Безсмъртието като проклятие

http://georgihadjiyski.blog.bg/technology/2012/04/14/bezsmyrtieto-kato-prokliatie.939985

Проклятието на Ахасфер

Разбери повече за БГ Наука:

***

…Според едно старинно предание, когато водели спасителя Христос за да го предадат на мъчителната смърт, а той носел оръдието на своето мъчение – дървения кръст по пътя към Голгота, изнемощял се облегнал на стената на една къща за да отдъхне малко. Стопанинът на дома на име Ахасфер не му разрешил.
      – Върви, върви! – разкрещял се Ахасфер под одобрителните възгласи и на фарисейте. – Няма да почиваш!
       – Добре, – промълвил с изсъхналите си устни Христос. – Но и ти също цял живот все ще вървиш. И ще скиташ по света вечно и няма да има за теб нито покой нито смърт докато се върна отново…

Това предание го няма в нито едно от четирите Евангелия. Появява се и се разпространява в Европа някъде около времето на кръстоносните походи през XII-XIII век и макар широко интерпретирано като сюжет за „вечния скитник евреин” в западната култура, може би не би заслужавало ново осмисляне, ако не се докосваше до архетипно заложения във всеки от нас стремеж към безсмъртие в собствената ни плът. Но пък ако човекът си беше самодостатъчен в своето тяло, нямаше да има смисъл от най-присъщите ни същности – любов, милосърдие, мисъл, спасение, деца, споделяне, надежда, стремеж, търсене… и каквото се сетите още. 

В търсене на живата вода

Водата е динамичното начало в човешката плът. За това не е трудно да се появи и мисълта, че във водата е и тайната на живота.

…Някъде през III век пр. Хр. китайският император Цин Шихуанди бил до такава степен обсебен от идеята да намери даващата безсмъртие жива вода, че не само събрал в двореца учени отвсякъде, чиято задача била да я търсят, но и организирал истински експедиции до някакви тайнствени острови, където се твърдяло, че я има в изобилие. Тези опити се оказали неуспешни, но пък мисълта за личното безсмъртие до такава степен го била сковала и чрез неговата власт – и поданиците му, че дълго време след като умрял, те се отнасяли с подобаващ респект към сложеното на трона негово мъртво тяло…

След откриването на Америка, в началото на XVI век сл. Хр., в търсене на даваща вечна младост жива вода, за чиято чудодейна същност разбира от стари местни индианци, испанецът Хуан Понсе де Леон организира експедиция с благословията на папата, по време на която биват открити редица приказно красиви острови в Северния Атлантик, но пък на нито един от тях няма и следи от нея…

Днес – опитите за откриване на първопричината продължават – много по-скъпо струващи и с участието на много повече хора. Но пък – дори и да бъде открито търсеното загадъчно нещо което е в основата на всичко, нима науката на западните общества ще съумее да построи с него свят, по-съвършен от съществуващия? 

По пътя към елексира на безсмъртието

Безспорно от медицинска гледна точка животът е болест, която продължава до смъртта и се лекува с енергия, вода, въздух и… медикаменти.

Било някъде към III хилядолетие пр. Хр. Силно изплашеният от съприкосновението със смъртта цар Гилгамеш на намиращия се в Месопотамия град Урук се впуска в търсене на вълшебната трева на безсмъртието. След дълги лутания успява да я намери на дъното на океана, но я губи – за миг оставя бленуваната билка и една змия я поглъща.

От тогава чак до наши дни, макар че за древните гърци било пределно ясно, че елексирът, който правел техните езически богове безсмъртни бил амброзия; а пък според индусите техните езически божества били вечни, защото ползвали амрита; а  боговете на персите имали своята хаома, са правени какви ли не опити да се разкрие загадката на лекарството, предлагащо вечен живот на плътта.

В края на XIII век след Христа, иначе твърде религиозният папа Бонифаций VIII, ползвал смляна смес от следните вещества в името на вечния живот: злато, перли, сапфири, изумруди, рубини, топази, бели и червени корали, слонова кост, сандалово дърво, сърце от елен, корен от алое, мускус и кехлибар.

Други познати рецепти, съхранени в старинни ръкописи от изтока и запада включвали например: „Вземане на жаба, живяла 10000 г. и на прилеп, живял 1000 г. Те да бъдат изсушени на сянка и след това – стрити на прах и поглъщани.”

Според персийските алхимици за да бъде получен елексирът на безсмъртието трябвало: „Да бъде взет рижав и луничав човек. Той да бъде хранен само с плодове 30 години. После да бъде спуснат в каменен съд с мед и други подправки. Съдът да се затвори херметически с обръчи. След 120 години тялото се превръща в мумия. След това – съдържанието на всичко в съда може да се приема като лекарство за продължение на живота.”

През XV век някакъв си млад френски учен в търсене на елексира на безсмъртието сварил 2000 яйца, отделил белтъка от жълтъка, смесил ги с вода и многократно ги преварявал, надявайки се по този начин да го открие.

Има и такива парадокси: През VIII век сл. Хр. китайският император Сюанцзун много по-рано напуснал телесната си обител, защото имал неблагоразумието да ползва изготвения от неговите лекари елексир за вечен живот.

Летописите са съхранили и спомени за имена на хора, твърдящи, че са живели ако не вечно, то поне много, много, много… дълго. Такива са: Жителят на Москва Андрей Борисович, който споделял, че е живял вечно; индиецът Тапасвиджи, за когото се казва, че е живял близо двеста години; китаецът Ли Цанюн – живял около триста години; и дори французите Александър Калисто и граф Сен – Жермен…

Безспорно проблемът дали някой от многото търсачи на елексира на безсмъртието е успял да го намери, има редица последващи измерения. И ако някой случайно е успял да го открие – не би било за учудване решение да го ползва само за себе си – в противен случай на фона на неизменните човешки същности и без това пренаселената ни планета вече щеше да се препълни с хора. Би могъл разбира се, вкусвайки от насладата на безсмъртието и така осъзнавайки и красотата на битието в чисто човешкото му съвършенство, а и помъдрявайки толкова, колкото е възможно за човешкото същество, просто да се откаже от вечния живот в своето тяло, нещо което изглежда толкова странно за всички настоящи консуматори на лекарства, предлагащи ако не живот вечен, то поне здраве и младост…  

Надхитрянето на времето

Много хора на науката са споделяли мнението, че смъртта на тялото не е генетически заложена. През XVIII век френският философ – хуманист Кондорсе изказал становище, че човешкият живот ще се удължава от век във век, докато накрая хората станат безсмъртни. В края на XIX век големият немски зоолог Август Вайсман достигнал да извода, че щом практически безсмъртието е възможно за примитивните едноклетъчни, то тогава то не може да бъде прието за генетически заложено в човешката природа и следователно е възможно и за човека. Американският носител на нобелова награда – физикът Р. Фейнман изразил становището, че за разлика от невъзможната за реализиране идеята за вечен двигател като противоречаща на физичните закони, за осъществяването на индивидуалното безсмъртие не съществуват никакви противоречия във вид на физични закони. Друг един американец – ученият и писател А. Кларк бил на мнение, че някъде към 2090 г. безсмъртието на човека ще се превърне в даденост…

В крайна сметка подобряването на условията за живот, храненето, медицинското обслужване…, удължиха многократно средната продължителност на човешкия живот, но пък се появиха и редица нови парадокси…

Ø      Хормоналните и пластични интервенции

Широко практикувани понастоящем, те са насочени към макар и твърде абсурден стремеж за спиране на времето и създаване на илюзорна представа за вечна младост.

Ø      Клонирания

Абсурдният стремеж към възпроизводство на генетическо копие на себе си също има не малко научни радетели – при все, че е ясно, че дори и съвършеното копие на възпроизведения човек няма да има нито неговото мислене, нито неговото самосъзнание, нито неговия начин на живот, нито пък то ще бъде той или тя.

Ø      Замразяване на тялото

Факт е, че понастоящем има немалък брой дълбоко замразени човешки тела в разни лаборатории, които са в процес на изчакване на бленуваното време, когато безсмъртието на тялото би трябвало да се превърне в реалност…

*****

Пределно ясно е, че човешкото същество във вида, в който съществува, е сякаш непроменено във времето – при всички опити на радетелите на еволюционната хипотеза да докажат нещо различно. И едва ли е необходимо да се впускаме в примамливи пътешествия в глъбините на хилядолетията, или към загадъчни далечни простори, или пък да се взираме със сложни апарати в плътта – била тя във вид и на мозък, за да осъзнаем, че нашите усещания, възприятия, мисли, представи, надежди, мечти… и дори – поведение, макар и изричани с различни думи и проявявани може би по по-странен начин, са твърде сходни, защото са еднакво подвластни на изконно заложения в нас стремеж към вечността. Затова и от едно подобно обединително гледище не е за учудване нито сходството на търсенията на изконното начало били те правени от алхимици или пък – от научни работници; нито въжделенията на легендарни знахари и съвременни медици да открият елексира на безсмъртието; нито – щенията на антични герои и днешни технолози да надхитрят неумолимия ход на изтичащото (човешко) време. Неща, които са не само напълно безсмислени, но и в това си естество – излишни, защото се знае, че плътта е немощна, а Духът – вечен и затова не само към сковаващото разума тяло и заобикалящата го материя трябва да бъдат насочвани мисловните усилия, но и към позабравената от нас освобождаваща съзнанието истински безсмъртна душа.