Българска история История 

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕГОВОРИ ЗА ВЛИЗАНЕ НА БЪЛГАРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ПО НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТИ

Автор: доц. Лизбет Любенова


07a1

На малцина е известно, че познатият издател и редактор на списание „Минало” Любомир Юруков е притежател на редки документи, които той откупува за своите колекции. Сред изключително ценните му находки е личният архив на Васил Радославов, починал в Германия през 1929 г. След съвместно обсъждане през 2013 г. той ми повери тези документи за разчитане, обработка и подготовка за печат в поредица от три тома под заглавие „Спасената история”. Сред наличния архивен материал от изключителна важност са дипломатически сондажи за включването на България в Първата световна война, част от които ще коментираме тук.

Първият поверителен доклад до Васил Радославов е изпратен на 25 декември 1913 г. от Цариград и съдържа предупреждение за лошите последици от евентуална конвенция с Турция. В него полковник Жеков[1]и Н. Колушев казват: „Турците ще направят всичко възможно да предизвикат едно нападение от гръцка страна, в който случай, щем не щем и ние ще трябва да воюваме, дето ще рече да се видим нападнати от всички страни, а може би и окончателно смазани”. Според преговарящите истинската цел на Турция е завладяването на Западна Тракия и Солун, а претенциите за Егейските острови са само претекст. При едно военно споразумение със София атаките им само ще бъдат улеснени. Има опасност Истанбул да оповести евентуалното тайно споразумение с България и да провокира Румъния да ни удари в гръб, от което и сърбите няма да пропуснат да се възползват. Затова на този етап е препоръчително България да изчака политическата ситуация на Балканите да се избистри.

Междувременно опасността от провокации от страна на Гърция нарастват. Последната се надява, че ще успее да осуети навлизането в турски води на поръчаните в Англия два дренднаута[2]. В победата на гърците са убедени и самите германски офицери в Турция.4c4e81eef37b7e3e26e8ee606ba9a916_big

От Букурещ нашите дипломати коментират нарастващата опасност от страна на Румъния и още на 4 март Радославов е уведомен за сондажа, с който великият везир натоварва своя представител в Букурещ да се осведоми при какви условия румънското правителство би се съгласило на едно „по-интимно сближение между Турция, България и Румъния”. Очевидно такава конфигурация е изгодна за Австро-Унгария и се подкрепя активно от маркиз Палавичини.[3] Според твърдението на Саид Халим[4] това могло да се осъществи, „само ако на Румъния бъдат дадени нужните гаранции, че няма да бъде един ден нападната от България”. С неутрализирането на този „мъчителен за румъните кошмар” се нагърбва Анкара, която би възпряла всяка агресия, в случай, че България поиска да си върне Добруджа.

Интересното в това донесение е констатацията, че желанието на Берлин да привлече на своя страна Румъния е сигурен индикатор за „възможността за един въоръжен конфликт между Русия и Германия”. „Туй стремление на берлинската дипломация би могло да използуваме и ние, за да видим осъществена оная амбиция, която трябва да съставлява главния обект на външната ни политика”, т.е. обединението на българските земи.

За сближение с Германия се изказва и проф. Атанас Иширков, който е командирован по същото време в Берлин, за да сондира настроенията към нас сред немската общественост. Той е гост на известния българофил проф. д-р Карл Каснер[5]. Ученият обаче се съобразява с желанието на министър председателя да се пази неутралитет и да не се дразнят излишно силите от Тройното съглашение. В аксесоарите на дипломацията се добавят и научни аргументи, като например сръбска карта от 1852 г., в която са отбелязани границите на сръбската говорна област. Според данните на самите съставители градовете Бяла паланка, Пирот, Лесковец, Враня, Гилян, Скопие, Тетово, Дебър и други, „са вън от областта, дето се говори сръбски”.

От този период интерес представляват също поверителните доклади до В. Радославов от консулството ни в Милано. Още на 26 февруари 1914 г. управляващият дава информация относно възможността за бъдещо сътрудничество с италианската авиация. Тя е съпроводена със специален Рапорт за устройството на авиаторски ескадрили и хидропланна военна служба у нас, според вижданията на четирима капитани от действащата италианска армия –  най-добрите авиатори и командири на дирижабли, фактически организатори на военната авиация в Италия. Според доклада въпросните лица са изразили готовност да дойдат в България, за да поставят основите на една модерна военна авиация, с каквато България не разполага.

32ea98972def524030b819e361f7d9cdДокато светът все още се надява, че ще избегне разпространението на войната, от Бордо идва коментара на Матей Геров с подробности около падането на Анверс[6] и смъртта на крал Карол.[7] Франция се оказва неподготвена да осмисли факта за загубата на това национално убежище, от чието съществуване зависи и съдбата на Белгия.[8] Новият румънски крал засилва тежненията на националистите, че Букурещ ще се изправи срещу Виена. От това произтича въпроса осигурен ли е неутралитета на България и ще има ли ревизия на Букурещкия договор. В Париж смятат, че Румъния е factotum[9] на Балканите, което снижава изключително много международния престиж на България. В неясна позиция продължава да бъде Гърция, тъй като Италия се стреми да я тласне в посока към Мала Азия. И всички тези дипломатически усилия са насочени отново към съдбата на Македония. Според Матей Геров България трябва да запази своя неутралитет до край, за да може да го изтъргува на висока цена: „когато цял свят ще въздъхне с отрада пред настъпващия мир, тогава трябва да се чуе заканителния глас на недоволна Македония, която трябва да хвърлим в очите на света като искра за нови пожари, ако нейното положение не се уреди”.

В тази посока са и сведенията на публициста Иван Коларов, който през есента на 1914 г. разговаря в Будапеща с турския професор Абдул Летиф – участник в турска военна мисия за закупуване на коне от Унгария. „Турция и България няма какво да делят. Сметката между тях е приключена. Вий, българите, имахте пълно право над Македония. Ний владеехме последната въз основа на разприте между вас, сърбите и гърците. Взехте я с помощта на съюза, но защо? Вий изнесохте на плещите си цялата война, а сърбите и гърците плячкосаха Македония. Грехът, обаче, си е чисто български. Без Балканският съюз Македония щеше да бъде Ваша, защото въпросът за Дарданелите, в който лежи живота и смъртта на Отоманската империя, ни налагаше вече да Ви отстъпим и дадем Македония под една или друга форма, за да можем на такава цена да се закрепим като държава с помощта на България” – патетично заявява турския професор на Ив. Колоров. И допълва: „Русия даде Добруджа на Румъния, за да държи България и Румъния в недобри отношения, с цел да ги вкара във война. По такъв начин Сърбия оставаше завинаги владетелка на Македония, а България и Румъния изтощени след една война, щяха да дадат свободен път на два руски корпуса само да завладеят от към Европа Дарданелите и Цариград”.

0504bebb806678959d80da9e0d0eecaaВ документите от края на 1914 г. има немалко сведения както за нападенията на турския флот над руски пристанища, така и за руските злодеяния в Мармарош и Сигет. Според донесенията след навлизането на руските войски в Унгария войниците се „впуснали из града и като бесни търсели ракия и вино. Гдето намерили каси – разбили ги. Изнасилвали населението за пари. Цели обози натоварвали с мебели и скъпоценни предмети, и ги закарали към Русия. Безчестили жени и моми. Избили много хора без причини. Но върха на руското безобразие било следното: Те задигнали 50 малки момичета 14-17-годишни, държали ги при себе си и когато маджарските войски пропъдили русите от града, момичетата били намерени изклани”. В същия ракурс са описани и зверствата на турската флота  при нападенията над Теодосия, Севастопол, Новорусийск и Одеса. При бомбардировките са унищожени и паметници културата от времето на Понтийска Гърция, като всичко е предадено на огън и разруха.

582Изключително впечатление правят донесенията на нашите военни анализатори в Петроград до Щаба на българската армия относно финансовата и морална подготовка на войната в Русия, военната цензура и акцентите в пресата, въоръжението, облеклото и снаряжението на войските и военновъздушните сили. И ако тази информация е по-общодостъпна, същото не може да се каже за изключително подробните данни за висшите стратегически единици, дислокацията на войските, плана на войната и дори характеристиката на личните качества на висшия руски генералитет. С известна ирония в донесенията се коментират лозунгите на славянофилите, апелиращи към „чувствата на „мужика” да се притече на помощ на потиснатата Сърбия и за освобождаване потиснатото славянство…” Подготовката на общественото настроение в полза на войната има и своя позитивен аспект – дори закриването на казионните лавки за продажба на водка се посреща с разбиране и така „пиянството, което убиваше и тровеше организма и душата на руската маса се прекрати”. Впечатляващи са субсидиите за военния фонд в размер на 500 000 000 рубли, набавени само с облагане на населението. Според финансовият анализ обаче това няма да доведе до застой в руската икономика, както в някоя европейска силно развита индустрия, тъй като тя не е експортно ориентирана, а е самозадоволяващ се вътрешен пазар. Още по-внушителен е броя на мобилизираната армия, който достига до 6 500 000 души при общ брой на военно обучените хора 7 250 000 човека. Традиционни остават обаче недостига на въоръжение и облекло, а сведението, че от всички велики князе единствен Николай Николаевич има военно образование едва ли е преувеличено. Останалите членове на Щаба са хора на преклонна възраст, със стари разбирания, неспособни да водят една модерна война. „Грешките, правени през войните 1854, 1877 и 1904-5 години се повтарят в най-широк мащаб. На много места грешките на висшето командване се изкупват с цената на хиляди и хиляди войници и офицери…” – заключава майор Преславски.

3408-3В своя Поверителен рапорт от 14 февруари 1915 г. пълномощният министър Михаил Маджаров определя българо-руските отношения като „истерически припадъциили се прегръщаме, или се караме”. След влизането на Турция във войната Сазонов декларира пред Маджаров, че Русия ще подкрепи искането за границата „Мидия-Енос”. По отношение на Сърбия държи за запазването на договора от 1912 г., а за Гърция не поема никакви ангажименти заради нейната „неотстъпчивост”. Маджаров е убеден, че интересите на Русия се свеждат до преминаване през българските територии в посока на Проливите и вярва, че „пътя ни за Македония ще трябва да мине през Цариград”. Дори краен русофил като него обаче заявява категорично на руския външен министър, че „няма българин, който би се решил да помага на сърбите преди разрешението на македонския въпрос. Ако Гърция, съюзницата на Сърбия, не се решава да помага на своята съюзница, безнравствено е да се иска от българския народ подобно нещо”. За разлика от 1912 г., когато Маджаров е противник на настъплението на нашата армия на юг от Одрин, в Рапорта заявява: „Сега трябва да влезем в Цариград наедно или преди войските и флотите на Тройното съглашение, защото с това не само създаваме неприятности и компликации, но добиваме права, срещу които не могат да не ни обезщетят в Македония. Това е толкова законно и естествено, щото ако не го направим, ще ни се  удивляват всички, дори турците”. Странното е, че Маджаров е убеден, че ние няма как да задържим Цариград и ще трябва да го предадем на гърците, „по-усърдни за величие от нас”. Но за него това е цената на нашата историческа мисия: „да помогнем за изгонването на турците от Европа”. Тези планове за сетен път показват колко малко диалог има между военните и дипломацията. Цялата пледоария завършва с препоръката България да се присъедини към Тройното съглашение, за да „осъществим своето народно единство без кървави жертви”.

4571Липсата на синхрон в позицията на нашите дипломати личи от коренно противоположното становище на Панчо Дорев, за който слизането на юг от линията Мидия_Енос ще бъде фатално за съществуването на нашата държава.[10] При такива разнопосочни съвети наистина е трудно да се води една реалистична външна политика.

Грешките от военната ориентация на България са сред най-често коментираните в научните и политически анализи, като главната вина се приписва на кабинета на Васил Радославов. Една шифрована телеграма на Панчо х. Мишев от Лондон с дата 1 ноември 1914 г. обаче ни убеждава, че срещата му с Едуард Грей не е особено обнадеждаваща. Английският външен министър заявява: „Докато Турция беше неутрална английското правителство й осигуряваше досегашните нейни граници; след нейната намеса във войната положението се измени и при една победа от страна на Трипл-Антантата самото съществуване на Турция става съмнително”. Преведено на езика на голите обещанията това означава възстановяване на линията Мидия-Енос. При първия намек, че след войната ние се надяваме да възтържествува „принципа на националното обединение”, Едуард Грей не скрива, че въпросът за Македония може да се коментира само след споразумение с Русия и Франция. На забележката на нашия пълномощен министър, че „у нас са наситени на голи обещания, даже и на тържествено подписани договори”, английският дипломат се задоволява само с куртоазни уверения в приятелско благоразположение.

5481Не по-различно е становището на френските меродавни кръгове. Тук сондажите са възложени на професор Anlard, който заявява на пълномощния министър Станчов, че ако България се присъедини към Антантата, това ще доведе до нейния бърз триумф, защото ще „повлече след себе си Румъния, Гърция и Италия. Разбира се, че в такъв случай на България трябва да се даде пълна сатисфакция[11]. Но понеже е невъзможно днес да се отделят и й се предадат териториите, които тя иска, то не мислите ли, че българското обществено мнение би се задоволило, ако на България се даде писмена гаранция от страна на съюзените три Велики сили във форма на Convention Conditionnelle[12], че тя ще получи исканите земи, ако ония държави, от които ги иска, получат уголемявания от друга страна”. Подобна „условна конвенция” естествено не звучи убедително, понеже е без всякакви гаранции. Единственото реално нещо от страна на Антантата е предоставянето на заеми в размер, от който България „има нужда”, т.е. – допълнителна  икономическа задлъжнялост към военните „съюзници”.
5721На пазара на историческото бъдеще на Европа не закъсняват да се появят и всякакви шарлатани, какъвто безспорно е F. Bianconi.[13] Инженер, географ, етнолог, познавач на Балканите, той е автор на множество карти, с които върши безпрецедентна търговия. След установяването си в Париж той отваря своята сергия за продажба на политически миражи, предлагайки и на България срещу 20 000 франка да разчертае „Картата на утрешна Европа” така, че Пчиня[14] – южно от Скопие – северно от Велес – до Струга, Добруджа без Силистра и линия Деркос[15] – Сарос[16] да рамкират  българските граници. Агитационният щаб на сърбите вече е оглавен от Цвиjић,[17] гръцкото лоби отдавна е в пълен състав, а румънците разполагат с достатъчно средства за въздействие. На България и тук не и върви, тъй като навремето дядо Цанков, Балабанов и Икономов са успели да изиграят въпросния картограф и да му отмъкнат 10 000 лв. капитал, който той вложил като един от основателите на „Целокупна България”. Утешително е само това, че да откраднеш от крадеца не е престъпление…

74667d19e7e9451a167ab9ef5e932744В края на 1914 г. напрежението по нашите граници нараства. Зачестяват престрелките по границата ни с Гърция. Увеличава се броя на българските бежанци през румънската граница, вследствие на дискриминационната политика на Букурещ към нашето население. Ако погледнем само данъчните задължения на българите в Добруджа ще видим, че те достойно дописват турските: „например, за право носене на калпак се плащало 10 лева, за прозорец – 2 лева, за врати – 5 лева, право за гледане една свиня – 20 лева, за впрягане един чифт волове – 25 лева, за медицинско свидетелство, ако отвори някой дюкян – 25 лева, за една овца и коза – 1 лев, за един добитък право да пасе – 6 лева, право на жените да предат на хурка – 1 лев и други. Въобще, режима е бил такъв, че живота на българите е бил невъзможен” – четем в донесенията на консулството.

България продължава да пази неутралитет, но сервилната й политика както на Изток, така и на Запад тревожи мнозина. Затова в свое донесение М. Геров ще напише на В. Радославов: „Представляването чрез руски угодник в Русия, чрез немски угодник в Берлин, чрез френски угодник във Франция, влива пакостен субективизъм в курса на нашата дипломация, държи в неведение върху истинските настроения централното управление, туря неговите жестове в противоречие с текущата действителност и свършва с крах в съдбоносния момент. Миналото е свидетел на горното ми твърдение. Бъдещето ме плаши”.

Липсата на дългосрочна външна стратегия личи и от слабата военна съоръженост на страната. В разгара на войната България тепърва започва да търси възможности за закупуване на оръжие от Дания, чийто превоз през вражески територии се оказва изключително рисково предприятие. Военните доставки не само не достигат в договорения срок, задържани на германска и австрийска територия, но европейската преса разгласява вида и размера им.

021237594-bigПрез пролетта на 1915 г. неутралитетът на България става все по-трудно удържим. След нечувани турски зверства над сърбите в Македония към българската граница започват да прииждат първите бежанци. Удивително е, че в такъв момент нашите гранични войски се стараят да помогнат колкото е възможно на своите сръбски колеги. Нашата нихилистична историография предпочита да подминава подобни сведения, но те са факт – ние лесно забравяме лошото, което са ни сторили. След ексцесиите в Дойранско, Валандовско[18] и Удовско[19] началникът на пограничната секция поручик Казаков алармира: „Пътищата са задръстени от бежанци, кола и добитък. Положението е най-сериозно. Моля най-бързи наставления”.

Дипломатическият натиск върху страната се засилва и през м. април 1915 г. италианският посланик в Цариград отново подема инициатива за сключване на съюз с България и Румъния. Маркиз Гарони изказва подозрения за наличието на тайна военна конвенция с Германия. Неговият съвет е за продължаване на неутралитета. Междувременно надлъгванията с Турция продължават и с увеличаването на военните успехи Анкара става все по-неотстъпчива по въпроса за линията Мидия-Енос. Германският посланик в Цариград барон Вангелхайм също поддържа тезата, че без  Одрин турците не могат да съществуват. И още нещо – Германия гарантирала целостта на Турция. Още по-нетактично е австрийското вмешателство, по чийто съвет Турция не бива да отстъпва повече от границата по р. Марица. Не липсват и интриганти, които нагнетяват напрежението със слухове, че България иска обща граница с Австро-Унгария. Германия е недоволна от Виена, която не иска да направи отстъпки на Румъния и повече вреди, отколкото помага на съюза да се разрасне. Усетил компликацията от своя страна Букурещ предявява претенции за цяла Трансилвания.

61109064В средата на 1915 г. турският посланик в Лондон Тевфик паша[20] ненадейно посещава Атина, натоварен да преговаря за едно сближение между Турция и Гърция. Сърбия дава вид, че се договаря тайно с Австро-Унгария. Позицията на Румъния и България не позволява германските военни доставки да достигнат до Цариград и опасенията, че Турция може да сключи сепаративен мир с Антантата, към какъвто ги тласкат Франция и Англия, нарастват. Заплахата, че войната ще свърши преди ние да сме изтъргували своя неутралитет се вижда на мнозина реална и нашата дипломация ускорява преговорите.

В. Радославов прибягва и до услугите на частни лица като Д. Точков и Тюфекчиев,[21] които имат лични контакти с високопоставени турски политици. Тяхната информация обаче се оказва твърде неблагонадеждна. Българо-турските преговори зациклят до корекция на границата по десния бряг на Марица и железопътна връзка с Дедеагач, и то само при условия, че България влезе във войната на страната на Германия. Радославов обаче е категоричен: „Аз подчертавам, че не бива да свързваме нашите отношения с Германия чрез декларации с Турция, първо, защото нашето съглашение с последната, бидейки съюзница на Германия, ни свързва и с Германия, и второ – защото понастоящем нашата неутралност ще е повече полезна за Турция и Германия, отколкото ако се наруши тая ни неутралност”. В нашите контра-предложения е разписано: „Турция да отстъпи на България и левия бряг на Марица със средна ширина 5-6 километра, от устието до над Кулели Бургаз, около Урли; от там границата продължава на север по течението на Марица до един пункт около Юруш; от тук границата обикаля сегашния фортификационен пояс на Одрин, пресича Тунджа източно от Ак-Бунар, продължава на югоизток, като оставя Лозенград и Бунар-Хисар в наша територия, след което завива на север до кота 1030, а от там на изток до Сербез- буруну. Градовете Баба-Ески, Люле-Бургаз и Виза остават в турска територия”.

0777121001381477036_5814_600x458 Тъй като България не дава индикации за съюз с Германия, никой обаче не е гарантиран, че утре тя няма да се обърне срещу Цариград, независимо от териториалните отстъпки. Германският посланик Вангелхайм със свойствената си откровеност заявява директно на Н. Колушев: „целта на Германия е да компрометира неутралитета на България и й отнеме всяка възможност да преговаря със Съглашението, та макар и да струва това много  на турците”. В. Радославов обаче все още вярва, че „въпросът за съюз с Германия е свързан със специалната декларация на Германия от 5 юни н. ст. т. год., следователно няма защо да се повдига тоя въпрос от турците. Отстъпката трябва да стане веднага след договора ни и без гаранция специална”.

Междувременно англо-френската флота блокира параходите, идващи от Дедеагач и спира всички стоки за България, което нанася икономически вреди на страната. Това рефлектира върху стабилността на кабинета, който е заплашен с бламиране. В. Радославов все по-трудно намира баланса и дори обмисля да изтегли своите преговарящи от Цариград. От своя страна турците умишлено протакат преговорите, разчитайки, че „всеки ден общото военно положение се изменя в тяхна полза”. Така в разгара на лятото на 1915 г. българо-турските преговори формално са прекратени, тъй като Германия и Австро-Унгария категорично насърчават Турция към неотстъпчивост. Съюзниците са убедени, че „българското правителство ще не ще, ще влезе в споразумение със средноевропейските Велики сили и следователно с Турция, даже и когато последната не направи никакви отстъпки на България”. Точно в този момент Съглашението прави пореден опит за аванси в София, но българската външна политика продължава да робува на принципа или всичко – или нищо. Македония остава приоритет пред Тракия, а там Съглашението няма какво да предложи. Затова отстъпките към Турция са неизбежни, а Германия обещава да принуди Гърция да ни даде не само част от Македония, но също Кавала, Драма и Серес.

bc12f2cac3498ff34d8519d1d400537eВ края на лятото на 1915 г. нашите преговарящи дипломати продължават да съветват към предпазливост, защото срещу малка ректификация на границата поемаме фатални  ангажименти, без да е ясна все още позицията на Гърция и Румъния. На 8 август 1915 г. В. Радославов дава едни от последните си указания на Н. Колушев в Цариград относно границата с Турция: „Начиная от Татаркьой (Константиново), пограничната линия да следва по десния бряг на р. Тунджа до село Фикел[22] (австр. карта), оттам крива линия под кота 130 (сто и тридесет) – село Хаджикьой – R Sucun – под кота 253 (двеста петдесет и три) – село Дуванджа-акча арахим – Виран теке (нова Мустафа паша), двата бряга на р. Марица – Мараш, пак по р. Марица (двата бряга) до буква С от надписа Карагач, по-нататък по права линия до буква S от надписа Демирдес, от тук двата бряга на Марица (начиная от сегашната ни граница) до Енос”. И този път е получен отказ за подобни отстъпки.

oryjiqta-prez-pyrvata-svetovna-voina_html_349e0940Преговорите, водени от българските дипломати показват зрялост и умереност, но в София сякаш вече са предрешили нещата. Вместо широк коалиционен кабинет, върху правителството на Васил Радославов лежи тежката отговорност да реши съдбата на страната. Той обаче не е единственият фактор – последната дума има двореца и Кобурга. Липсата на траен външен съюзник за пореден път поставя страната в изолация и продължаващият неутралитет започва вече да се обезсмисля, защото може да се загуби и тази оферта, без да е договорено каквото и да било с противниковия лагер. Така на 14 октомври 1915 г. България обявява война на Кралство Сърбия, а пред дипломацията вече стоят други задачи.
Личният архив на Васил Радославов ни разкрива и тези страни от неговата дейност. Хронологически документите достигат извън обсега на Първата световна война, разкривайки съдбата му в емиграция в Германия до сетния му ден. Обнародването на тези документи, голяма част от които са в оригинал, ще позволи на бъдещите изследователи да видят по-детайлно пътя, извървян не само от държавника и политика, а съдбата на едно цяло поколение българи, изстрадало за пореден път националния идеал и обречено да види разгрома на България от Великите сили, които днес по ирония на съдбата със снизхождение гледат на нас като на екзотични европейски партньори.

 

 

DIPLOMATIC NEGOTIATIONS FOR ENTRY OF BULGARIA INTO THE WORLD WAR I ON THE BASIS OF HITHERTO UNKONOWN DOCUMENTS

Lisbeth Lyubenova

%d0%bf%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d1%81%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b0The paper is based on analysis of diplomatic documents from the personal archive of Vasil Radoslavov, purchased and conserved by the collector Lubomir Jurukov. They highlight the complex negotiations between Bulgaria, the Entente and the Central Powers for entry of the country into the World War I. The emphasis is put on the Bulgarian-Turkish relations and the pursuit by V. Radoslavov to take back the Midia-Enos line. There is a forthcoming release of the entire collection of documents in three volumes. It will also show the life of V. Radoslavov as an immigrant in Germany.

 

 

 

[1] Генерал Никола Жеков (1864-) – завършил Военна академия в Торино, Италия. По време на Балканската война е началник-щаб на Втора българска армия. Участник в делегацията по корекцията на българо-турската граница като условие за неутралитета на България. От 1915 г. е министър на войната в кабинета на В. Радославов, а след обявяването на войната е главнокомандващ Действащата армия. След войната се завръща доброволно в България и е осъден като военен министър на 10 години затвор. След 1944 г. емигрира, а на следващата година е осъден на смърт от Народния съд.Умира през 1949 г. в Бавария.

[2] Дредноут – клас линейни кораби, характерни с големия брой оръдия. През 1906 г. е произведен първият английски HMS Dreadnought, който се задвижвал с турбинен двигател.

[3] Маркиз Йохан фон Палавичини (1848-1941) – австро-унгарски дипломат, посланик при Високата порта в Цариград по време на Първата световна война. Роден в Падуа в древно благородническо семейство. Аташе в Берлин (1871), в Париж (1878) и Лондон (1880). В 1887 г. е секретар на посолството в Белград, а после в Санкт Петербург и Букурещ. От 5 октомври 1906 г. е посланик в Константинопол. През 1911 г. временно е изпълняващ длъжността външен министър. Негова е заслугата за привличането на Турция на страната на Централните сили. Въпреки ясното съзнание за геноцида над арменското население маркиз Палавичини не проявява активна протестна дейност. През м. април 1917 г. той отказва да стане външен министър.

[4] Саид Халим (1865-1921) – велик везир през 1913-1917 г. Роден в Кайро, принц Халим е внук на управителя на Египет Мохамед Али. Макар да подписва съюза с Германия, после подава оставка. През 1919 г. е осъден и заточен на о. Малта. Освободен през 1921 г., на 6 декември е убит от арменски революционери заради участието си в геноцида над арменския народ.

[5] Проф. д-р Карл Каснер – член на БАН и доктор хонорис кауза на Софийския университет. До 1944 г. негово име е носила днешната улица „Борова гора” в квартал Лозенец.

[6] Анверс – дн. Антверпен в Белгия. Разположен в областта Лотарингия, градът преминава под владението на френски, австрийски, испански херцози и монарси. Заради близостта си до границата с Нидерландия, през XIX в. Белгия изгражда пръстен от укрепления около града, които по време на Първата световна война се смятат за втора защитна линия срещу германското настъпление. От 1 до 9 октомври 1914 г. германците водени от ген. Ханс фон Беселер атакуват града и превземат всички белгийски територии до Изерския канал. Днес Антверпен е второто по големина пристанище в Европейския съюз след Ротердам.

[7] Карл Айтел Фридрих Зефиринус Лудвиг фон Хоенцолерн-Зигмаринген или крал Карол I Румънски умира на 10 октомври 1914 г. Офицер от пруската армия, през 1866 г. е избран за княз, а от 1881 г. за крал на Румъния.

[8] Réduit national – национален редут, система от подземни укрепления за отбрана или пръстен от крепости. Такава система е изградена и в Швейцарските Алпи.

[9]Factotum” – от лат. – способна да направи всичко. В преносен смисъл може да се употребява като „момче за всичко”.

[10] Панчо Дорев (1878-1938) – юрист, общественик, дипломат и османист. Роден в с. Пътеле, Леринско. Завършва право в Цариград и работи като адвокат и учител. След Младотурската революция е депутат в османския парламент. През 1913 г. е съветник в българската легация в Цариград, а от 1914 до 1916 г. е генерален консул в Будапеща. След Първата световна война последователно е на дипломатическа служба във Виена, Лондон, Александрия, Прага.

[11] Сатисфакция (лат) – известно удовлетворение или обезщетение за обида на честта.

[12] Convention Conditionnelle (фр.) – условно споразумение.

[13] Ф. Бианкони – френски главен инженер и архитект на Отоманските железници. Автор на книгата „Източният въпрос или истината за Турция”, в която разкрива обективно турските зверства по време на Априлското въстание от 1876 г. Бианкони се отнася с особена симпатия към робското положение на българите в Османската империя. По-късно съставя „Търговска карта на България от 1887 г.”, в която привежда важни данни за териториалното разпределение на производството у нас.

[14] Река Пчиня е ляв приток на Вардар.

[15] Деркос е село и едноименно езеро в Източна Тракия, на Черно море, дн. в Турция. Оттук започва известната Анастасиева стена.

[16] Сарос – залив на Егейско море.

[17] Йован Цвиич (1865-1927) – сръбски географ и етнограф. Доктор на Виенския университет. Председател на Сръбската кралска академия. Автор на великосръбската доктрина за липса на българска народност на Балканите. Политическите му претенции обхващат не само Македония, но и „шоплука” до р. Искър. Възгледите му са използвани за промяна на идентичността на българите, попаднали в Сърбо-Хърватско-Словенското Кралство.

[18] Валандово – дн. в Р. Македония. Според Евлия Челеби името означава „Голям поп” или владика. През османския период е населен с българи и помаци. След 1913 г. остава в Сърбия. Освободено е през 1915 г. от четите на ВМРО, а есента тук влиза българската армия.

[19] Удово – дн. в Р. Македония. През османския период е населено с турци и цигани. На 20 март 1915 г. чети на ВМРО взривяват железопътния мост на р. Вардар, за да затруднят комуникациите на сръбските войски.

[20] Ахмед Тевфик паша (1845-1936) – Последният велик везир на Османската империя (17.11.1922 г.). Посланик в Лондон в периода 1911-1914 г.

[21] Наум Тюфекчиев след Младотурската революция се сближава с Ниязи бей и Енвер бей. По поръчка на турската тайна полиция на 31 януари 1915 г. той организира атентат в Градското казино, с цел България да бъде тласната на страната на Централните сили. На място загиват синът на началник-щаба на армията ген. Климент Бояджиев – Никола, както и дъщерята на военния министър ген. Иван Фичев – Мара.

[22] Село Фикел – след 1934 г. с. Маточина, Свиленградско. Разположено в южните склонове на Сакар планина. В селото има скална църква от X в., а в околностите му се виждат останките на крепостта Букелон.

Коментари

коментара

Related posts