/Статиите от този цикъл се посвещават на 18 май – Международен ден на музейното дело/
Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ гр.Враца
Читалище „Постоянство” в Лом
Началото и първите стъпки на българското краезнание започват още през епохата на Възраждането – най-българското време, когато и интелигенция, и народ обръщат настойчиво взор към род и родна земя, към славно минало и героични предци. През условията на мъчителното турско робство се формира българската нация и краеведските проучвания се развиват в две посоки: проекцията в миналото и поглед в новото, с представяне на онова, което възрожденските дейци създават за народа си в областта на образованието, църковните борби, културата и изкуството.
Упоритата събирателска работа на плеяда възрожденци през първата половина на ХIХ век се увенчава с реален успех.
На 30 януари 1856 г се урежда първият български музей при читалището в Свищов. След като се пуска подписка за дарение, на 30 януари 1856 г. в дома на Димитър Начович се свиква учредително събрание, на което домакинът ЕмануилВаскидович „посвящава библиотеката си, составлена от разни класически списатели Еллински, Гръцки, Славянски, Сръбски и на разни други язъйци до осмистотин тома“, както и списъка на 40 учредители-дарители на читалището, пожертвали от 100 до 4 000 гроша или общо 37 409 гроша”. За учредяването на първия български музей подробно съобщава бр.49 на в-к „Турция”.
Според спомените на В. Манчов „тази първа музейна сбирка при читалището е трябвало да се превърне в общобългарски музей, в който да се събират от целия Балкански полуостров оцелелите наши народни паметници, пергаменти и стари ръкописи, български монети и др. Така се изграждат основите на първото българско „читалище-музеум“, което си поставя за цел „да разпространява образованието помежду народа“.
Първите български светски художници са сред най-активните изследователи на българските старини. Прочутият за времето си Станислав Доспевски (1827-1877) проучва Бачковския манастир, предлага български монети на Ермитажа. По време на следването си в Санкт Петербург, той се запознава с богатствата на руските музеи. След завръщането си у нас се отдава на издирване на антични и средновековни паметници.
Георги Данчов (1846-1908) е съратник на Васил Левски и сътрудник на руския консул в Пловдив Найден Геров. През 1867 г. в Москва е открита голяма българска етнографска изложба. По поръчка на Н. Геров за нея, Г. Данчов рисува 40 големи битови рисунки.
Все по същото време особени заслуги за развитието на Свищовския музей има небезизвестният Николай Павлович (1835-1894). Големите му познания в областта на музейното дело се дължат на запознаването му с музеите на Русия, както и на посещенията му в музеите на Мюнхен, Дрезден, Прага и Виена. В сътрудничество с Г.С. Раковски, той издирва стари български монети, десет от които прерисува за публикацията си за Асеневци, излязла през 1860 г. След като се установява да живее в Свищов, Н. Павлович изготвя първата музейна мебел у нас –„витрина-шкаф”, в която се експонира нумизматичната колекция на Свищовския музей. Стремежът му за разширяване на събирателската работа го навежда на мисълта, че е необходимо списване и издаване на едно двуезично списание „Български паметник“ на български и немски език. При пресъздаването на прочутите си исторически картини, талантливият български художник залага на историческите познания, както и на битовите елементи, изразени най-често чрез народните носии.
Първата етнографска изложба с автентичен материал е организирана на 29 април 1873 г. в Цариград от Благодетелното братство „Просвещение“. На Цариградското читалище се предлага да стане инициатор за събиране на българските старини и уреждането на един общобългарски музей. По инициатива на българите от вътрешността на страната започват да постъпват материали, които се съхраняват в Цариградското читалище. Сред тях има носии, женски накити, предмети от ежедневния бит, инструменти, селскостопански инвентар и др. Натрупаните материали, както и ръкоделията на българските жени са от над десет града. Успехът на изложбата затвърждава убеждението на мнозина, че чрез подобни изложби ще се повдига националното самочувствие на българите и в крайна сметка ще се стигне до създаването на един Народен музей.
Читалищата в цялата страна се включват още по-ентусиазирано за събиране на старини и създаване на музейни сбирки. Веднага след Свищов през 1857 г. в Шумен Сава Доброплодни създава сбирка от археологически паметници. Добри Войников откупува стари черковнославянски книги и църковна утвар. Със съдействието на Васил Друмев и Панайот Волов от гражданите се набират документи за еснафите и цялостния стопански и културен живот в града. Христо Бояров описва старините в Преслав и записва народни песни, пословици и поговорки. Всички свои събрани материали той предава на Г.С. Раковски през 1865 г. През 1856 г. се създава читалището „Постоянство“ в Лом. Негови най-активни дейци са Кръстьо Пишурка и учителят Никола Първанов, с когото издирват исторически документи, записват народен фолклор и създават малка сбирка от старопечатни книги и ръкописи.
В Панагюрище през 1865 г. се създава читалище „Виделина“. Във Велико Търново през 1871 г. е учредено читалище „Надежда“. Най-богатата от всички читалищни музейни сбирки през Възраждането е тази в Пазарджик. Местният краевед Ст. Захариев събира археологически паметници, монети, ръкописи, много документи. Всички те са подредени и описани в 60 дела, а след неговата смърт всичките материали са предадени в Цариград на Българската екзархия.
