най-общо казано, които оставят имената си в историята на изкуствата и науката, те създават такова творчество по качество и обем, че ние нерядко се питаме – кога изобщо са успели? Кога Моцарт е успял да композира толкова опери, симфонии, концерти? Кога са го направили Бетовен, Бах, Пучини, Чайковски? Кога Вазов е успял да напише толкова разнообразни произведения – романи, повести, разкази, поеми, драми, пътеписи? А Ботев, а Елин Пелин, а Йовков? Разбира се, има творци, които са написали едва по една стихосбирка или само няколко разказа, но точно с тях са заслужили своето голямо признание. Такива са, да кажем, случаите с българските поети Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров, които умират твърде млади. Такъв е случаят със сръбския писател Лаза Лазаревич, който приживе публикува едва осем разказа, но е признат за един от най-големите майстори на сръбския реализъм. Какво да кажем обаче за един поет като словенеца Сречко Косовел, който умира през 1926 г. едва на 22 години, но има такова интензивно и разнообразно творчество, че и до днес в Словения се появяват издания с все още непубликувани негови произведения. Косовел, който владее освен родния си още няколко езика, създава творчество в стилистиката на няколко различни естетически школи – импресионизъм, експресионизъм, зенитизъм, футуризъм, конструктивизъм. И понеже повече чете, отколкото пише, този изумителен творец запознава словенската публикува с най-големите имена в световната литература, както с вдъхновените си прочити, така и с преводите си.

На фона на всичко човек да говори сам за своите приноси е нескромно. Няма да скрия обаче радостта си от това, че в живота ми се предоставя прекрасната възможност да чета книги и да пиша за онези от тях, които смятам за ценни и вдъхновяващи. Това правя в почти всичките си литературоведски текстове, както и в лекциите си пред студентите слависти. Може да се види в книгите ми „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ („Алтера“, 2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ („Изток-Запад“, 2016). Безкрайно благодарна съм, че имам възможност да общувам с такива блестящи творци и учени колеги, с които ме срещат Софийският университет и Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“. Радвам се и че имам възможност да пиша собствени произведения и да ги виждам публикувани в такива красиви издания – стихосбирките ми „Блус по никое време“ („Сиела“, 2009), „Тамбос“ („Жанет 45“, 2014), „Животът без музика“ („Жанет 45“, 2016), „Дървото на спомена“ („Ерго“, 2020), романът „Роман за името“ („Изток-Запад“, 2017). Оставям за накрая, но истината е, че в случая това е напълно формално – преводът на художествена литература заема голяма част от работното ми ежедневие, тъй като на първо място аз съм читател. И когато чета, аз обичам да споделям. И както и повечето си колеги, споделям или чрез собственото си творчество – литературнокритическо или художествено, – или чрез преводи. Та преводната литература е огромно богатство! Националната култура е толкова по-богата, колкото по-голямо е мястото на преводната литература в нея. В чисто човешки, ежедневен смисъл, ако щете, способността ни за превод показва способността ни за разбиране. Преводът ни обогатява, с други думи, и като социални същества, които биха загинали без общуване, и като индивиди, които имат нужда от превода не само за да разберат другия, но и за да могат да изразят по-добре самите себе си. Дължа много на разбиранията си за превода на големи творци и преводачи като Светлозар Игов, Катя Йорданова, Емил Басат, Жела Георгиева, Иглика Василева, макар че когато започнах да превеждам преди повече от двайсет години, в основата на всичко това беше по-скоро неспособността ми да устоя на силната притегателна мощ на произведенията. Имах, разбира се, добрата теоретична подготовка от университета, но същинското учене тепърва предстоеше. И все пак, винаги и до ден-днешен, преводите ми са резултат от възторга ми от литературата. Така се появиха на български в мой превод книгите на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Миро Гавран, Симо Мраович, Йосип Ости, Иван Херцег, Гойко Божович, Томаж Шаламун, Алеш Дебеляк, както и много други преводи в периодичните ни литературни издания.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Обичам работата си, така че няма да излъжа, ако кажа – любовта към литературата. Любовта обаче е нежно творение и с времето съм разбрала, че се иска голямо търпение и постоянство, за да я съхраним все тъй нежна и прекрасна. Постоянно се уча на това и никога нямам чувството, че съм успяла. Не смея и да си го помисля.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Изключително много дължа на разбирането от страна на своите близки на първо място, а веднага след това на прекрасните творци и учени, които съм имала щастието да срещна по време на следването си и след това. Нека спомена особено важни за мен имена като професорите Никола Георгиев, Светлозар Игов, Валери Стефанов, Боян Биолчев, чието писане ме вдъхновяваше още от гимназията, тоест преди да ги срещна като преподаватели в университета. После заедно с тях и до ден-днешен за мен са особено ценни съветите на доц. Катя Йорданова – научната ръководителка и на дипломната ми работа, и на дисертацията ми, която същевременно е един от най-добрите преводачи на художествена литература у нас с изключителен слух за нюансите на словото. Тук също не мога да пропусна компаративисти като проф. Румяна Л. Станчева и проф. Панайот Карагьозов, както и много други преподаватели и колеги от академичните кръгове. В същото време обаче и много други български творци, защото за щастие българската хуманитарна наука е силно свързана с изкуството, така че преходите между тях са нещо съвсем обичайно. Та особено ми е ценно творчеството на поети като Константин Павлов, Борис Христов, Георги Рупчев, Георги Борисов, Малина Томова, Иван Цанев, Иван Теофилов, Екатерина Йосифова…

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Проблемите са такива, каквито поначало среща хуманитаристиката не само днес, а постоянно в своето съществуване. Тъй като тя не обещава бърза възвръщаемост на вложенията, хуманитаристиката често е обречена на трудно оцеляване. Като самото изкуство изобщо. „Музикант къща не храни“ – гласи известната поговорка… И все пак, точно способността на едно общество да прави вложения в тази по-фина сфера на „дългосрочните активи“, тъкмо тази способност гарантира неговото оцеляване като общество. И то като цивилизовано общество, което може да се изправи пред всякакви трудности и проблеми и да преодолее с достойни за възхищение разум и изобретателност предизвикателства и кризи, каквито човечеството е срещало неведнъж в своята дълголетна история.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Не мисля, че нещо трябва да се променя коренно. Чужди са ми подобни крайно революционни пориви. Преди да мислим за изкореняването, нека най-напред помислим какво бихме могли да засадим. Какви ценности, какви семена носим у самите себе си и можем ли след като ги засадим, да се грижим с внимание и търпение за растенията, които ще поникнат от тях? И да се запитаме – какви растения искаме да засадим? Дали такива, които ще надживеем ние, или каквито ще надживеят нас и ще пазят под сянката си поколения наред след нас?

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Да се говори за науката е също наука, така че трябва и още как. Чудесно е начинанието Ви и Ви поздравявам сърдечно с най-искрена благодарност, че бях Ваш гост.


Европейска нощ на учените 2022 г.: