Цикъл: „Заветите на Априлци 1876 г.“ – „Завръщане”

В нашия пъстър исторически календар има много ярки дати, които са извор на национално самочувствие, зареждат ни с национална гордост. Такава дата безспорно е 20 април 1876 г., началото на една героична, романтична, но и трагична епопея – Априлската. „Цялата ни земя приличаше тая пролет на един вулкан, който задаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием: обятия разтворени, да ги прегърнат, сърца открити да ги чуят – един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голготата…” /Иван Вазов/. Тези дни на върховна надпревара и споделен оптимизъм откриха пътя за възванието към българския народ за въстание от Оборище, откриха го с „Кървавото писмо с призива „Бунт на въстание”, с тържествения камбанен звън на църквите и целувките на въстаниците по пътищата и мегданите и най- сетне, откриха пътя за 3 март 1878 г.. Това не бе първото, това не бе дори и най-голямото по брой освободително усилие в нашата мъченическа участ под една враждебна власт в продължение на столетия. Този бунт се превърна в „европейски” по силата на своя обществен резонанс и по характера на дипломатическите си усложнения. Предизвика в крайна сметка една война, която пък вещаеше обща европейска криза, а доскоро непознатите национални усилия се увенчаха с внезапен и дългоочакван триумф. Но този бунт, бе и бунт на победа на заветите на родоначалника на българското национално революционно движение Г.С.Раковски, на Любен Каравелов от града , където пукна „първата пушка”, на Апостола на българската свобода Васил Левски, който така и остана недостижим, основавайки пръв принципите на българската република. Да, идеите на Левски, тържествуваха по време на революцията, в която сякаш, той бе вградил своето име. Раждането на „Привременното правителство”, обяваването на република под легендарния връх Марагидик, това бяха само част от вековните мечти и стремежи на младата и жизнена българска възрожденска нация. Изводът от историята е, че Българското освобождение не е дочакано, то бе извоювано посредством борбата на мъченичеството. Макар и да претърпя военно поражение „в тези няколко дена тайно и полека Народът порасте на няколко века”. Това всенародно сражение имаше цената на историческа победа. Април 1876 г. дойде и тръгна по света, за да покаже, че българите не са прехласнати по „дюканджийското си добруване”, отдавна са оставили верисиите си и мирянските си смирени души, те искат да бъдат това, което са били някога! Злонамереното пренебрежение и безграничното политиканстване отдавна са опустошителни за тази безгранична обреченост. Отколешно повтаряната неистина, че българинът бил с робска психология и че тя произтича от безогледната петвековна робска ангария по време на омразното турско робство бе опровергана. Един народ, който сам не е извоювал свободата си , който сам не е свързан с нея, посредством своите жертви и който не е формирал себе си  и своето обществено съзнание в борбата за свобода, той не би съумял, нито да я цени, нито да я запази. Това е причината тази всенародна любов към този забележителен връх на националния дух, да се запази. Всяка педя земя, всяка черква, училище и слово са извоювани и обагрени с кръвта на  дедите ни и в името на най-сладкото и най- святото – Свободата на Отечеството. Затова и всяка героическа минута, която отстояваха въстаналите е равносилна на подвиг. Защото само с цената на подобно минаване през чистилището на Априлските възторжени и тъжни пролетни нощи, българите се разделяха с дългото робство и навлизаха в Новата си история. Затова и през цялата им по-сетнешна история тази минута, този миг ще останат да въздействат със силата на своя пример и усещането за нещо велико и в същото време нещо трагично, останало сякаш недовършено. Минута на пламенен порив на сродни и героични души, нетърпеливи по пътя към Голготата. Затова и светът ни откри в началото по-соро като многострадалци и измъчени жертви, отколкото като народ , който пише нови страници в своята хилядолетна . история. И понеже нямахме стопанския потенциал на съседна Румъния, античните приоритети на южна Гърция или геополитическата самостоятелност на черногорци и сърби, на нас ни отиваше да изкрещим за да бъдем забелязани. Но дори и тогава, не ни забеляза Европа на Дизраели и Бисмарк, а Европа на Джузепе Гарибалди и Уйлям Гладстон, на Виктор Юго и Емил Жерарден. Всички те – Иван Тургенев, Феодор Достоевски, Лев Толстой, Светопулк Чех, Оскар Уайлд и Жюл Верн откликнаха безапелационно на българския порив за освобождение. Подобно вникване във вътрешните лабиринти на нашата национална революция и да го направи достояние на целия свят, накара небезизвестния френски писател и общественик Виктор Юго да изригне в речта си пред френския парламент от 28 август 1876 г.: „Необходимо е да се обърне внимание на европейските правителства върху един факт, толкова дребен, че правителствата изглежда не го забелязват. Ето този факт: Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един свидетел- целият свят! Правителствата , виждат ли го? Не !” След подобна гражданска позиция, утвърдила се и като политическа на цивилизования свят, България влезе в Европа, не само като нация, но и като съдба. Възстановена бе българската държавност, а идеите за свобода, равноправие и държавност, завещани от Левски и продължени в Априлското въстание намират своя най-ярък израз в Учредителното събрание и в изработването на първата българска Търновска конституция. Демокрацията е вселена в съзнанието на нашия народ, защото тя беше условие за неговото обособяване като нация, за неговото освобождение, но и гарант за бъдещето му обществено развитие.

Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане”, РИМ- Враца


Европейска нощ на учените 2022 г.: