Направи дарение на училище!

Текст: Радослав Тодоров

В нашите представи България обикновено минава за една сравнително южна страна, лежаща на границата между умерения и субтропичния пояс, далеч от ледените стени на Антарктида или Гренландия. А освен всичко друго глобалното затопляне измества тази граница все по-на север, с което климатът ни става все по-субтропичен.
Тоест, за нас ледниците винаги са били нещо много нетипично, много далечно и нещо, което никога не ни е засягало пряко.

С много ледници е осеян остров Ливингстън, където е българската научноизследователска база “Св. Климент Охридски”, минаваща за единствената ни отвъдморска територия. Като много от тях официално носят български имена, такива са например Велчова завера, Димитър Талев, Добруджа, Якоруда, Верила, Пимпирев ледник и много други.
Но дори и тези, които не могат да се съгласят с виждането, че тези антарктически ледници са български, има за какво да се огледат и в границите на собствената ни страна.

През последният Ледников период, от епохата на Късния Плейстоцен (продължил между 115 и 11 хиляди години назад), глетчерите са достигали до нашите земи и са покривали целогодишно най-високите планини. Всичките езера, циркуси, остри ръбове и върхове по Рила и Пирин са ледникови образувания, формирали се в резултат на стопяването на тогавашните ледници.
Въпреки че тази епоха да е отминала много преди възникването на България, а и преди възникването на цивилизацията, ледниците оттогава не изчезнали напълно и малки островчета по високите места оцелели чак до историческия период. Като през така наречения Малък ледников период (15 – 19 век), навярно са разширили значително обхвата си.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Но оставяйки далечните геоложки епохи назад във времето, дори и в момента в България съществуват постоянни ледници, макар и да ги категоризират като микро-ледници или ледени кори. Все пак те съществуват и са категорично класифицирани като такива, при това не само от български, а и от чуждестранни учени. За тях са писали вече научни публикации учени като доктор Карстен Грюневалд от Лайбницкия институт по екологично, градско и регионално развитие в Дрезден, както и Пол Браун – кореспондент на британския “Гардиън” по въпросите за околната среда и промените в климата.
Сред българските учени за първи път проучвания на тези ледници прави Владимир Попов, през далечната 1957 г. Впоследствие, малко след немските проучвания на Грюневалд и Шайтхауер през 1994 – 2006 и екип от ЮЗУ, с участието на Емил Гачев, Александър Гиков, Цветелина Златинова и Божидар Благоев; също правят такова изследване през 2009 г.

Навярно повечето от редовно изкачващите Пирин планински туристи, са виждали многократно въпросните ледници, но всеки от тях ги е подминавал, мислейки ги за обикновени преспи или за снежници, както някои ги наричат. Действително има и редица фирнови петна или снежници из същия район, които на външен вид почти по нищо не се различават, но два от тях са по-особени.
Става въпрос за два микро-ледника, при това най-южните на континента Европа – имената им са Бански Суходол и Снежника. Колкото и невероятно да е, те все още се белеят целогодишно, сгушени в студената прегръдка на Пирин, под дебелите сенки на върховете от северния склон. Това означава, че земята под тях най-вероятно е била перманентно покрита с лед, някъде от началото на последния ледников период, та чак до днес. Или поне от Малкия ледников период насам със сигурност, тъй като радиовъглеродните датировки на пробите взети от основите им са категорични, че те са най-малко на 150 годишна възраст.

Ледника Бански Суходол е по-голям от двата и се намира в едноименен циркус, който се явява най-големия (2.4 км на 1.5 км) в мраморния дял на Пирин. Разположен е под връх Кутело (2908 м), чиито стръмни склонове заедно с гигантската каменна стена Кончето, постоянно му пазят сянка от изток, запад и юг, правейки възможно неговото целогодишно съществуване.
Формата на микро-ледника е ромбоидна и с ориентация север-североизток, а стените на циркуса се издигат на височина 110 – 150 м (до 200 м под Кутело) над него и се спускат надолу под ъгъл 65° – 70°. Средната надморска височина на този циркус, е около 2300 м, а ледника в него е разположен в диапазона 2610 – 2740 м (на 200 м по-високо от Снежника). Ако не броим ледника, циркусът му е безводен, така че дивите кози и останалата фауна в района ползват като водоизточник. По склоновете около него има цели 24 пропастни пещери, поради което мястото е често посещавано от пещерни клубове. А пък поради наличието на ледника, представляващ постоянен лавинен снежник, понеже през зимата снежната покривка над леда достига до 10 – 12 м, дъното на този циркус се използва и за ски писта. Което може би следва да се преустанови с оглед на опазването му и това, че в последните години обемът му съвсем се е свил.

Другият микро-ледник, носещ името Снежника, е с трапецовидна форма и лежи под пиринския първенец Вихрен, чиито северо-източни склонове се спускат почти вертикално около 420 метра надолу към него под ъгъл 65 – 75 градуса. Той е разположен на височина от 2425 до 2480 метра, на дъното на най-дълбокия циркус в планината, наречен Големия Казан (широк 1.2 на 1.2 километра и дълбок 520 метра). Площта на ледника е 0.01 квадратни километра, а обемът му – 30 000 кубични метра. Немската експедиция от септември 2006 година, разполагаща с кръгла сонда с 3 остриета, пробива дупки на три отделни места, като са достигнати 7.8, 10.9 и 11 метра дълбочина на леда преди да ударят в скалата под него. Фирнът отгоре се подхранва най-вече от лавинния сняг и може да достигне до 20 метра дълбочина през март и април.

Локацията на Снежника е малко по-южна от тази на Бански Суходол, на 41 градуса 46 минути и 09 секунди северна ширина, което го прави най-южния ледник на континента. Плътната сянка от вертикалните стени ограждащи го от три страни продължава успешно да го предпазва от лъчите на слънцето. Друг благоприятен фактор за това е високото албедо (или отразителност на светлината) от белите скали, характерна за мраморния дял на Пирин. За разлика от тях, в Рила например, няма запазени ледници, въпреки че тя е по-висока и по-на север, тъй като тамошните скали са изградени предимно от силикатни минерали.
С други думи, рилските гранити не притежават светлоотразителността на пиринските мрамори. Отделно и карстификацията на въпросните два циркуса не задържа водата от топенето и тя бързо се просмуква през тях, което също способства ледниците и снежниците да оцеляват, въпреки трайното повишение на температурите.

За добро или лошо обаче, ледниците се топят безвъзвратно. В целия свят. Много от тях даже вече са напълно изчезнали. Цяло чудо е, че на този фон нашите две ледничета са оцелели чак до днес и все още съществуват. Извършените измервания показват колебания в техния обем, но с оглед краткия период, през който са проведени не може да се заключи, че тенденциозно ще се свиват докато не изчезнат напълно. Но при всички положения, тяхното бъдеще, е доста несигурно и не е ясно докога ще могат да просъществуват. Така че единственото, което можем да направим сега, е да посетим и видим на живо тези микро частици от невероятното природно богатство на страната ни, преди да са изчезнали завинаги.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!