Направи дарение на училище!

Доц. д-р Тихомир Стефанов, Национален природонаучен музей при БАН

Петър Теодосиев: Кажи накратко с какво се занимаваш?

Тихомир Стефанов: Занимавам се с хидробиология, с ихтиология – това е науката, която изследва рибите. Работя като доцент в Националния природонаучен музей, на 1 февруари станаха точно 20 години откакто работя там. Така че почти цялата ми кариера премина в Националния природонаучен музей. 

П.Т.: Как започна всичко, защо реши да се занимаваш точно с това?

Т.С.: Ами това беше университетска страст и идея, но интересът ми към зоологията си беше от дете. Беше ми много интересно всичко, което е свързано с животните. После всичко градира някак си с времето. Много основополагащ беше един кръжок, в който участвах в тогавашния Институт по зоология, една школа по орнитология и природозащита, посветена на птиците основно. Тогава открих, че птиците като че ли са ми най интересни от цялото биоразнообразие. Интересно съвпадение е, че Института по зоология по това време се помещаваше в сградата на Националния природонаучен музей, така че аз не се преместих много далече. Това беше в ученическите години още, тогава бях в НПМГ, която ми даде една чудесна школовка. По това време имахме преподаватели от Биологическия факултет, включително и преподаватели по зоология. И това градира в една ясна представа за мене с какво ще се занимавам и какво ще работя по нататък. Тогава в България имаше много сериозни хора, които изследваха птиците по това време и аз открих, че всъщност рибите са най-неизследваната група гръбначни животни у нас. Някак си беше останала една празнина от няколко десетки години, през които не бяха работили сериозно различните учени. Пък аз от дете страшно много обожавах риболова. И така повече от любопитство и страст към рибите някак си фокусът се измести към тях. За което изобщо не съжалявам и до ден днешен те са по-интересната, от научна гледна точка, група за изследване. В крайна сметка всички сме риби, от тях тръгва еволюцията на всичките четирикраки. Рибите са основна част от биоразнообразието на планетата, те реално са най.богатата на видове група гръбначни животни. Това са над 30 000 вида риби, които се срещат на практика навсякъде където могат да обитават – целия световен океан до възможно най-дълбоките места до изключително високи планински потоци. Тук е мястото да спомена моят приятел Боян Петров, за когото никога не говоря в минало време. На последната му експедиция, в подножието на връх Шиша Пангма, беше събрал материали, сред които два екземпляра от много интересен вид риба от семейството на гулешите, на 5300 м надморска височина. Това всъщност е най-високата точка, на която се срещат плуващи риби във водоемите на планетата.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Освен това костните риби са една от еволюционните групи, които са във възход. Тепърва при тях тече огромно видообразуване при тях, тепърва ще се развиват нови таксономии и т.н., благодарение на богатата и широка среда, в която живеят от 5000 м в планините до 11 000 метра в океанските дълбочини. Докато ние сме просто едни двукраки примати, които обитават само сушата.

П.Т.: Говори се, че ние изследваме и говорим повече за космоса отколкото за дълбините на океаните.

Т.С.: Да, ние в момента сме картирали цялата повърхност на Луната и можем да я разглеждаме както на Google Earth. Докато в момента всъщност не знаем къде точно се размножават змиорките. Змиорката, която е емблематичен вид риба и всички я знаем, повечето хора на планетата са я опитвали, т.е. Знаят я не само на външен вид, но и на вкус. Тя е енигматична риба, живееща в сладки води, но за да се размножи заминава някъде в Атлантическия океан в района на Саргасово море, където потъва на около 1000 м дълбочина и там вече как става самото размножаване никой все още не знае. Известно е, че ларвите им пасивно с теченията достигат до крайбрежията на Европа, където те започват да си намират места където да прекарат живота си. След размножаването възрастните умират и точно как става, точно на каква дълбочина и в кой период е все още неизвестно. А на всичкото отгоре Саргасово море не е някаква малка точица в Атлантическия океан, то е огромна акватория. Така че ние знаем много добре каква е повърхността на Луната, но все още не знаем къде се размножава змиорката.

П.Т.: Действително е странно, тъй като тя присъства в менюто на много хора, но никой не знае как се размножава.

Т.С.: Тя действително е един много интересен обект на хранително-вкусовата промишленост, особено в далечна Азия. И тук идва този неустойчив момент – ние имаме хиляди рецепти как да се сготви змиорката, обаче нямаме технология, с която изкуствено да я размножим. 

П.Т.: Тоест тази риба никъде не се отглежда изкуствено?

Т.С.: Не, тя се отглежда изкуствено, но не може да бъде възпроизведена изкуствено. Тоест събират се всички онези ларвички, които се наричат стъклени змиорки, които масово навлизат в реките, след което се угояват във ферми.

П.Т.: Значи не можем просто да вземем една мъжка, една женска змиорка и да ги чакаме да ни възпроизведат малки змиорчета?

Т.С.: За съжаление не може, което прави много неустойчива стопанската употреба на вида. Според последните изследвания 70% от популацията на змиорките е вече изядена, като тенденцията е към постоянно намаляване, заради високото търсене. Вашингтонската конвенция за защита на животните я третира, поради което нейната търговия е доста ограничена, поради редица правила. Но въпреки всичко, явно има нелегални канали за улова и продажбата ѝ.

П.Т.: Преди време беше направил много интересна презентация за есетрата, можеш ли да кажеш нещо и за нея?

Т.С.: Есетрата е друг много емблематичен вид, чието опазване е изключително важно. А моруната, която е може би най-емблематичният представител на цялото семейство есетрови, тя всъщност е и най-голямата сладководна риба в света. Тя е по-голяма от легендарната арапайма в Южна Америка. И ние имаме отговорността тя да живее в българския сектор на река Дунав. Все още, въпреки всичко, въпреки цялото преследване заради черния хайвер основно и изграждането на инфраструктури по реките в басейна на Дунав и Каспийския басейн. По долния Дунав са останали последните зрънца от този емблематичен вид, където той все още се размножава. 

П.Т.: Той е много стар, нали?

Т.С.: Като вид не мога да кажа, че е много древен, защото чисто еволюционно формирането на басейните, в които се среща, е станало доста по-късно в геологичната хронология. Но групата на есетровите е изключително стара, тя е чак от палеозойската ера. Още от преди динозаврите, говорим за нещо от порядъка на преди 250 милиона години. Въобще групата на хрущялно-костните риби е много консервативна, тя е най-ранният прототип на костните риби. В еволюцията на рибите тя е първият еволюционен клон от челюстните риби, който се появява, това са хрущялните риби. Отново е изключително консервативна група, която е имала огромни предимства пред еволюционния живот тогава, когато се е появила. Вида е бил толкова успешен, че промените оттогава са изключително малки, да не кажа незначителни. Това са първите риби, които имат истински лъчи в перките, т.е. перките започват да имат по-сложна мускулна основа, започват да се движат в много по-различни посоки, в самото придвижване рибата става много по-съвършена. И разбира се те са хищни риби и достигат гигантски размери. Но все пак не са ултимативния хищник както са акулите разбира се.

П.Т.: А кое ги различава, акулите също са хищник с големи размери?

Т.С.: Акулите са първите риби, при които се появява същинската челюст, със зъби, които често се подменят, самата форма е по-съвършена за придвижване, а и перките ѝ по-хидродинамично регулират рибата във водата, това я прави много по-бърза. И с тези предимства тя остава без конкуренция сред хищниците. Допреди това е имало само дребни безчелюстни риби, различни плакодерми и т.н. Повечето от тях, като панцерните риби, са дънни форми заради огромния щит, който имат. Та когато се появява новият хищник, той няма никаква конкуренция сред тях и започва да яде наред.
Така че първата сериозна еволюционна група риби, която се появяват са хрущялно-костните, част от които са и есетровите риби.

П.Т.: А какво правят институциите за опазването и изследването им, позволено ли е да се ловуват есетрите?

Т.С.: Ами аз вече споменах Вашингтонската конвенция, тя има отношение и към есетровите риби. Търговията с черен хайвер е строго регламентирана в момента, като единствените квоти, които имаме за търговия с черен хайвер са само от такъв, добит от рибовъдни стопанства. Тоест той не е от диво уловени екземпляри. Има пълна забрана за улов на есетрови риби в българо-румънския участък на Дунав.
Разбира се оттука излизат и вторични проблеми, че едно е ние да имаме хубаво законодателство, но съвсем друго е действително да го спазваме. Цялата надежда и отговорност на всички нас пада в ръцете на съответните органи, отговарящи за спазването на тези регулации. Бракониерството винаги е било проблем и то е на практика невъзможно да бъде разрешен. Причината за това е високата цена, ако някой продукт има такава цена каквато черния хайвер винаги ще се намерят хора, готови да рискуват.
Много по-лесно е да се защити даден продукт или животни, когато хората в обществото живеят добре. Но когато нещата опират до физическо оцеляване, каквато без да пресилвам е ситуацията в Северозападна България в момента, тогава разбира се е много по-трудно да се ограничава бракониерството.

Дори ако погледнем от еволюционна гледна точка – човека еволюира като ловец-събирач. Това е основно и изначално. Другото основно нещо, което има значение е, че ние сме единственият биологичен вид, който се е разпространил на толкова много територия, необходима за неговото изхранване. Близо 40% от територията на планетата е заета от селскостопански практики. Това е повече от ⅓ от сушата и е само за изхранването на един вид. Редно е освен тези 40% да оставим останалото на природата и да организираме така производството на храни, че да не се налага консумиране на диви видове.
Аз, както споменах в началото, съм изключително запален рибар. Знам каква е разликата между един и същ вид риба, когато е диво уловен и когато е от рибарник, но ние сме длъжни да оставим глътка въздух на планетата.
В САЩ има вече тенденции да се върви в тази насока, има много защитни организации, набиращи все повече дейност. Все повече го има осъзнатия елемент на все по-голяма част от човечеството.

П.Т.: Богатите държави започват все повече да мислят и работят върху природата – това, за което ти говориш. Китай например е задял повече дървета в последните години отколкото е отсякъл.

Т.С.: Когато човек е задоволен в битов и социален аспект започва да мисли и за тези неща. В момента природозащитата е индустрия, в нея се въртят огромни капитали тя и може да бъде много сериозна част от икономическото развитие. В момента като сме в пандемия няма толкова движение на туристи, но туризма по принцип е на 90% свързан с добре запазената природа.

П.Т.: Да, ето ние например ходим в Гърция.

Т.С.: Да именно, защото морето е по-хубаво, крайбрежието е по-запазено, просто защото е повече. Двата основни типа туризъм, които генерират най-много средства, това са природното и културното наследство. Това, което има природата като място в живота на човека е незаменимо.

П.Т.: Искам да те питам и за Антарктида, как беше там?

Т.С.: Антарктида за щастие е може би последният континент на тази планета, който е напълно запазен. Който е почти недокоснат, с изключение на няколкото научно-изследователски бази. Това е континент без никаква индустрия, това е континент, който в момента се ползва единствено и само като лаборатория, като място за научни изследвания. В това число и нашата скромна, но уютна база “Св. Климент Охридски” на о. Ливингстън, която както казва проф. Пимпирев в едно интервю “то си е почти антарктическо селище, има 5-6 постройки там”. Спокойно могат да бъдат едновременно двадесет и няколко човека там. А там реално си в дивата природа, докато станцията е нещо като хижа, в която можеш да се стоплиш и да спиш на топло, да получиш някаква храна, но всичко останало си е суровата природа на Антарктика. Но беше чудесно, това което беше съставено по план за изследванията, всичко успяхме да свършим.

Получихме различни интересни данни, моят проект беше по морска биология, свързан с рибите. Ние трябваше да съберем информация за това какви видове живеят в акваторията около базата. Също така преценки за големината на популациите. Малък акцент на проекта беше паразитната фауна на тези риби, т.е. Събирах проби от различни паразити. Стана чудесно изследване, сега сме в процес на доразработване на събраните данни и публикуването им съответно. Друга интересна част беше генетичната структура на популациите на отделните видове.

П.Т.: Откри ли се нещо ново за науката?

Т.С.: Ами това беше едно малко “точково” изследване, защото ние бяхме само на един от островите на архипелага на Южните Шетландски острови. Тоест това беше твърде локално за да се появи някаква глобална новост в науката. Но открихме няколко нови вида, за които не знаехме, че съществуват в този район, т.е. за първи път успяхме да ги установим там. Изследвахме генетичната им структура на популациите. Това е натрупване на малки тухлички в основната картина. Не е нищо фундаментално. Но е необходимо, защото днес ние живеем в един свят, напълно зависим от науката и технологиите. Обаче почти никой не ги разбира тези технологии и наука. Има една огромна пропаст в обществото между това как са изготвени нещата и това да бъдат просто използвани. Тоест ако в 17 век, един учен е имал общ поглед върху всичко, с което науката се е занимавала тогава, то сега вече нещата са в толкова гигантски мащаб, че не можеш да проследиш всичко.

Но това, което трябва да влиза в работата на всеки учен е и популяризирането. Ти трябва да умееш да обясниш с какво се занимаваш, за да не се стига дотам ние да използваш смартфон, но да не знаеш за нито един от редките химични елементи, които той съдържа или за това как са се появили тези елемент на планетата, за това как функционира на практика като част от целия механизъм. Защото умните телефони са един бум на съвременната технология, зад които стои страшно много наука.От една страна науката е трудна за разбиране и съответно не ни се занимава да я разбираме, от друга страна стои и липсата на желание хората, правещи наука да я популяризират. Бумът на технологиите в последните десетилетия отвори една пропаст между използването на науката и нейното разбиране. 

П.Т.: Така е, годината на ковид показа неразбирането и неглижирането на науката и дори на анти-научните настроения. Последната седмица аз изчетох хиляди коментари във връзка с ваксините и отношението към медицината и самия вирус. Може би към 90% от тях бяха буквално агресивно невярващи. Никой не разбира защо и как са се случили тези процеси като откриването на ваксината, какво има във ваксината и какво представлява тя. Много е интересно как всички тези хора вероятно са били ваксинирани като деца, при това с продукт от социализма, когато технологиите са били на по-ниско ниво от съвременните.

Т.С.: Ако не съумеем да овладеем тази пандемична ситуация чрез ваксиниране, вируса ще се завръща постоянно, ще стане цикличен и ще бъдем принудени да живеем с него. Друг начин няма за придобиване на достатъчен имунитет. И може да стане така, че нормалния начин на живот да е по-скоро доброто старо време отпреди само година и половина.

П.Т.: Определено. Но донякъде това се случи и поради технологиите. Благодарение на достъпа от Ухан до София, това са само няколко часа.

Т.С.: Да, в момента човек може шокиращо бързо да се придвижва по света. Когато бях ученик и се говореше за климатичните проблеми си мислех “какво толкова пък има да се говори за тези климатични проблеми?”. Какво можем да направим ние за да повлияем на цялата планета, глобалния климат все пак е огромен механизъм, който сам се регулира. Но тогава бях със съзнанието, че това е един гигантски свят, но напоследък имах шанса доста да попътувам. Ами сега само докато седнеш и придремнеш малко в самолета и се събуждаш вече на другия край на планетата. И изведнъж се оказа, че тя не е чак толкова голяма, след като можеш да я обиколиш за нула време.

Това, което най-много ме тревожи е, че навсякъде където пътувам човек среща едни и същи проблеми. Екологичните проблеми ги няма само Запада, докато тропическите гори остават непокътнати. В Бразилия можеш да видиш огромни петна от изсечена растителност. И продължава да се сече, както и ние тук изсичаме Странджа, така и там се сече екваториалната гора. Ако сега човек види исторически сателитни снимки на о. Борнео ще се хване за главата за какъв период от време дървесната растителност на острова е била на практика ликвидирана. Дори Мадагаскар е практически без дървесна растителност в момента. Преди си мислех, че каквото и да стане в индустриализираната част от света, останалата част ще го компенсира, вече се убедих, че не е така. Накрая всъщност осъзнаваш, че планетата не е огромна мощна система, а нещо много крехко, което ти наистина можеш да го извадиш лесно извън баланс. Това което виждаме в индикаторите на този показател е категорично – в Антарктика ледът намалява. Дори и кологите глациолози, провеждащи своите изследвания на о. Ливингстън, също установяват, че те се свиват. Те от близо 30 години, откакто я има базата го наблюдават това и видимо се забелязва, че те намаляват. Сега вече друг е въпросът дали това не е фаза от климата и доколко ние му помагаме. Моето мнение, както и на повечето учени предполагам е, че ние солидно подпомагаме този процес.

П.Т.: Говорихме колко е важно да се говори за наука. Ние вече от 15 години правим БгНаука, опитваме се да комуникираме максимално много с хората, които правят наука и с обществото. Тази година именно показа какво доверие имат хората в науката. Учените трябва да разберат, че това отношение на хората лежи на техните плещи, т.е. не големите медии трябва да говорят за наука, защото те не правят науката. Самите научни организации трябва да имат отговорността да комуникират с обществото и да популяризират тази наука, защото ето сега има над 80 000 публикувани научни статии за ковид, колко хора от обществото са прочели и една от тях?

Т.С.: Науката се развива бурно в днешно време. Продуктът който произвежда ежедневно науката е гигантски и ние не можем да очакваме всеки да е добре запознат с всичко. Разбира се, че учените трябва да имат отговорността да комуникират и да представят на по-широко достъпен език работата, която извършват. Това е безусловно важно. Трудно е обаче да се вмени на учените да генерират и възпитават любопитството в аудиторията така, че да бъдат чути. Едно е да искаш да разкажеш, друго е някой да иска да те чуе.

Тук вече идва мястото на научните медиатори. Не всеки може да комуникира добре нещата си и тези хора са страшно малко. Но по един подобен човек да има в една институция е достатъчно, който да може да преведе езика на науката на езика на хората незанимаващи се с наука.

Но все повече хора, вече знаят как да си разкажат историята, считат го за изключително важно, никой от нас не отказва интервю, когато някоя медия го покани. Това вече е обществената част от научната работа. И аз съм приятно изненадан, че напоследък в Националния природонаучен музей наблюдавам именно такава тенденция за популяризиране на науката и считам, че и на доста други места има подобна тенденция.
Но най-важна е ролята на образованието, за да сме сигурни, че някой ден интересът към псевдонауката и конспирациите ще стане нулев, а този към науката – голям.

Ние можем да си говорим за много идеализирани случай, кое как трябва да бъде според нас, но какво е в действителност вече е съвсем отделно. Истината е, че нивото на критичното мислене в България е под нивото на санитарния минимум, а генерирането му отнема време, поколения. Изтърве ли се веднъж този процес, много трудно се наваксва после. Така че четете, бъдете любопитни, мислете критично и проверявайте информацията, която ви поднасят.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!