На тази дата: 1210 години от Битката при Върбишкия проход

Картина на художника Мирослав Йотов, изобразяваща сцена от българския лагер в нощта преди битката.

На този ден, преди повече от 12 века, се състои една от най-емблематичните и най-триумфалните битки в цялата българска история.
Дотогава Източната Римска империя, счита установяването на българската държава южно от Дунав, за едва ли не временен компромис, който да бъде прекратен веднага след като на изток приключат тежките войни с могъщия Арабски халифат.
Завоевателните походи на войнствения български владетел Крум, които значително разширяват държавата на североизток и югозапад, обаче предизвикват тревога в Константинопол и карат византийците да побързат с прекратяването на този компромис.

Така през 811 година император Никифор І Геник събира огромна военна сила и нахлува в българските земи, подлага ги на страшни опустошения и според хрониките успява дори да превземе “аула” на Крум, за което се счита, че е самата столица Плиска.
Крум преценява, че няма да може да спре мощното настъпление на многобройния враг в открит бой и взима решение да се оттегли заедно с по-голямата част от войската си, подготвяйки се внимателно за решително сражение с нашествениците.

Никифор надменно отхвърля предложението на Крум да вземе със себе си заграбеното до момента и да си върви в мир, като вместо това продължава да плячкосва и опожарява всичко, каквото среща по пътя си още дълго преди да поеме обратно към Константинопол. За да излезе в Тракия обаче той първо трябва да премине през старопланинските проходи и гори, които вече са били преградени от българите.

Тяхното придвижване е внимателно проследявано от съгледвачите на Крум. Вероятно от самонадеяност, византийският император се настанява да пренощува най-вероятно в началото на Върбишкия проход, без да разузнае околностите и без да вземе защитни мерки за лагера. Междувременно Крум събира всички възможни подкрепления, включително от славяни и авари, като дори въоръжава и жените. Българите успяват да изпреварят врага и да построят здраво укрепление в края на прохода. Мястото е подбрано с удобни за засада условия между теснините и с тинеста река, течаща между тях.


РЕКЛАМА:

***

В утринния сумрак на 25 срещу 26 юли 811 г. български отряди ненадейно връхлитат ромейския лагер и започват поголовна сеч над слисаните византийци. В разразилата се пълна суматоха никой не разбира кога и как императорът пада убит още в началото на битката. Поради планинския терен отделните отряди лагеруват на големи разстояния едни от други и така по-предните твърде късно узнават за нападението над по-далечните и не успяват да си окажат взаимна помощ навреме.
Това предизвика безконтролна паника във византийския лагер и войниците се впускат в бягство, като биват преследвани. Когато достигат реката, понеже нямат време да търсят брод, директно се втурват заедно с конете през водата, но затъват в тинестото ѝ дъно. Там те са газени от собствените си хора прииждащи неудържимо отзад докато в един момент реката толкова се изпълва с трупове на коне и хора, че българите преминават невредими през тях за да продължат преследването на останалите.

Онези, които решават да избегнат реката пък се натъкват на дълга преграда от високи дървени трупи с дълбок ров зад нея. Някои се пробват да я прескочат, но повечето се пребиват поради двойно по-голямата ѝ височина от другата страна заради рова. На други места те се опитват да запалят стената и когато връзките ѝ изгарят тя пада върху изкопа и без да подозират за него всички моментално тръгват да бягат заедно с конете си през нея. В резултат на това пропадат в рова заедно с горящите дървета, застигнати от още по-ужасна смърт от онези при реката.
Всеки който успява някак да се измъкне е преследван и съсичан от българските конници. В битката падат не само хиляди обикновени войници, но и почти всички пълководци, стратези и патриции в армията.
Малцината, които успяват да избягат измират повечето по пътя от раните си, включително и синът на императора – Ставракий, получил тежка рана в прешлените на гръбнака. Той успява да се добере до Константинопол и дори да бъде коронясан за император, но само два месеца по-късно умира от смъртоносната рана, получена в битката при прохода.

Накрая българският владетел Крум нарежда да направят чаша за вино от черепа на убития император, с която вдига наздравици заедно със своите военачалници в чест на победата.
Сражението при Върбишкият проход оставя силен отзвук в историята. Това е един от много редките случаи, в които византийски император пада убит на бойното поле, а войската му търпи пълно поражение. Другите само два такива случая са гибелта на император Валент през 378 г. в бой срещу готите и тази на последният император Константин XI при падането на Константинопол през 1453 г.
В очите на ромеите това е катастрофа, която нанася сериозен удар върху техният авторитет. Десетилетия след битката византийският хронист Теофан Изповедник пише, че „цялата християнска красота била загинала“ тогава. Същевременно това събитие дава предпоставки за издигането на българската държава като дълготраен политически фактор на Балканите и от застрашена от византийските атаки тя самата се превръща в могъщ агресор, застрашаващ империята.

Радослав Тодоров


Европейска нощ на учените 2022 г.: