„Смъртта започна да вилнее в Сиена през месец май. Това беше нещо жестоко и ужасно… Невъзможно е за човешкия език да разкаже смразяващата истина. Наистина онзи, който не е виждал такива ужаси, би могъл да се нарече благословен. Жертвите умираха почти веднага. Преди това те получаваха подутини под мишниците и по слабините. Баща изоставяше сина си, съпругата – мъжа си, брат – брата си, тъй като на всички се струваше, че болестта се разпространява чрез дъха и чрез погледа. И нямаше кой да погребе мъртвите – нито за пари, нито поради приятелство. Членовете на семейството закарваха по някакъв начин мъртъвците си до изкопите, без свещеник, без опело. Дори погребални камбани не биеха. А пък аз, Агноло ди Тира, погребах петте си деца със собствените си ръце. И толкова много бяха мъртвите, че всички вярваха да е настъпил краят на света.“

През месец октомври 1347 г. флотилия от няколко генуезски кораба доплувала бавно до пристанището на Месина в Сицилия. За жителите на града това било нещо обичайно. Десетилетия наред генуезски кораби, пълни със стока влизали и отплували от пристанището. Този път обаче хората по палубите на корабите, които идвали от северното Черноморие направили странно впечатление на струпалите се по пристанището местни жители. Мнозина от моряците лежали немощни по палубите и само малцина намирали сили клатушкайки се като пияни, да приготвят въжета и платна за акостиране. Всички те очевидно били тежко болни от някаква неизвестна болест, а мнозина от тях вече били мъртви или умирали. Пристанищните власти на Месина схванали, че генуезките моряци са станали жертва на някаква епидемия и се опитали да не ги допуснат да слязат на сушата. Но напразно, в момента, в който корабните въжета били вързани за пристанищните греди по тях на сушата допълзели стотици плъхове и насекоми. Много по-късно се разбрало, че те, а не хората, пренасяли смъртоносната болест. За няколко дни чумата обхванала Месина и областта около града, а само след 6 месеца половината от населението било мъртво, поразено от непознато за тях ужасно заболяване. Подобни сцени се повторили стотици пъти из всички краища на Европа през следващите години. Между 1347 и 1351 г. европейското население станало жертва на една от най-смъртоносните чумни епидемии позната на историята. Нарекли я „Черната смърт“. Това е едно от най-катастрофалните събития, които Старият континент някога е преживявал.

След първата чумна вълна 1347- 1351 последвали периодични избухвания на болестта в интервали от 10-15 години. Всичко това, макар и не така ужасно продължило до ХVІ век и донесло неописуеми жертви и страдания на европейците. Стари исторически съчинения свидетелстват, че и през VІ – VІІІ в. Европа била страдала от подобна епидемия, отнесла хиляди човешки животи. Но нищо не можело да се сравни с преживяното през средата на ХІV в.
Периодът Х – ХІІІ в. се отличавал със значително повишаване на средните температури, с нарастване на населението, с увеличаване на селскостопанското производство и търговията, с разцвет на градовете. През Х в. населението на Европа било около 25 милиона души, а до средата на ХІІІ в. то се утроило и достигнало до 75 млн. През ранното Средновековие съотношението посято/добито зърно било 1 към 2, рядко 1:3. А през ХІІІ в. то стигнало до 1:5, а в някои райони дори 1:8. Повишаването на селскостопанското производство изпреварвало ръста на населението. Въпреки, че животът на селската и градската беднота не бил лек, периодът Х-ХІІІ в. бил относително благополучен за европейските жители, защото през това време не избухнала нито една чумна епидемия в Европа.

Към края на ХІІІ в. и особено през първата част на ХІV в. в климата на Европа настъпил период на застудяване известен като „малък ледников период“. Средните годишни температури се понижили, валежите се увеличили, много от земите станали неизползваеми. Производството на селскостопанската продукция спаднало с около 20-25%. Зачестили неплодородните и гледни години. Изтощените от хронично недояждане бедни жители на континента станали по податливи на различни заболявания. Увеличила се смъртността и рязко се влошило съотношението между броя на хората и количеството на произведените селскостопански продукти. Сложен бил край на брутния ръст на населението. Така се създали условия за разпространение на чумни епидемии, които поради преодоляване на изолацията между отделните европейски области вече можели да придобият общоевропейски мащаби.

Разбери повече за БГ Наука:

***

От край време огнище на чумната зараза била пустинята Гоби. За щастие на средновековните хора от Европа и Азия пустинята била изолирана и труднодостъпна, което ограничавало възможността за разпространението на чумата на огромни пространства. Но точно до това довело образуването на Монголската империя обхващаща наистина огромни пространства в Азия и Европа. А развитието на морската търговия в Европа също допринесло за разпространяването на чумната епидемия. Корабите, които постоянно кръстосвали морските ширини, можели за кратко време да пренесат на огромни разстояния носителите на епидемията – плъхове или насекоми. Така генуезските кораби пренесли „черната смърт“ през 1347 г. от северното Черноморие именно от земите на монголотатарите в Европа.

Към края на 30-те години от ХІV в. до Европа достигнали сведения за избухване на смъртоносна чума в Централна Азия, Индия, Месопотамия и Армения. Тогава европейците не отдали особено внимание на слуховете, като мислели, че тя няма да стигне и до техните домове. Незабелязано от тях останало и обстоятелството, че към 1345 г. „черната смърт“ ударила в смъртоносния си устрем Кримския полуостров. Пламнала главната тамошна колония на Генуа – град Кафа, който бил изходен пункт на търговските пътища към Константинопол, Италия и източното Средиземноморие. От Константинопол тя се разпростряла из земите на Византия, Кипър и Египет. Големите и цветущи градове Александрия и Кайро пострадали жестоко от нея: в тях на ден умирали между 1 000 и 8 000 души. А от Сицилия „черната смърт“ обхванала гъстонаселените италиански центрове. Въпреки опитите за въвеждане на карантина разпространението й не било спряно. Хората още незнаели, че носителите на заразата били плъховете и насекомите, срещу които нямало бариери. От италианските пристанища чумата проникнала във всички европейски крайбрежни градове, а от тях във вътрешността на континента. Тежко пострадали Париж и Лондон, ханзейските и фламандските градове. Навсякъде картините на масова смърт били еднакво ужасяващи. Градските власти и близките на починалите не успявали да погребват мъртъвците и улиците били запълнени с разлагащи се трупове.

По-слабо били засегнати от епидемията рядко засегнатите пространства в Източна Европа и селските райони.
След като бушувала 4 години, към 1351 г. чумата започнала да губи силата си. И въпреки, че през следващите десетилетия Европа неведнъж била спохождана от периодични и по-малки чумни епидемии, към 1352 г. тя постепенно започва да се отърсва от преживения кошмар. Изживяното обаче оставило трайна следа както в човешката психика, така и в общественото развитие на европейския свят. Дори и суровата природа на средновековния човек при срещата с такава масова смърт, срещу която с нищо не можело да противодейства.

Към края на 1351 г. хора на римския папа Климент VІ установили по негово нареждане броя на умрелите от „черната смърт“ европейски християни. Резултатът бил ужасяващ – 23 850 000 души. Това означавало, че жертва на епидемията станал всеки трети европеец. Още по-точни пресмятания показват, че в отделните европейски области смъртността била между 15 и 55% от цялото население.

По време на чумата селяните не обработвали земята си, занаятчиите затваряли работилниците си, търговците прекратявали пътуванията си. Дори някои от свещениците преставали да изпълняват задълженията си към живите и мъртвите. И въпреки шокът от „черната смърт“ животът бързо възстановявал нормалния си ритъм. Загубите трябвало да се възвърнат и то с много по-малко работна ръка, от колкото преди. Всички трябвало да работят повече, много повече. Денят не стигал и за пръв път в много градове на средновековна Европа бил въведен нощният труд. Хората започнали да ценят времето си по нов начин, да се стремят да го пестят и да го измерват с продуктите на своя труд.
Предизвиканите от „черната смърт“ нещастия накапали средновековните хора по-често да мислят за смъртта, за Страшния съд, за ада и за рая. Свещениците и монасите трябвало да отговарят на много повече въпроси на вярващите, които засягали основни моменти от християнската вяра. Там, където те успявали да направят това по убедителен начин, позициите на християнската църква укрепнали. А там, където това не ставало вярващите християни започнали да търсят свои пътища към спасението на душата. Във всички случаи обаче традиционните схеми на средновековното мислене били поставени на сериозно изпитание. Някъде те били напълно разрушени.

Дискусия във Форума – http://www.bg-science.info/forum/index.php?showtopic=494