Цикъл: „Заветите на Априлци 1876 г.“
Статия 14 : Дискусионните моменти за Априлското въстание
„Априлци” Илюстрация на Александър Станчев
Априлското въстание е най-масовата проява на освободителните тежнения на българския народ през XIX век. То се явява не само апогей на национално- революционните ни борби, но и най-важната предпоставка за окончателното решаване на българския политически въпрос. В рамките на Голямата Източна криза от 1875 г до 1878 г., Априлското въстание е онова събитие, което променя отношението на Великите сили към случващото се на Балканите и подтиква правителствата на европейските държави да се намесят открито в търсенето на решение на все по- задълбочаващата се криза. Безспорен е героизмът и този безкраен емоционален порив за свобода, заплатен многократно с цената на повече от 30 хиляди, погълнати от пожарите и физическите изстъпления на турските зверства. Много от фактите обаче странно убягват или остават познати само за тесен кръг професионалисти, за други пък поради откъслечния характер на доскументалния материал, с който разполагаме, днес се водят нескончаеми спорове. От това произтичат и различните тълкувания и оценки за отделните личности и конкретните събития, свързани с Априлското въстание.
Основният въпрос, който подлежи на изясняване е дали е съществувал самостоятелен Гюргевски революционен комитет или става дума за една инициатива на група революционери, натоварени още през лятото на 1875 г. от Българския революционен комитет да подготвят нова въстаническа акция, след провала на опита за въстание през септември 1875 г. Спорът около названието на групата на гюргевските апостоли има дълголетна история. По различно време и с различни аргументи в този спор са се ангажирали най-авторитетните изследователи на Априлското въстание. И ако въпреки положените усилия, родната историопис не е достигнала все още до някакво общоприемливо решение, то главната причина трябва да се потърси в липсата на автентични документи от организационно естество – в т. ч. програма, устав, протоколи, официална кореспонденция и др., които биха позволили по-добре да се реконструира дейността на събралите се в началото на ноември 1875 г. в Гюргево комитетски дейци. Всъщност, въпросът под какво име ще запомним тези, които замислиха и осъществиха най-ярката революционна акция във възрожденската ни история има второстепенно значение пред техния подвиг и саможертва. Дълго време в сериозната наука се обсъждаше този въпрос и някъде през 60-те – 70- те г. на миналия век се наложи тезата, че гюргевския революционен комитет е една самостоятелна организация, която обединява най-последователните революционери сред българската емиграция във Влашко. „Изследванията през последните двадесет години на нови документи, които бяха открити във фонда на Иван Драсов във Варненския архив, показват, че всъщност и Стоян Заимов и Захари Стоянов са прави, когато навремето са говорели за „Апостолско събрание”, а не за Гюргевски комитет. Без да навлизам във фактологическата конкретика, в подкрепа на подобно твърдение ще приведа само два аргумента. Първо – в запазения препис от пълномощното на П. Волов и Г. Бенковски изрично се отбелязва, че двамата са натоварени да поемат ръководството на комитетите в Западна Тракия от „общото събрание на Апостолите“, а самият документ е подписан от Стефан Стам- болов в качеството му на „Ръководител на Апостолското събрание“. Второ – петима от гюргевските дейци (Стамболов, Обретенов, Драгостинов, Заимов и Волов) са притежавали апостолски пълномощия, предоставени им от БРК още през август 1875 г. Други трима – Хр. Караминков, Г. Апостолов и Ив. х. Димитров, участват активно в подготовката на замисленото от БРК въстание, като Ив. х. Димитров е бил председател на Търновския комитет, който от пролетта на 1875 г. изпълнява функциите на Главен комитет за вътрешността на страната. С други думи, участниците в „тайните заседа- ния“, на които се вземат решенията за организиране на бъдещото въстание през пролетта на 1876 г. са имали формални правомощия да представляват последната легитимна революционна формация – БРК. Така, вместо да създават нов комитет, което неминуемо щеше да предизвика протести от страна на останалите емигрантски комитети, гюргевските дейци избират по-разумното – да се конституират като Апостолско събрание”/ проф. д – р Пламен Митев /. Още повече, че решенията на последното общо събрание на БРК (от 1 октомври) изрично им вменяват да продължат да работят за „прогласяване“ на нов бунт в Българско. Самият Стамболов е бил натоварен на това събранието да отиде с „други няколко момци в Българско и ако сполучат със съдействието на народът“ да вдигнат ново въстание, което обяснява, прочее, на какво точно основание, именно той поема ръководството на организираното в Гюргево Апостолско събрание. Друг въпрос, който стои на дневен ред е темата дали е съществувал и V-ти Софийски революционен окръг? Предвиден е бил Пети революционен окръг, който да обхваща София и Северна Македония. Апостолските колебания са били между Никола Обретенов и Никола Славков. Този план пропада с арестуването на Никола Славков и затова нещата се ограничават само в първите четири окръга. Въпреки всичко в днешна Вардарска Македония, Априлското въстание има своята проява и това е Разловско въстание. То е вдигнато от Димитър Попгеоргиев Беровски. Той е главният двигател и съратник на Раковски и Левски от Първата българска легия. До голяма степен нямаме пълна информация за подготовката на въстанието и на много места има спорни въпроси и загадки, тъй като конспирацията е била изключително голяма предвид провалите в предишните години и особено усилията на турското разузнаване да разкрие ходовете на българската революционна организация. Под въпрос е и дали Априлското въстание не е съзнателно провокирано от Високата порта, да избухне по-рано ? Още проф. Христо Гандев изказа тезата, че турските власти са знаели предварително за всичко онова, което се подготвя от Гюргевските апостоли и са предпочели сами да предизвикат преждевременното избухване на въстанието , за да могат много по.лесно да разбият силите на българските въстаници и за да намерят подходящ повод за физическото изтребление на елита на българското общество по онова време. Съществен дял в това подстрекаване е играла и възрежденската преса вътре и вън от Османската империя. Емигрантската преса е могла да осъществява последователна и системна пропаганда на идеята за въоръжено въстание, докато вестниците в пределите на империята, не са си позволявали подобна дързост и по тази причина, те са търсели други „по-заобиколни пътища” за дебатиране на българския политически въпрос. Любопитно е, че излизащите в Цариград български вестници обръщат много голямо внимание на хода на събитията в Босна и Херцеговина, на отношението на Великите сили към започналата Източна криза. Това дава макар и частична информация на четящите българи по онова време за всичко, което се случва наоколо, както и за това, което предстои да се случи? Духовете на българското общество се подготвяли извънредно, поддържала се искрицата на надеждата за тези, които били готови да се включат в редовете на борбата. Вестник „Ден”, дори е бил спрян от официалната цензура в османската империя, заради информацията, която излиза по неговите страници и най- вече заради дописките , отразяващи смазването на въстанието и кървавите събития в Средногорието през пролетта на 1876 г.Дискусионен остава и въпроса за фактическата и логистична подкрепа за въстанието? Преждевременното избухване на въстанието осуетява някои от предварително подготвените дипломатически инициативи
Някои от тогавашните документи показват, че Великите сили, с изключение на Великобритания, са били на ход да наложат на турските власти да преговарят с въстаналите райони, каквито са България и Босна и Херцеговина. Затова и потушаването на въстанието е толкова жестоко и кръвопролитно, за да не би то да продължи дълго време и да се стигне до някакви преговори. Прогнозната дата за демарша на преговорите е била 20 май . Спорни и до днес, остават обстоятелствата за съдбата на легендарния войвода Христо Ботев? Фактът, че през годините не бяха намерени ясни податки относно това, къде е неговия гроб, продължават да създават всякакви мистификации и хвърлят сянка и върху цялостния облик на самото Априлско въстание. Не на последно място причина за нашата недостатъчно добра представа за въстанието, е ненавременната и ранна смърт на Захари Стоянов. Той е основният летописец на тези събития и със своите записки прави не само историографски, но и литературен подвиг, тъй като става дума за една епопея на българската революция.
В зяключение ще добавя , че Априлското въстание е продължение на революцията, готвена от Левски. То е осъществено на местно равнище от същите хора, които са комитетски дейци от времето на активната подготовка на Вътрешната революционна организация през 1871 и 1872 и 1873 г. Априлското въстание е предмостието към българската свобода. Съвременните изследвания на темата за Априлско въстание и последвалата Руско-турска война, показват, че то е успешно. Българското опълчение основно е създадено от сподвижниците на революцията, от хъшовете във Влашко и Бесарабия. Битката е загубена, но войната е спечелена.
Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане”, РИМ – гр. Враца
