Направи дарение на училище!

Кратка информация за изследователя:

Анелия Александрова Касабова, доц. д-р, ИЕФЕМ – БАН

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

Всекидневието си трудно мога да опиша в строги рамки. Изследователската ни работа е разнообразна: в нашата област (етнология) основно значение има т.нар. работа на терен, която включва събиране на житейски разкази и провеждане на различни по вид интервюта по конкретна тема, както и работа в архиви, библиотеки. Тази част от проучванията е много динамична. По-статична (но само в пространствен смисъл) е следващата част – анализът на събраните материали и писането на научни текстове. Към ИЕФЕМ няма възможност за индивидуални кабинети, процесът на писане изисква концентрация, тази работа е в „кабинета“ вкъщи. Дистанционна работа, както сега около Ковид-19 се нарича, има много предимства, в нашия случай тя е необходимост, която пести на държавата средства (компютър, консумативи и т.н. осигуряваме сами). При такъв тип работа се разчита на личната отговорност и личната работна етика. Мисля, че съм развила и двете, поне се старая да изпълнявам съвестно поетите ангажименти.
А те се увеличават с нарастването на възрастта и израстването в научната йерархия. Към изследователските задачи се прибавят преподаване и работа със студенти (хонорувана преподавателка съм към СУ „Св. Климент Охридски“, катедра „Етнология“); участие в различни органи на института; участия в различни комисии, научни журита … От 2013 г. съм член на международната редакционна колегия на сп. L’Homme. Europäische Zeitschrift für Feministische Geschichtswissenschaft; от същата година съм в редакционната колегия на сп. Българска етнология – първо като зам.-главна редакторка, от 2017 – като главна редакторка.
Немалко време отнема подготовката на проекти, а участието в проекти – независимо на каква позиция, в днешно време изисква много и различни компетентности.
Така дните са различни – в някои случаи съм основно пред компютъра, в други съм в „движение“. Научната работа трудно може да се вмести във фиксирано работно време, – темите, задачите, проблемите са постоянно с нас, в нас. Няма край на „работното време“, няма събота, неделя. Но пък имаме свободата сами да определяме ритъма на работа, самата смяна на един тип работа с друг е стимулиращо разнообразие. Стимулиращо е и съчетаването със семейство, деца – син и дъщеря, внуче, засега едно + едно на път;-) Определено смятам работата си за вълнуваща, защото ме среща с много и различни хора, всяка среща е интересна и обогатяваща, изостря погледа ми за изследователски теми, подходи, теории.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Разбери повече за БГ Наука:

***

За приносите времето и читатели/колеги/следващите поколения учени ще отсъдят.
Свързвам отговора на този въпрос със следващите два:

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в ндустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Въпросите са много важни, от същностно значение за всяка наука е т.нар. (само)рефлексия върху използваните методи и изследователски въпроси, с които се описва и интерпретира научния обект. В социалните и хуманитарните науки основните методи включват интервюта, анкети, т.нар. включено наблюдение. Създадените извори са резултат на комуникация между изследователя и събеседниците. Разбира се, има правила, по които се събират емпиричните материали, критерии за анализ и интерпретация, във всички научни дисциплини е заложена необходимостта направените изводи да са проверими и да подлежат на верификация. Но както дефинициите за научните дисциплини, така и подходите и теориите са исторически променливи, всяка наука и всяко научно изследване са свързани с времето и обществото, в което се създават.
Саморефлексията включва и осмислянето на собствените възгледи, пристрастия, мотивацията за конкретните изследвания и целите, които си поставяме. Търсенето на „обективност“ в хуманитарните и социални науки отразява, според мен, елитарно отношение, (само)възприемане на учения–субект като стоящ „над“ обществото. Това не е и само мое мнение, позитивистичната представа, според която ученият може „обективно“ да наблюдава и анализира реалността (история, култура, общество), приемана също за „обективна“, е подложена на аргументирана критика още от 1980-те години. Тук ще спомена само две имена на водещи учени – Пиер Нора, Пиер Бурдийо, по тези въпроси има натрупана значима литература. Научните теории се основават на проверими факти, но систематизираното събиране на определени факти/данни е винаги резултат от изследователската активност, а не независима от изследователя „обективна“ величина.
Тъй като за мен тези въпроси са от голямо значение, и тъй като саморефлексията е постоянен процес, на който не може „да се сложи точка“, такива въпроси се старая да вплитам в изследванията си. През последните двадесет години се занимавам с теми като репродуктивна политика: например опитите през периода на държавен социализъм да се нормира сексуалното поведение, оттам стигнах до темата за тези, които излизат „извън нормата“ – бременни без брак жени, „самотните“ майки, а след това към темата за „държавните“ деца през социализма – деца в домовете. Това не са обичайни за етнологията теми. Но и етнологията се развива, продължават дебатите за обект и предмет на науката ни. Лично аз споделям широко разбиране за етнологията – най-общо казано наука за всекидневието в цялата му комплексност на общности, групи; човекът/личността са в центъра (оттам и преплитанията и синонимното използване на етнология и културна и социална антропология). Споделям разбиране за хуманитарните и социални науки като науки, създаващи „познание за себе си“ – в личностен и в обществен план. Това самопознание не означава конструиране на положителни представи за отъждествяване с (идеализирано, героично) минало, не означава и даване на оценки, а развиване на критично мислене и гражданска отговорност. В това виждам и ползата от нашата наука (и от моите изследвания) за обществото. Науката е дебат. Дебатът е конститутивен – за науката (и за демокрацията). Дебатът не само предполага, но изисква различни, дори противоположни гледни точки. Етнологията задълбочава способността човек да изслушва и да се вслушва в различните гласове, да вижда многообразието, да чува многогласието, да разбира различните позиции. Това изисква и развива уважение към различното мислене, същевременно и поставяне на всяко знание (включително, а и на първо място – на своето) под въпрос. Науката е непрекъснат процес: търсене – откриване – опровергаване и/или развиване – ново търсене….
Това ми е мотивацията да съм в науката.
За да достигна до тази нагласа, за да бъда това, което съм, са допринесли много хора – родителите ми, които ме научиха на любознателност и отговорност; партньорът ми В. Динчев, прекрасен археолог, с когото споделяме еднакво отношение към труда; децата ми, които ме разбират и подкрепят; съученици, учители (91 НЕГ), преподаватели (СУ „Св. Климент Охридски“, специалност История); колеги от България и от различни страни, многобройните събеседници … всички, с които ме е срещнал живота. Всички срещи за мен са важни и ги ценя.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

Проблемите са различни, зависят от характерите ни. В не малка част от случаите, проблемите ги създаваме самите ние – с прекомерни очаквания, с липса на самокритичност, но в замяна на това – свръхкритичност към другите.
В случая използвам дадената ми възможност, за да насочва вниманието към един според мен структурен въпрос – финансиране на научните изследвания. След Промяната през 1989 г. започна да навлиза, в през последното десетилетие се налага като водещ проектният принцип. БАН, както и голяма част от университетите, са бюджетни институции, но държавното финансиране трудно покрива основните разходи, заплатите в бюджетната научна сфера след Промяната паднаха под средната за страната. Периодично има протести срещу „ликвидационната политика“ на държавата към науката. Но все пак аз, както и повечето учени от моето поколение, сме на постоянни трудови договори, а това дава сигурност.
Отворено общество бе една от първите фондации, които развиха голяма дейност в подкрепа на научни проекти. Центърът за академични изследвания в София (ЦАИ), организация с международен борд, работи изцяло на проектен принцип. От 2008 г. създаденият към Министерството на образованието и науката Фонд Научни изследвания насърчава проектната култура. Позитивна конкуренция при ясни критерии стимулира творческия потенциал и иновативното мислене, засилва динамиката, открива нови перспективи. Но ако в организацията на науката се наложи като единствен проектният принцип, то това според мен крие не малко опасности: може да доведе до комерсиализация на хуманитарното знание, науката да се превърне в бизнес, в който се работи за печалба. Изострената борба за ограничени финансови средства може да засили социално негативно конкурентно поведение (криене на информация, краен негативизъм към колеги и др.). Само в ИЕФЕМ сме над 100 души – учени и музейни сътрудници, а конкуренцията за относително малък брой проекти в областта на социалните и обществени науки е както между проектни предложения от една институция, така и между различни институции. Краткосрочни (от няколко месеца до една година) и средносрочни (две до три години) проекти определят необходимостта при одобрен проект веднага да се започва подготовка на следващ, което може да доведе и до формално отчитане по количествени показатели, бездушно отношение към изследователската работа и т.н.
Нарастват възможностите за международни проекти. Имах щастието първият ми проект, с който кандидатствах към международна институция, да бъде одобрен. Това бе късмет – фондация Пасторален форум, Виена, обяви през 1996 г. конкурс за средносрочни (2–3 годишни) изследователски проекти към Виенския университет, като предимство имаха жени от Източна и Югоизточна Европа, от хуманитарните и социални науки (без теология). Вероятно кандидатстващите жени не сме били много и конкуренцията – не голяма, проектът ми бе одобрен и в края на 1997 г. получих този шанс. Стипендията изтичаше през януари 2001 г., бях изпълнила всички задължения, но исках да остана с децата си във Виена до края на учебната година. Кандидатствах с три проекта с ограничено финансиране (към Община Виена, Виенския университет, Пасторален форум). И трите проекта бяха одобрени, работата по тях бе значителна, и трите завършваха през юни 2001 г., така краят на престоя ми във Виена бе много натоварен. Реших, че под такъв стрес не искам, а и трудно бих могла да работя продължително. След завръщането в България не кандидатствах с проекти към български или към чуждестранни институции. Но съм участвала в международни проекти: Семейството в комунистическа България [Family in Communist Bulgaria] (2003 – 2004) и Визуализиране на семейство, отношения между половете, на тялото. Балканите между 1850 – 1950 г. [Visualizing Family, Gender Relations and the Body. The Balkans approx. 1860-1950] (2010 – 2014) – към Университета в Грац, Център за източно- и югоизточноевропейска история и антропология, по покана на ръководителя на центъра проф. К. Казер. През 2016 – 2018 г. бях поканена от проф. Брунбауер, директор на Лайбниц-Институт за изследване на Източна и Югоизточна Европа, за участие в екипа по проект Кураж. Културна опозиция: Разбиране на културното наследство на дисиденти от бившите социалистически страни [Courage. Cultural Opposition: Understanding the Cultural Heritage of Dissent in the Former Socialist Countries] Хоризонт 2020.
Честа критика е, че идващи „отвън“ проекти застрашават независимостта на науката ни, тъй като темите са „чужди на българските реалности“. Науката по дефиниция е международна, националните специфики са важни, но националните реалности трудно могат да се отделят от световните. Именно „отварянето“ на науката след 1989 г. доведе до редица нови теми в етнологията, до разширяване на методи и използвани извори.
Разбира се, в науката има йерархии. Водещите икономически държави – Германия, Франция, Великобритания, инвестират много в подготовката на проекти, особено на проекти за върхова наука. Към различни академични институции има звена с назначени служители, които подкрепят логистично изследователите при кандидатстването им. Науката е йерархично организирана, има необходима субординация. Но йерархиите са различни, а и най-вече е различно отношението към власт и властови позиции. В споменатите проекти бях включена като (старши) изследователка, в повечето случаи ръководителите са от утвърдени западноевропейски академични институции. Старая се да възприемам хората (и себе си) независимо от позицията и статуса, старая се да не развивам „статусно мислене“. Не се възприемах и не бях възприемана като „обект“ на управление, а като субект, от когото се очаква самостоятелност, инициатива и диалог, т.е. способност да изразяваш и отстояваш различно мнение.
На една отчетлива асиметрия в международни проекти искам да обърна внимание: изследователи от Източна и Югоизточна Европа участват в проекти, но в повечето случаи „отговарят“ за държавата, от която произхождат, евентуално в контекста на Балканите и/или на постсоциализма. Такъв е и моят личен опит. Поставян е въпросът за приносите и ограниченията на (пост)колониалните изследвания, в които водещ е погледът на западноевропейски и северноамерикански учени върху останалия свят. Професионалният поглед на изследователи от „останалия свят“, включително източноевропейци, върху западноевропейски и северноамерикански реалности не се търси. Тепърва, според мен, предстои разгръщането на тематични проекти, които да показват ползотворността от равностоен обмен на перспективи.
Участие в такъв проект имам щастието да ми предстои. Проект Левиатан: Наследството на следвоенна Европа и „общото благо“ [Leviathan: Taming the European Leviathan: The Legacy of Post-War Medicine and the Common Good]. И при този проект има вероятно и случайности, но е и резултат от предходни развития. Към мен се обърна изследователка, работеща към Университета в Кент, българка по произход – д-р Вероника Стоянова. Благодарение на д-р Стоянова се запознах с Улф Шмит (професор към Университет Кент, от началото на септември т.г. – към Университет Хамбург), Фолкер Хес (професор, директор на Института за история на медицината и медицинската етика към Шарите Берлин) и Юдит Шандор (професор към Факултета за политология, правни и джендър изследвания към Централноевропейския университет, Будапеща/Виена). Първите ни срещи бяха виртуални, след това по инициатива и с финансиране от Шарите Берлин станаха и реални. Така се роди идеята да подготвим общ проект, най-общо казано: История на следвоенна Европа през призмата на медицината.
Това, което нас ни обедини бе (и е) търсенето на „обединяващо“ мислене – разбиране за Европа като едно цяло въпреки идеологическите противопоставяния „Изток“ – „Запад“ (които далеч предхождат периода след Втората световна война), въпреки Студената война. Това в никакъв случай не означава идеализиране на близкото минало, омаловажаване на съществените политически, икономически, културни различия. Ще отчитаме националните специфики – медицината и здравеопазването, здравното осигуряване се развиват в рамките на национални държави с различно национално законодателство. Но акцентът ни е върху взаимовръзките, взаимовлиянията, взаимопреплетеността между „Изтока“ и „Запада“. Акцентът е върху обмена, върху трансфера – на знания, хора, технологии. Какво променя изграждането на Желязната завеса: как се променят определенията за „общото благо“ (Common good); как се развиват медицинските и обществените морални и етични норми; как се трансформират отношенията индивид / общество / държава – това са част от общите въпроси в проекта, които ще се изследват на макро- (световно/европейско), мезо- (регионално/държавно) и на микрониво. Т.нар. работни пакети с условните наименования Тяло, Репродукция, Риск, Утопия са така конципирани, че да обединяват усилията на екипите от четирите институции. Това, което преминава през всичките работни пакети, са репродуктивните политики. Разширихме разбирането за „репродуктивна политика“ – освен в тесния смисъл на думата като политика, насочена към възпроизводството на населението, включваме и политиките (концепции, нагласи, институции) по отношение на „инвалидност/неработоспособност/неспособност за работа“, както и концепции за старостта и политиките към възрастните хора. Ще работим в сътрудничество с екипите от другите институции по всички теми – изследване на лекарствените форми и фармацевтична революция; клинични експерименти/изпитания на ваксини, биоетика, медицински утопии и др. На фона на съвременните несигурности и разделения в света и в Европа проектът цели чрез исторически разказ за комплексните развития да засили диалога за общата история. Отчитаме риска от самоприписване на „европейска изключителност“, изследването на преплетената история на Европа е крачка в посока изследване на преплетената световна история.
Иновативна е преплетеността на нашите изследователски перспективи – не само имаме различни научни профили, но и предвиждаме всеки екип да извършва изследователска работа в други държави. Не „западен поглед“ върху Източна и Югоизточна Европа (изследователска перспектива с дълбоки традиции), не и „Изтокът гледа Запада“ (което само по себе си е все още рядко срещано), а диалог в равноправно партньорство в балансиран екип.
След като получи 16 рецензии и премина три нива на оценка, проектът ни бе одобрен през 2019 г. от Европейския съвет за научни изследвания (European Research Council / ERC) в категория Синергия (Synergy). Това е и първият проект от тази категория, в който учен от България е водещ изследовател (Principal Investigator).
Проектът е 6-годишен, общото финасиране е близо 10 милиона евро, сумата се разпределя между институциите-домакин (Host Institution) на водещите изследователи. За институция-домакин се обърнах към ИЕФЕМ – БАН, институтът, към който работя. Договорът е подписан, започваме работа от 1 октомври 2020.
Такъв мащабен проект е висока отговорност – и за мен като водеща изследователка, и за институцията-домакин. Нужен е голям научен, но и административен, счетоводен, юридически капацитет, това е първи проект от този вид, предстои ни да натрупваме опит. Високата отговорност задължава, не мога да крия, че съм и леко притеснена. Но се надявам съвместно с колегите да се справим добре с това не малко предизвикателство и проектът да е от полза за ИЕФЕМ, за БАН, а и общо за българската наука, да допринесе за утвърждаване на мястото на български учени в международни научни мрежи.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Аз не съм привърженичка на „коренни промени“ в науката, споделям необходимостта от надграждане. Някои научни резултати се определят като „революционни“, но и те почиват на постигнатото в съответните науки преди тях. И днес в науката има забележителни индивидуални приноси, нараства обаче необходимостта от и значението на екипната работа, способността да работиш с други (и за други). Развитие, личностно и научно, е нужно през целия живот, опасно е човек/учен да се (само)оценява като „постигнал върха“. Опасно, деструктивно е и когато не се вижда, не се уважава постигнатото преди и/или успоредно на нас от други.
В структурно отношение – трудно е да се намери баланс между държавно финансиране на науката с дългосрочни назначения и проектното начало, държавно или от фондации, затова е важно по тези въпроси да се говори. И да се спори.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Научните занимания, представянето им, полемиките с какво и защо са важни, засилват критичното мислене, насочват към диалог – това е ползата за мен, надявам се, и за обществото.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!