Бумеранг

Има два основни вида бумеранга (ако не се смятат различните форми на днешните спортни бумеранги) – праволетящи и връщащи се. Те са известни отдавна – за праволетящите се споменава още в речника на Колинс, издаден в Англия през 1798 г. А за другия тип за първи път се съобщава от Томас Мичел от Австралия, но информацията остава далече от обикновените хора.
Първичните бумеранги са били праволетящите и са били измислени едновременно на няколко места, независимо едно от друго – на остров Тасмания, в Африка (по поречието на Нил в Судан), в Индия (край Мадура), в Северна Америка (Мексико и Аризона) и дори в Европа (Холандия и Дания). Още далеч в предисторически времена хората са стигали в определен момент от развитието си до изобретяването на тези „летящи боздугани“, но след време са ги изоставяли и забравяли, увлечени в откриването на нови оръжия.
Единствено австралийските аборигени са запазили бумеранга в арсенала си. Те си служели с него по време на лов и война. Но не всички австралийци, а само тези по западното крайбрежие на континента. Така след дълъг период на употреба те постепенно достигнали до невероятното му усъвършенстване във „връщащ се“. Тук вероятно са изиграли роля и специфичните особености на австралийския ландшафт – безкрайни тревисти равнини, които дават възможност врага или дивеча да бъде забелязван от далече.
Разликата между двата основни вида, е че праволетящият бумеранг се е използвал за пряко поразяване на цел – дивеч или човек – и си оставал на мястото на удара. Той тежал до един килограм и можел да прелети около 150 метра. Бойните бумеранги се заостряли в единия край, за да нанасят колкото е възможно повече поражения, попаднат ли сред група врагове.
Разбира се за да се улучи безотказно такава далечна цел са необходими специални дълги тренировки. Изучаването на кривия къс дърво от клон или от жилав корен, започвало от стругуването, закривяването му на огън и крайното му оформяне от неговия майстор. Всеки австралийски бумеранг, изработен по традиционен начин, представлявал истински уникат. След дълго мятане човекът усвоявал специфичните особености и качества на оръжието си и достигал до такова усъвършенстване в боравенето с него, че да го чувства като продължение на ръката си.
Стоварването на еднокилограмовата тояга върху главата или тялото на човека или дивеча заедно с инерцията от полета (ако не го убиела на място) водело поне до кратко замайване, което е достатъчно за ловеца да стигне до жертвата и да я прободе с копието си.
Връщащият се бумеранг представлявал истинско чудо от гледна точка на аеродинамиката, бил изработван далеч по-грижливо и тежал до половин килограм. Обаче да се хвърли такъв бумеранг, да прелети петнайсетина метра, да убие няколко птици от уплашеното ято и да се върне обратно при човека, който само протяга ръка и го хваща е невъзможно. При удар в дивеча неговата траектория силно се нарушава и той далеч не пада в краката на човека, който го е метнал. Но при неуспешен опит все пак се връща обратно и човека може бързо да го вземе и хвърли повторно, което също е голямо предимство.
Счита се, че при лов връщащият се бумеранг се е използвал най-вече за подплашване на кацнали по повърхността на водоемите птици (патици, гъски и др.). Като след това птиците излитат ниско над земята и биват улавяни с предварително опънати край брега мрежи.

Повече информация във ФОРУМА – http://bgnauka.com/forum/index.php?showtopic=2483


Европейска нощ на учените 2022 г.: