Даниела Вергова, 18 г.: Как се виждам в света на науката и технологиите

Автор: Даниела Вергова, 18 г., гр. Бургас, участник в конкурса Refresh Girls, Европейска нощ на учените 2019

“Какво възнамеряваш да правиш с бъдещето си?”

Това е един тъй често задаван въпрос – в повечето случаи от персона, която трябва отдавна да се е запознала с мрачното заключение, че сметките най-често биват грешни… Особено когато човек се опитва да приравни живота до просто уравнение, не спазвайки алгоритъм на работа.

Какъв е смисълът му изобщо? Да не би да е плод на мрачното чувство за хумор на адресиращия, който очаква с ироничен трепет отговор, за да се сети за някогашните си наивни блянове и със злост да поощри чуждите? Или пък е садистичен стремеж да бъде поставен младежът под прицела на чуждите очаквания, защото, видиш ли, ако отговорът не е задоволяващ, ще бъде сметнат за недостоен събеседник, разговорът ще приключи, а и повече запитвания няма да има…

Настрана от песимистичните наблюдения върху несъвършената човешка природа (засега)… Най-вероятно човекът просто задава едно, пропито с тривиалност, питане, чийто отклик може дори да не чуе, а ако ли пък асимилира – то да го забрави след пет минути. И все пак, налице е фактът, че толкова труден въпрос не бива да губи стойността си, бидейки поднасян навред, с грешни мотиви и без капка промисъл. Защото и отговорът му ще избледнее и ще се превърне в недомислица – все пак, когато някой бъде попитан за нещо, той избързва да състави задоволителен отзив. А бъдещето не трябва да се крепи на подобни нестабилни основи от стеснително раболепие към социума.


РЕКЛАМА:

***

Адресиращият също не се е замислил задълбочено някога, отдавна… Той е предходното “блокче домино”, което бута и останалите, тъй като инерцията му не се е поддала на неговите жалки съпротивления срещу редицата зад него… И той е бил в същата позиция, и той се е вслушвал в чуждите безплодни виждания, подбудени от страх за оцеляване, и той е бързал да скалъпи цялостна житейска перспектива за ограничено време. А ако едно “дърво” не се съпротивлява срещу урагана с вродената си гъвкавост, а стои изпънато и вкочанено като… дърво (подобни лексикални недоразумения говорят много за погрешните виждания на обществото относно живота), то ще бъде пречупено и едва ли ще порасне много… или пък даде плод… Това се случва и с хората, които виждат бъдещето като безмилостна буря и желанието им за пълнокръвен, качествен живот бива парализирано. А, както казва Ст. Кинг: “Когато усетиш вятъра на промяната, не трябва да строиш заслон, а вятърна мелница”.

 

“Е, какъв ще е твоят заслон за урагана

 – от слама, от кирпич или от стомана?”

 

Но стига парафрази и анализи върху злободневието! То не обогатява човека и му позволява единствено да обикаля в кръг, считайки напразно, че постига нещо. Тук сме… за да си зададем правилните въпроси:

 

“Къде съм?”

“Кой съм?… А какво съм?”

“Защо съм тук? Допринасям ли с нещо, бидейки на този свят?”

“Какво възнамерявам да правя с настоящето си?”

 

Разсъжденията си върху гореспоменатите, разбира се, не възнамерявам да пробутвам на драгия читател – все пак есето ми е с лимит от пет страници, а и всеки носи сакралното право сам да си отговори… Но размисълът ми ще бъде относно процеса на генериране на тези отговори, а именно следният:

Цял живот е необходим.

Цял живот? Но как да разбереш какво искаш от живота, когато не си наясно с компонентите на своето съществуване, а именно – света около теб, самия теб и призванието си? Не сме вечни. А животът е действие, няма време за философстване. Вече срещу нас е застанал човек, който ни гледа с очакващ поглед, ословесил „заветния Въпрос”.

Много е просто. Ще търсите, драги читатели, ще търсите, докато непрекъснато намирате! Най-великите хора на нашите минало и съвремие (бас ловя, че и бъдеще) са стигнали до извода, че можеш да живееш истински, само ако изследваш всичко като малко дете, или, както е казал един от тях: “Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо” – Алберт Айнщайн.

По някаква случайност, и аз бивам единодушна с тези личности… Въпросът е, че за да станеш Голям Човек, не стига единствено да бъдеш в унисон с вижданията на Големите Хора – трябва да вървиш по стъпките си. Именно стъпките “си” визирам, това не беше погрешно спелуване – тези хора са вървели сами, много често и срещу целия свят, но са слушали собствените си акорди. А според мен основа на добрата изследователска работа, пропита със стремеж и вдъхновение, е да се осъзнае в каква ненужна какафония живее обкръжаващият свят – защото истинското благоговение към науката лежи в очарованието от малките неща. Под малки визирам големи, но уви, за масата от социума големи са малките… Тоест ученият трябва да придобие стабилното целомъдрие на благородния газ, докато… елементите на обществото продължават да си обменят електрони… Разбира се, това е в кръга на шегата.

Правилно разбрахте – от мое гледище науката е възможност за една оптимална професионална реализация, особено когато човек вече е успял да си зададе правилните въпроси… Не е за всеки, тъй като една личност трябва да израсне, за да я подхване с правилна мотивация – все пак науката не е венец на егото, тя е маслинова клонка за общността…

В този ред на мисли, вероятно бихте запитали как се виждам аз като компонент в тази мозайка от възможности да се изследва необятната Вселена?

Още е рано да заявя големи амбиции, предвид че в момента съм в самата основа на една стълбица, която, колкото повече изкачваш, толкова повече се убеждаваш, че кръгозорът ти се е ограничавал единствено до близкия хоризонт – а какви далечни светове има още да се разкрият! Но мечтите, мечтите са нещо различно от плановете, те могат да се развихрят до краен предел…

Бивайки наясно с брътвежите на средностатистическия човек в света на междуличностната комуникация, задушаващата го система, чийто стремеж е да го изцеди до краен предел и държи подвластен на “Матрицата”, Mainstream културата, която с всяка година го има за по-голям глупак (а той, видиш ли, се съгласява с нея и деградира неимоверно, не взимайки предвид невероятния си мозъчен капацитет, защото пък образователната система отдавна го е обезкуражила, като не е използвала правилните методики да извлече индивидуалния му потенциал), органите на властта, които са оперирани от някои органи, безличните представители на социума, които ще оправят държавата, веднага щом се навечерят (но, уви, приспива им се несвоевременно), необразованите, които са “най-вещи” във всяка сфера и т.н., аз съм се решила, да се направя, че не забелязвам всичко това, и да върша нещо смислено и приятно, с надеждата да успея да направя някое и друго добро дело. Желая да загърбя споменатите всеобщи оправдания за бездействие и да се обърна към науката. Защото иначе… иначе се виждам като поредния неуспешен, успешен човек.

Да научиш нещо ново, което те насочва да узнаеш още неща впоследствие, е истинското богатство, а спечелените пари в ненужно робство на системата, която експлоатира хората все повече и повече, струват много повече, отколкото човек си дава сметка… Това е едно от най-тъжните заключения за съвременния свят. Ако тази тенденция намери своето решение, бих била много щастлива. Уви, не вярвам науката сама по себе си да е способна да разреши подобни хуманитарни въпроси. Е, тя нерядко бива оръжие за целта – но точно това ѝ участие в световните проблематики е най-погрешното решение и съм твърдо против подобна житейска философия на учения.

Намеренията ми, ако трябва да бъда възможно най-конкретна, са да започна задълбоченото изучаване на химия, най-напред в рамките на профила “Фармация”, а впоследствие да преценя в каква област бих предпочела да се задълбоча допълнително. Биохимията буди интерес у мен, тъй като реализацията може да бъде с принос към опазването на околната среда (напр. търсене на решения за пречистване на световните океани от микропластмаса). Генетиката е също така привлекателна поради многообразните сфери на изследване и приложение на знанията. Засега обаче имам предимно доводи, мотивация и мечти… Смятам, че това е най-необходимото, защото се явява стабилна основа за последващите решения, а ако нея я няма, човек се обезкуражава и не продължава с опитите си за пробив в сферата, която избере. Прочее, желанието ми е да остана в България, поне докато взема степента магистър фармацевт, тъй като тя ще ми даде възможност да се устроя тук, за да мога впоследствие да се върна и работя в родината, независимо дали ще избера чужбина или България за втората си научна степен. А изборът за това второ образование ще се базира на наблюденията ми, докато навлизам в дълбините на науката – какво най-много буди пламъчето на любопитство и вдъхновение, за коя сфера на химията съм най-подходяща откъм потенциал за развитие и т.н. Ще съставям плана си постепенно, докато изкачвам стълбицата на знанието…

Защото в този свят, гонещ сенки и необосновани, илюзорни идеали, воден от жаждата за власт на хора, които не са си задали правилните въпроси и затова са отговорили грешно на най-важната задача за решение – Живота, аз виждам себе си единствено и само в един друг свят, в истинския свят – в Света на Науката.


Европейска нощ на учените 2022 г.: