Направи дарение на училище!

Дарданелската операция, известна и като Битката за Галиполи, е едно от най-големите и важни сражения през Първата световна война. То се провежда от 25 април 1915 г. до 9 януари 1916 г. между войските на Антантата и Османската империя при входа на пролива Дарданели, на брега на Галиполския полуостров. Целта на англо-френските войски е да установят контрол върху проливите и да превземат Истанбул, с което през Черно море да постигнат връзка със съюзника си Русия и да изкарат от войната Османската империя, която пък за момента е единственият съюзник на Централните сили.

Дарданелите са с широчина между 1.3 и 27 км, а полуостров Галиполи е със стръмни скалисти брегове, които от морето изглеждат почти като планини. Азиатският бряг на пролива има същия релеф и корабите се движат в нещо като клисура, като в посока към Мраморно море трябва да преодоляват и силно насрещно течение.

Защитните съоръжения се състоят от минни полета, мрежи против подводници и оръдейни батареи по двата бряга на пролива, организирани във външен, междинен и вътрешен рубеж. Външният е на входа към пролива и е уязвим за нападение по море, но вътрешният е при теснината в близост до Чанаккале. След него проливът е на практика незащитен. Най-важен елемент от защитата е поредица от 10 минни полета със стотици морски мини.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Първоначалният замисъл на операцията е тя да бъде изцяло военноморска, изпълнена от британския флот с подкрепата на френски кораби и минимален принос от страна на Русия и Австралия. Атаката започва с артилерийски обстрел на турските позиции на 19 февруари 1915 г. от английските кораби разрушители “Cornwallis” и “Vengeance”.

На 25 февруари е направен втори опит за обстрел откъм морето, но турците евакуират външния рубеж и флота започва да атакува междинния. Фортовете Сед ел Бахр и Кум кале са превзети от морската пехота. На 1 март междинният рубеж е обстрелван от четири бойни кораба, но на 4 март турската съпротива се засилва. Обстрелът и цялото морско настъпление са силно затруднени от гъсто минираните проливи, които миночистачите не успяват да изчистят поради непрекъснатия обстрел на турските батареи. Освен това обстрелът, от маневриращите в морето кораби, на турските позиции не е особено ефективен.

Генералното морско сражение се състои на 18 март 1915 г., когато Съглашенският флот, съставен от 18 бойни кораба и подкрепен от крайцери и разрушители, атакува най-тясното място в пролива, широко само около километър. Макар преди това миночистачите да са почистили до известна степен района от мини, се оказва че турците са го минирали наново с кораба “Нусрет”. В деня на битката усилията на миночистачите обаче са напразни и те се оттеглят под турския огън. Неочаквано френският “Буве” се натъква на мина, преобръща се и потъва с над 600 души екипаж на борда. Силно повредени са и английските “Irresistible” и “Inflexible”, на помощ на последния е изпратен “Ocean”, който също избухва и в крайна сметка и двата кораба потъват. Тежки повреди понасят и френските кораби “Suffren” и “Gaulois”.
Понесените значителни загуби принуждават съюзническите сили да отстъпят и впоследствие да се откажат от изцяло военноморския план за сломяване на турската съпротива. Въпреки че турците със страх и притеснение очакват подновяването на атаката на следващия ден, тъй като боеприпасите им са ограничени, в крайна сметка съюзниците се оттеглят. 

Антантата започва да трупа сухопътни войски, които да неутрализират османската артилерия и така да се позволи на миночистачите да обезвредят минните полета и да освободят пролива за големи кораби. Британското командване назначава генерал Йън Хамилтън за главнокомандващ на Средиземноморския експедиционен корпус от 5 дивизии, който трябва да изпълни операцията заедно с пристигналите в Египет австралийски и новозеландски подкрепления, заедно с френския Ориенталски експедиционен корпус.
Докато транспортните кораби успеят да превозят необходимите части до мястото на десанта, обаче изминават цели 5 седмици, през което време турците имат възможност да се укрепят на позициите си и да се подготвят за отразяване на атаката. Лошото време през март и април забавя допълнително началото на сухопътната операция. Забавянето на съглашенската атака дава възможност на турците да строят пътища, да съберат малки кораби за транспорт на войски и припаси, да изкопаят траншеи и поставят мрежи бодлива тел, минни полета и дори да сформират малък въздушен отряд от 4 самолета с помощта на германците.

Турската защита на двата бряга на пролива е поверена на Пета турска армия – 5 дивизии под ръководството на германския генерал Ото Лиман фон Зандерс, а също и част от офицерите отново са немци. Общото командване решава, че най-удачно ще е защитниците да заемат височините, като има разногласия къде е най-вероятно да се очаква атака и къде да се концентрират силите за защита. Според Мустафа Кемал (Ататюрк), който тогава е подполковник и познава терена от времето на Балканските войни, най-вероятна точка на дебаркиране са най-южният нос Хелес и Габа тепе. Според Зандерс пък най-вероятна точка е заливът Бесика на азиатския бряг, затова разполага две дивизии от Пета армия там. Той смята, че е най-добре силите да се разделят на три групи и да се придвижват при нужда там, където има необходимост. В северната част на Галиполи при Булаир са разположени още две дивизии, които да осигуряват снабдяването и комуникациите към вътрешността на полуострова. Така отбраната на бреговете на Галиполи е поверена на 19-та пехотна дивизия под командването на Мустафа Кемал.

На 25 април 1915 г. английски и френски части стоварват сухопътен десант на нос Хелес, най-южната точка от Галиполския полуостров, в няколко от заливите му, откъдето да напреднат към форт Килитбахир. Същевременно французите провеждат десант за отвличане на вниманието при Кум Кале на азиатския бряг, но бързо след това се оттеглят.

Въпреки че първоначално е замислен като нощен десант, той започва рано призори. На някои от местата дебаркиращите почти не срещат съпротива, но на други са посрещнати със силен огън от турците и дават много жертви. Понеже военнополевите болници са разположени на кораби, ранените не могат бързо да бъдат изнесени, а труповете на убитите стоят непогребани. Все пак около местата на дебаркиране са оформени плацдарми, но напредването към вътрешността е минимално, съюзниците не успяват да се възползват от момента и турците успяват да доведат подкрепления. Те започват атака срещу дебаркиралите съглашенски сили, но без успех. На другия ден англичаните на свой ред атакуват, за да превземат селцето Крития и височината Ачи баба. Първоначално британските части успяват да окупират покрайнините на Крития, но пристигналите турски подкрепления ги спират, а боевете продължават през целия ден. След като става ясно, че не е възможно селцето да бъде превзето, боят е прекратен и съглашенските части отстъпват обратно към брега.
Дори и на местата, където не е срещната съпротива британските войници са обзети от паника и се връщат обратно на корабите, като впоследствие обясняват действията си с липсата на указания.
Десантът на австралийците и новозеландците е посрещнат от огъня на една турска рота, но съюзническите бойци успяват да се укрепят по скалите на един малък залив. Към края на първия ден на брега успяват да слязат 12 000 войници и офицери, но тъй като нямат възможност да напреднат, са скупчени на малка площ и понасят тежки загуби в убити и ранени от вражеския огън по тях. Всички сили на турската 19-та дивизия под командването на Мустафа Кемал са хвърлени в контраатака с цел да изтласкат дебаркиралите в морето. Австралийците попадат под масиран вражески обстрел, фронтът им е разтеглен, хората са без водачи и командирът им Бърдууд обмисля да ги изтегли обратно на корабите, но Хамилтън им заповядва да се окопаят. Те го правят, но остават пасивни, оставайки затворени в площ от 2,5 на 1 километър, докато турците са се окопали на височините над тях.

Генерал Лиман фон Зандерс не успява да предвиди основната посока на атаката и турците реагират едва вечерта, като изпращат подкрепления в зоната на същинската битка. В този момент на нос Хелес са струпани по около 20 – 25 000 войници и от двете воюващи страни.

С началото на май турците започват масирани контраатаки, последвани от атаки на съюзниците; всички неуспешни, но с хиляди жертви. В края на май още два английски кораба се натъкват на мини и по този начин лишават десантниците от огнева поддръжка откъм морето. Третата поредна атака на Крития е на 4 юни и този път съглашенските войски успяват да напреднат повече, но скоро турците с помощта на полева артилерия не само ги спират, но на 5 юни провеждат две контраатаки, при които е тежко ранен главнокомандващият на френския корпус генерал Анри Жозеф Гуро. Движението на фронтът изпада в застой, а турците вече са се укрепили здраво. Започва продължителна окопна война и Хамилтън иска от правителството да му изпрати подкрепления. След тяхното пристигане, към началото на юли 1915 г. пред входа на проливите е събрана една доста солидна флотилия от 16 монитора, 16 кръстосвача, 12 крайцера, 40 торпедоносци, 16 подводници, 13 миночистача и 104 траулера, 43 моторизирани баржи (можещи да превозят до 13 000 души на курс, колкото цяла дивизия). А военновъздушните сили на Антантата при Галиполи са 22 хидроплана, 18 самолета и 3 балона.
На 6 август 1915 г. 10-та ирландска и 11-та северна дивизия, обединени в нов 9-ти корпус от около 20 хиляди души, извършват нов десант в залива Сувла. Други части подкрепят австралийските и новозеландските войски в залива Анзак. За отвличане на вниманието на противника същия ден войските от Габа тепе преминават в настъпление. През август на всички участъци от фронта се разгарят ожесточени боеве, но съглашенските войски отново не успяват да напреднат, понасят тежки загуби и спират придвижването си. В края на август става ясно, че операцията по сухопътния десант няма никакви шансове за по-нататъшен успех.

При така създалата се патова ситуация, яростните ръкопашни боеве постепенно преминават в спорадични лъжливи атаки и продължително дебнене между снайперисти. Лошата хигиена, бавното снабдяване и настъпването на летните горещини предизвикват болести и морално изтощение на войските. Пристигането на нови френски подкрепления се отлага чак за ноември, а междувременно България обявява мобилизация и напада Сърбия. В опит да облекчат тежкото положение на сърбите Съглашенското командване започва да изтегля части от Галиполи и да ги прехвърля към Солун за война срещу българите.

Кампанията на съюзниците е провалена от неопитността на войските в подобни операции, лошо планиране, недостатъчна артилерия, неточни карти и липса на разузнавателни сведения, излишна самоувереност и тактически пропуски на всички нива. 

Великобритания и Франция подценяват възможностите на победената в Балканската война Османска армия и дават огромни жертви: над 250 000 души, основно от британските доминиони и в частност от Австралийско-новозеландския армейски корпус.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!