Направи дарение на училище!

гл. ас. д-р Андриана Спасова, Институт за литература – Българска академия на науките

Макар и създадено през 70-те на XIX век, Ботевото художествено творчество изпреварва своето време и засяга надвременни смисли. Това е всъщност една модерна литература, четена, предпочитана, цитирана, преосмисляна и днес именно като провокация за съвременния ни вкус на читатели. Художествените му занимания демонстрират нов тип поетическо съзнание. Хр. Ботев е част от възрожденската ни епоха, част от литературната традиция на имена като Г. Раковски, П. Яворов, Н. Вапцаров. В същото време прозата и поезията на Ботев стоят в едно междинно поле – във и извън времето си. 

Изкушените и изкушаващите се са много. Вероятно почти всеки специалист по българска литература и литературознание е имал повод да чете критически Ботев. Един от ключовите Ботеведи в хуманитаристиката ни е първият биограф – Захари Стоянов (1888). За първи път Добри Войников в своето „Ръководство за словесност“ (1874) пише кратък отзив за поета, като включва откъс от стихотворението „Борба“ (1871, „Дума на българските емигранти), подписано с псевдонима „Чевд“ [Чавдар]. Д. Войников дава за образец Ботевия стих, говорейки за възможностите на поетическия език. Той чете критически Ботев по следния начин: „гладкост и благозвучие на езика“, „стихове, които привличат сърцата на българите“ (Войников 1874: 17–18). 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Хубаво е да споменем поне някои от литературносисторическите изследвания върху Хр. Ботев, като например трудовете на Стефана Таринска (1966, 2016), Цвета и Иван Унджиеви (1983), М. Цанева (1990), К. Топалов (1997), Инна Пелева (Ботев: тялото на национализма, 1998). През една доста привлекателна и любопитна призма са проблематизирани отделни моменти от Ботевите творби в едни по-нови прочити. През такъв съвременен поглед са наблюденията на Елка Димитрова (Прозата на Ботев – публицистичното лице на бунтаря, 2002), Д. Камбуров („В механата“, между виното и истината, 2004), А. Алексиева (Чий е Ботев?, 2015), М. Неделчев (Европа у Ботев, 2019), Пл. Дойнов (Ботев: Пренаписвания в поезията, 2019), Н. Аретов (в най-новата си книга „Чуждите жени и мъже в българската словесност от дългия ХIX век“ има глава „Хр. Ботев и чуждите жени“, 2023) и много др.

Блестящият анализ на Р. Коларов върху „Обесването на Васил Левски“ дава повод да съотнасяме Ботевата поетика към „една по-съвременна представа за художественост“, която „предшества появата на някои съвременни поетични търсения“ (П. Яворов, Н. Фурнаджиев, Гео Милев). Тази поетика е „вечно в процес на търсене и експериментиране, тя става отворена система“ (Коларов 2002).

Определено за широката читателска публика поезията на Ботев продължава да е по-близка и харесвана заради ударното и взривяващо говорене, заради своя експресивен заряд. Подобна перформативна сила на Ботевото слово срещаме в стихотворението „В механата“: 

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

(Ботев 1875: 21)

Освен това езикът на поезията е по-запомнящ се и по-лесно изваждаме от паметта си отделни стихове. Помним и говорим за поезията на Ботев, защото тя звучи модерно и през XXI век. Друг фактор е, че в средното образование Ботевата поезия е по-силно застъпена и изучаването ѝ дава отражение в по-късните читателски интереси. По-специализираната публика във висшите учебни заведения отново е привлечена може би повече от Ботевите стихотворения. Въпреки че наблюдението ми върху студенти „Българска филология“, I курс, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ е, че те еднакво с голям интерес четат и поезията, и прозата, което е наистина оптимистично. Последните им курсови работи са именно върху осмислянето на сатиричните и политическите фейлетони на Хр. Ботев.

И все пак и днес българите могат да изрецитират „На прощаване“, но макар и много известен факт, колко от нас знаят, че първата стихосбирка на големия ни поет Хр. Ботев от 1875 е съвместна книга с творбите на Стефан Стамболов, един от най-популярните поети сред революционерите („Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“). Колко от нас знаят, че това е единственото приживе издание на Ботев, като само някои отделни творби не са включени (като Хаджи Димитър, Обесването на Васил Левски, сатиричните Защо не съм, Епитафии). Ще припомня, че първото Ботево стихотворение е „Майце си“ от 1867 г., публикувано във вестник „Гайда“ с подпис „Х. Петков“.

Ботев е не само извън времето си, но и извън контекста си – несъмнено е предпочитан автор, разбиран и близък до различните читателски публики именно заради мощната и въздействаща сила на словото му.

Той не е само български, а и наднационален автор именно заради универсалното философско звучене на творбите. Общочовешките теми за страданието, избора, саможертвата силно ни въздействат и заради своя екзистенциализъм, и заради самото Ботево слово.

Творбите на Ботев илюстрират най-пълно кратката формулировка на испанския философ Мигел де Унамуно за гения. Ботев е гений, доколкото четем творбите му като естетизация на идеята за индивидуализирания народ. В изповедната и сатиричната му поезия и в публицистиката виждаме актуалните идеи на хуманизма, отношението на автора към Европа, цивилизацията и човешката личност, за „човешкото и човещината“ и „свободата във всичките ѝ измерения“ (Таринска 2016: 290).

Хр. Ботев заема важно място на сцената на световната литература. Това може да се установи от популярността му навън и от богатата преводна рецепция по света. Катерина Трайкова (2.06.2020) пред „Артефир“ по БНР припомня, че Ботев се превежда на много езици днес, на над 16 езици. Ботевият поетичен гений звучи на японски, финландски, бесарабски, френски, английски, немски, испански, гръцки, руски, сръбски. Първият превод на Ботева творба е на руски през 1885, а първата самостоятелна книга с преводи излиза в Прага през 1913. С пълния превод на латински и старогръцки език (от Крум Димитров) името на Ботев застава до имената на големите световни класици. Всъщност няма друг български автор, който да е преведен изцяло на езика на Омир и Федър. 

Обратната ситуация също е не по-малко интересна. Макар и скромна по обем преводната и учебникарската дейност на Ботев заема важна част от творчеството му.

Познаваме Хр. Ботев и като преводач на драмата „Кремуций Корд“ (1875) от руския автор Н. Костоморов. С тази драма се повдига въпросът за демократизацията, тиранията и необходимостта от свободно изразяване. Сам Ботев пише обявление за превода си във в. „Знаме“ – „Тая книга описва обществения разврат в Рим във времето на тиранина Тиберия и е твърде интересна и поучителна за всеки един народ…“ (Ботев 1875). Защо Ботев избира да преведе точно съвременна творба за римския историк, става ясно от самата му публична личност през Античността. Римският историк Кремуций Корд е принуден да се самоубие чрез нехранене (приема се, че това е и първата гладна стачка в историята) заради оскърбление към императорската фигура. Съответно творбата му почти унищожена. По-късно подобно съдба има и Ботевия превод на един безобиден на пръв поглед учебник.

 Единственият издаден учебник на Хр. Ботев ни изненадва, че не е по история или литература, а е по математика. Определено това е по-малко познатата страна на поета – тази на учителя и учебникаря (той работи за кратко в Калофер през 1866). Хр. Ботев превежда от руски и издава в Букурещ „Уроци за първите четири аритметически правила и за счетовете“ (1875). Замислена е като функционално помагало в диалогична форма, малката книжка и днес не спира да провокира читателите, защото в нея виждаме не само един образцов педагог Ботев, но и патриотът и идеологът Ботев. Книгата е адаптация и е идеален пример за механизмите на побългаряване на Възраждането. Запазена е фактологията по смятане, умножение и деление, но талантливият и находчив Ботев използва свободно оригинала и успоредява математиката с историята. Разбира се, целта му е да събуди българите в духа на Паисий и чрез един „безобиден“ за цензурата гимназиален учебник да прокара революционните си идеи под невидимата шапка на предмета алгебра. Някои задачи са добавени от Ботев и са свързани изцяло с българския контекст и имат остър политически характер.

 „От всичките 65 задачи в руския оригинал, Ботев запазва само 9 и добавя 47 нови задачи“, като още тук се вижда ефектът за учащите от „междудисциплинарните връзки“ (Калтинска 2018). Ще цитирам само два открояващи се примера, в които се успоредяват историята и апологията на националните идеали със смятането.

1. България падна под властта на турците в 1396 г. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате). (Ботев 1873: 103)
2. Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 216 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгубва своята свобода? (в 1396 година (Ботев 1873: 110).

 Разбираемо е защо по това време учебникът му е спрян от продажба и книжарите унищожават тиража му.

Безспорно говоренето на Ботев в цялото му творчество е силно фигуративно. Образната система при Ботев е поетика от нов тип, тя е усложнена и многофункционална. Тя се различава от досегашната възрожденска поезия и извиква към себе си различна публика с модерни естетически възприятия към литературата. Поетическата идея е пресъздадена с едни познати и близки до народопсихологията фигури като образа на майката, бащата, сестрата, любимата, дома, пътя, саможертвата, борбата, свободата, но те извикват по-сложни и банарни асоциации.  

В светоусещането към другия героят е бинарно разполовен и едновременно с това е единен и цялостен. Заниманията на видния литературовед Никола Георгиев върху Ботевата лирика задават нова призма. В статията си „Вик и мълчание в лириката на Ботев“ той извежда два типа реторично говорене у поета – „реториката на мълчанието“ – това е говорещото мълчание „във вътретекстовите и междутекстовите пространства“ и реториката на гърмящото говорене в самия текст. В Ботевия изказ има „мощни интонационни вълни (ритмични и синтактични)“, „стиховият ритъм“ е успореден с „аритмията“ (Георгиев 1990, 2002). Затова Ботевата лирика и днес е сериозно предизвикателство пред българското стихосложение. Поезията му е с високо равнище на диалогичност – с изключение на 3 творби, героят се обръща винаги към някого: към майка си, брата си, слънцето, родината, гарвана В двете поеми „Хайдути“ и „На прощаване“ е характерен митофолклорният модел и скрития автобиографизъм, като Пл. Антов се спира на фигурите на майката и бащата: пред майката азът е негероичен, маркиран от страданието и плачът; на плачещата Родина; пред бащата е в героичен план, положен на високото там-горе на Балкана (Антов 2009: 103–104). 

Любовният дискурс през Възраждането достига до привидното си обезсмисляне и изчерпване в Ботевото стихотворение „До моето първо либе“. Интимните излияния, характерни за даскалската поезия с анакреонтични мотиви, се трансформират в социален, политически и национален план. Хр. Ботев в сатирата си „Защо не съм?“ (във в. Будилник, 1873) не пародира само любовно-развлекателната поезия, но той маркира нейната популярност

Защо не съм и аз поет,

поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил

на баба си на хурката!

(Ботев 1873)

• Да поговорим за Ботевата проза? Какви измерения достига тя? Каква е актуалността на Ботевата проза днес? Нека споделим някои цитати, които звучат актуално и днес от нея… 

Ботевата сатирична проза е сложна жанрова форма и затова няма как да е толкова популярна колкото поезията, която се знае наизуст. Макар и по-малко популярни от поетичните текстове, в политико-сатиричната проза обаче се откриват не по-малко ярки примери. С основание често Ботевата реторика е инкорпорирана днес в отделни актуални публични изказвания, срещаме цитати от известните Ботеви фейлетони (на страниците на вестниците Будилник, Свобода и Независимост). Това са публикуваните през 1873 г. O tempora! O, mores! (от Цицерон); Хайде на изложбата!, Тая нощ сънувах; Фабрика за попове; цикълът „Послание от небето“ (1874, с познатия ни герой Недялков Пандурски), подписан зад псевдонима a+b+c+d, „Политическа зима“ (1875, псевд. Михал). Главна тема в тях е изобличаването на престъпната политика и манипулативните ѝ механизми на управлението, като има смесване на епохи – съвременността, близкото минало и древността (Неделчев 2019). 

Сатиричният почерк на Хр. Ботев е специфичен и трудноповторим. Фейлетоните са писани по конкретен повод и уязвяват социално-политическата действителност тогава, но ехото на тази уязвимост се чува добре днес. Например фейлетонът Хайде на изложбата! (с неустановено авторство) е написан по повод световното изложение във Виена и е иронизиране на нашумелия отзвук в българската периодика и критика на културните ни институции и дейци. Цвета Унджиева твърди, че „Ботевата ирония често минава без преход, рязко с остър, унищожителен сарказъм.“. Накрая ще споделя любими мои цитати: 

1. За геополитическата картина на Европа в „ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА“ (1875) – „Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? –  Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу.“
2. Вторият цитат е от „ТАЯ НОЩ СЪНУВАХ“ (10.05.1873, Будилник) – „Боже, благодаря ти, че и кучето ми не е шпионин…“ беше моята утренна молитва“ диалогизира с „МОЯТА МОЛИТВА“, написана на 20.10.1873 във в. Независимост:

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже

мен в сърцето и в душата.

(Ботев 1875: 27)

1. Последният цитат е от памфлета „СМЕШЕН ПЛАЧ“ (1871, в. „Дума на българските емигранти“) – „Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти.“

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!