„Диктаторът“ – биографичен труд, посветен на Стефан Стамболов

Купи:  http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068

Биографичният труд „Диктаторът“ от видния български писател, публицист и общественик Антон Страшимиров описва живота на една от ключовите личности в новата ни история – българския държавник Стефан Стамболов. Книгата е част от ценната поредица „Спасената история“ на ИК „Изток-Запад“.

Известен главно с романа „Хоро“, Антон Страшимиров е автор на редица трудове, които са останали в сянка за широката общественост до 1989 г. Такъв е и „Диктаторът“, в който Страшимиров описва подробно живота на една от най-противоречивите личности в родната история – недолюбвания от едни и боготворен от други български държавник Стефан Стамболов.

Роден във Велико Търново на 15 януари 1854 г., Стамболов не обелва дума до третата си година, когато изведнъж проговаря „като възрастен човек“. На 16-годишна възраст е изпратен „на учение в Русия“ като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Така, вече руски семинарист в Одеса, през 1870 г. Стамболов е библиотекар на тайна група руски идейници – „прудонисти“ (по името на Пиер-Жозеф Прудон – теоретик на анархизма). Както отбелязва Страшимиров: „В тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзагът, по който се оформят основните черти на неговия характер, защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.“ След като полицията разбира за тайната група, арестува част от членовете й, но Стамболов дори не попада сред заподозрените. Въпреки това, той – „съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос“, успява да избяга в Румъния, където става част от българските комитетски среди.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Освен детството и юношеските години, в „Диктаторът“ Страшимиров описва и първите стъпки на Стамболов като апостол, въстанието в Херцеговина, участието му в Българския централен революционен комитет в Букурещ, в Руско-турската война, в Кресненското въстание, във всенародното изпращане на княз Дондуков и др.

„Диктаторът“ излиза за пръв път през далечната 1935 г., но остава скрита за българския читател – тя дори не попада в събраните съчинения на Страшимиров. Авторът на предговора към настоящото издание – проф. Андрей Пантев, коментира: „Преиздавана и препрочитана, отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като наблюдение и съучастие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.“

Купи:  http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068

Откъс от „Диктаторът“, Антон Страшимиров

През освободителната война. Чувство на самоценка у национален вожд

Ако приемем, че Стефан Стамболов (след преживяното в борбите за освобождение) вече се е надъхал с оная вяра в достойнствата на своя народ, която е ореол на предшественика му – Васил Левски, ще трябва да се съгласим, че той в края на краищата и сам се е надъхал със самовяра и несъзнателно се е почувствал сред бойците в тоя достоен свой народ не само генерал, но и главнокомандващ.

А избраниците на съдбата – хората, надарени с духовна свръхсила – и без това се раждат с голяма подсъзнателна мярка за своята цена.

Ето така трябва да погледнем на Стефан Стамболов, когато ще преценяваме неговото държане през освободителната Руско-турска война.

Все пак отбягването на Стамболов да влезе в Българското опълчение, т.е. стоенето му далеч от самата огнена линия на войната, не би се оправдало с нищо и би било едно осъдително самомнение, граничещо с маниачество, ако той преди това не е водил въоръжена дейност, т.е. ако не е имал случаи да излага живота си за бъдещето на своя народ и на своята страна.

Недопустимо е наистина да се мисли човек и да се чувства роден за народен вожд, а след като до 22-годишната си възраст не е излагал никога живота си за делото на своята страна, да оста­не безучастен и тогава, когато мъжете от народа му гинат в ужасите на една с неизвестен още край война! Такова държане е присъщо само на бездушни кариеристи.

Случаят с Ботев е единствено логичният: той не би бил Ботев, ако не беше участвал с оръжие в ръка (безразлично като войвода или като редник), щом е избухнало в страната въстание. Защото той преди това не е имал случай да излага главата си в такава проповядвана от самия него борба.

Остава обаче открит въпросът: къде е Стефан Стамболов при обявяването на освободителната Руско-турска война и какво той борави, щом не се ангажира в българското опълчение?

По устното твърдение на живи сподвижници в Търново, щом се разчува за турските жестокости след Средногорското въстание, Стамболов минава в Румъния и предприема работа, която отговаря на неговото самочувство като народен вожд: той влага всичката си стихийна енергия в създаване комитети сред българите в Румъния, в Бесарабия и в Херсонската губерния – за подпомагане пострадалите в България. И както подобава на достолепен общественик, при самата тази своя работа той потърсва средства за своята издръжка чрез личен труд: става учител в голямата българска паланка Кубрат.

Ето така обявата на освободителната Руско-турска война заварва Стамболов учител. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той – само 22-годишен – вероятно се е видял пред морално изпитание. Българското опълчение се организира не от българските комитети, не дори от българските общини в Русия и в Румъния, а от руското военно командване. Това опълчение не е „помощна войска“ (Русия разполага с неизброима маса обучени набори!), а само плакарда¹ за целите на войната. И естествено, в така сформираното опълчение дори фелдфебелите и сержантите ще бъдат руси. А българите ще са само редници, т.е. изравнени, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение – както е редът във всички войски по света). Руското военно командване не е могло да допуска, че сред борещите се за освобождението си българи има вече изпитан кадър от ръководни лица във въоръжената борба. Същото се случи дори и у нас – при военната кампания срещу Турция през 1912 г. Свикахме „македонско опълчение“, а го поверихме само на началници, които бяха обучени в нашите офицерски школи и в нашите казарми! И македонските войводи – комай до един – не влязоха в строя на това опълчение. Те или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своеволно нахлуха в Турция. Едвам после, през всеобщата война нашето военно командване се досети да даде на македонските войводи началнически постове в опълчението, та така да се организира Македонската дивизия.

Не можете безпричинно само в името на граждански дълг да понижите в една война до редници ония, които са с проявено началническо достойнство и с изработена началническа психология. Това е деградиране, значи е наказание. И никой не би се подложил доброволно на такова изискване. Че и не трябва! Защото самата войскова дисциплина налага началникът да стои във всяко отношение по-горе от редника. Каква ще е тази войска, в която фелдфебели биха командвали на офицери! Нашият бляскав военен теоретик и храбър офицер – покойният полковник Борис Дрангов – срещнал във всеобщата война редник от Македонската дивизия, който спрял началнишкото му внимание с внушителния израз на своето лице. Полковник Дрангов се обърнал към войника с известния свой бащински тон:

– Юнак, как те викат?

– Павел Христов, г-н полковник.

– Павел Христов? От Битоля?

– Тъй вярно, г-н полковник.

– Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редник ли си? Върви с мене!

Павел Христов беше ръководителят на Битолския революционен окръг. Човек достолепен, непретенциозен, изпълнителен, а едновременно и бляскав агитатор, и организатор! Но дошло време да се воюва наред с цялата българска армия и човекът влязъл в опълчението като редник. Обаче военният теоретик Борис Дрангов (който командваше полк в Македонската дивизия) веднага решил: Павел Христов не може да бъде редник.

– Това е против духа в една армия! – натъртил той пред Павел Христов. И му възложил задачата да си подбере хора от полка и да продоволства последния…

Условията, при които се е рекрутирало Българското опълчение в освободителната Руско-турска война, не са позволили на Стефан Стамболов да постъпи в него. И той се е чувствал толкова прав в своята изработена вече началническа психология, че е тръгнал из българските колонии да надъхва младите – да влизат масово в опълчението. Но сам е останал извън него – останал е да чака своето място в развиващите се събития.