Направи дарение на училище!

Екатерина Ангелова
(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Резюме: Тази статия е посветена на прочутият Бачковски манастир, вторият по големина български манастир. Основан през 1083 г. от Григорий Бакуриани, който бил велик доместик на западните войски по времето на император Алексий I Комнин, манастирът осъществявал взаимодействието на три култури – българска, византийска, старогрузинска. Запазените в него уникални архитектурни и художествени паметници са ценни, както за България, така и за цялата православна култура.

Ключови думи: българска култура, манастири, църковна история, Бачково.

… С ВСИЧКИ СИЛИ ТРЯБВА ДА СЕ СТАРАЕМ
ДА ЖИВЕЕМ В ТОЗИ СВЯТ МЪДРО.”

Разбери повече за БГ Наука:

***

ИЗ ТИПИКА НА БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР 1083Г. 

Бачковският манастир е един от малкото религиозни комплекси у нас, за чиято ранна история притежаваме ценни документи.  Той е основан през 1083 г. до крепостта, наречена Петрич, откъдето идва и наименованието на обителта. Богородица Петричка, а по–късно назована  „Бачковска”, по името на близкото село Бачково. Ктитор на манастира е Григорий Бакуриани, великият доместик на западните византийски войски по времето на император Алексий I  Комнин, управлявал през 1081 – 1118 г. Заради голямата му помощ, оказвана на императора при завземането на властта, той го дарява с богати и обширни владения, както в  Източните провинции, така и в Тракия. Произходът на Бакуриани не е изяснен – все още се водят спорове дали е от  грузинска или арменска фамилия, въпреки, че на немалко места в създадения от него Типик за манастира, той подчертава, че е грузинец. Самият Бакуриани – ктитор на манастира има твърде раздвоено от съвременна гледна точка самосъзнание. От една страна, той държи на своя етнически арменски корен, от друга, на своята служба като византийски военачалник и вярност на императора и накрая казва за себе си, че е бил удостоен с „истинската православна християнска вяра”… като е единодушен по догми с ромеите и с „тяхната велика църква”. Тази наслоена с много условности картина, която впоследствие ще обосновем подробно по-долу, където родовото, верското и поданството вървят в непрекъсната линия, намирала своето точно отражение в Типика на манастира. Именно нормите на Типик са тези, които характеризират естеството на манастира и го определят по тип и белези като византийски манастир от XI-XIIв. Въпросният документ, който обикновено бива интерпретиран не според логиката и намеренията, вложени в него от автора му, а преди всичко според отделни негови реалии и сведения, представлява интерес заради това, че ни показва режим на устройство и функциониране на манастира, който не знаем дали са съществували и практикували преди него в България, но които със сигурност може да кажем, че са представени в българските земи в периода на византийска власт тук.

Ако тръгнем да проучваме началото на историята на манастира, следвайки логиката на ктитора, то сведенията на Типика на Бакуриани от декември 1083 г., с който той го устроил имотно, правно и дисциплинирано, ни дава възможност да надникнем в обстоятелствата и съображенията, които влияят при избора на място за изграждането на манастира. Тук ще срещнем един подход, различен от този на епископа на Струмица. Както се знае, манастирът и построен в землището на с. Петрич, което местните жители наричали още с гръцкото име Василикис, в м. Яново. Естествено е да се запитаме с какво това място е заслужило своя избор. Четейки даренията, които Бакуриан прави на манастира, разбираме, че селото и крепостта при него са били, според определението в Типика, „пръв и главен” имот измежду онези имоти, които чрез императорски хрисовули той е придобил в тема Филипопол. Както и при струмишкия епископ, той трябвало да получи земя от държавния фонд, макар и при други обстоятелства, на която построил манастира си.  Ако се вгледаме в изброените  селски имоти, споменати под крепостта и селото Петрич – земята в местата Бачково, Добролонг, Добростан, Бурей, Лалково, Аврово, – ще видим, че сравнени с останалите дарения и имоти които Бакуриян дал на манастира, тези като че ли съставляват основно поземлен фонд (земеделски земи), т.е първата причина да се спре на това място трябва да е била чисто материална – средствата от които манастирът могъл да черпи своята издръжка, да са в максимална близост до него и в достатъчен размер и вид, че да задоволяване на нуждите му. В Типика ние обаче намираме сведение за много и големи имоти на Григорий Бакуриани извън европейската част на на Византия (византийски изток) – в Тао, Карс, Ани Чормайри, т.е. на границата на Грузия и Армения, в хори (тема) Ивилон и Велика Армения. В този случай кое допълнително го е накарало да се спре на европейските си имения. Безспорно една от причините е била това, че на Изток, следствие на селджушкото нашествие, той е загубил всички или  огромна част от тези имоти. Но по-важна е позицията, която заемал като велик доместик на Запад, назначен от император Алексий I Комнин (1081-1118), от когото получил хрисовулите и чрез тях (в случая схванато от Бакуриан като „в пълна и неотчуждаема собственост и истинско притежание”) върху имотите си във византийския Запад. Наред с тези обективни причини за избор на място, има и други чисто практични  и субективни , за които ктиторът сам говори. Така в началото на документа Бакуриани казва, че монасите в неговия манастир се намерили в „удобно място”, далеч от всичко, което може да им навреди в многолюдните поселения, място, където има достатъчно вода, различни плодове и овощни дървета. Описанието не съответства на принципа на избор на място, за Струмишкия, определено от ктитора му по-скоро като негодно.

Тоест очевидно местоположението на Бачковския манастир е било съобразено с други фактори като плодородието на земята, природните дадености, които предоставят възможността да се развива земеделието и скотовъдството и не по-малко важно такова, което ще осигурява спокойствие на монасите. Наистина, ако разгледаме местоположението на Бачковския манастир, се вижда, че той се намира на едно премислено отдалечено разстояние от значително многолюдния Филипопол. Описанията на по-новите изследователи показват, че разстоянието от Филипопол до манастира могло да се вземе през лятото за 6-7 часа или за един ден, докато това от крепостта Станимака за 2-3 часа. Описанията пък на по-старите пътешественици говорят за добрите природни и климатични условия за развитие на лозарството. Думите на Бакуриани и обстоятелствата на мястото показват, че изборът , който направил ктиторът, бил целенасочен и добре обмислен, за да може да се развие тук едно добро и перспективно манастирско стопанство.

Бачковският манастир бил построен върху висока тераса, която на север и изток продължавала в леко хълмиста равнина, днес на места открита, на други с висока растителност, заобиколена с високите хълмове на Родопите, много подходяща за паша.  Под манастира тече винаги пълноводната р. Чая, в по-ниската част, на изток от обителта, има добри полета за селскостопанска обработка. Като добавим към това факта за мекия климат на планината, картината на едно спокойно, тихо място, удобно като ландшафт, отдалечено на ден от големия град, но намиращо се сред стопански район с природни дадености, благоприятстващи развитието на манастирското стопанство, подходящо и добро място за монасите и може да заключим, че построяването на манастира тук наистина била добре обмислена инвестиция и ход на Бакуриани. На тази „пасторална” картина като че ли противоречи онова което самият висш военачалник казва , че направил усилие да вдигне красив манастир според възможностите, които тежките времена  и неспокойния народ в тема Филипопол позволявали.  Бакуриан имал  лични основания да говори за тежки времена, но едва ли визира единствено тази част на империята. Принадлежейки към висшата византийска провинциална аристокрация, свързана с императорския двор, като свидетел и участник в събитията на Изток и Запад, той е бил съвременник на настъплението на селджуците в Мала Азия и загубата на големи територии на империята тук, настъплението на норманите в Западните Балкани и нанесените от тях щети. Не толкова общи по смисъл обаче изглеждат думите му относно „неспокойния народ” на Филипополска тема. Дали обаче той имал предвид конкретно враждебното поведение на павликяните, настанили се при градчето Белятово(северно от Пловдив), които нападали селищата от областта, при това при това имали подкрепата на българите на север от Стара планина, или изобщо се е отдал на една от обичайните характеристики, които византийците давали на българите, може да се разсъждава. Ако сравним общото състояние в темата към края на 1083 г. спрямо 1086 г. , когато печенегите проникнали на юг от Стара планина, плячкосани Тракия, а самият Бакуриани загинал нелепо в битка с тях, нещата не изглеждат толкова заплашително. Но очевидно място за тревога е имало и това го виждаме по действията на ктитора.

От Типика разбираме, че великия доместик се погрижил за укрепването на византийските сили в района. Безспорно той го направил по силата на своите служебни задължения, но едва ли трябва да се съмняваме и в последващите му намерения – да осигури защита на собствеността си, повече спокойствие и удобство на монасите. Тази негова грижа е още един довод, който показва защо Бакуриани търсил подходящо място за манастира. За целта той построил две нови крепости при Станимахос, които днес се идентифицират съответно с останките на вр. Св. Димитър при височина западно от Асеновград, а близо до странноприемницата при същото селище той изградил кула.

Ако Бакуриани положил сериозни усилия да намери подходящо място за манастира, което да отговаря на представите му, то кое е онова нещо, което мотивирало желанието да основе и уреди своя обител. Известно е, че душеспасителното значение на манастира е било винаги водещият мотив при всяко подобно начинание, подето от светски лица. В това старание Бакуриани, може да се каже, е надминал всички познати ктитори от XI-XII в. Не само в началото, както е обичайно, но на много места в Типика той изтъква личната нужда от опрощение. Измъчен на стари години, както сам определя своята възраст, от угризения и страхове, той виждал живота си пълен със злодейства, безплоден и безполезен, но като утеха и в противовес на ужаса, който изпитвал, съзнавал, че всеки според силите си трябва да се стреми да изживее най-благоразумно земния си живот, за да заслужи спасението на душата и възкресението си. Воден от тези дълбоко интимни мотиви, той построява този манастир и се надява на молитвите на монасите и на божията милост душата му след смъртта да заслужи покой и получи надежда за спасение в Съдния ден. Нямаме никакво право да се съмняваме в искреността на неговите думи и мотиви, толкова колкото имаме днес право да съзрем и практическата страна в начинанието му. Поставяйки под управлението на манастира голяма част от своето имущество в Тракия, осигурявайки на манастира максимална самостоятелност, Бакуриани очевидно гарантирал неприкосновеността на собствеността си спрямо светската и църковната власт и всякакви домогвания до него, или ако трябва да бъдем безпристрастни ще кажем, че намерил начин под друга форма да запази за вечни времена, както се надявал, неотменимостта на своята собственост. Така вероятно допълнително си осигурява пълната признателност на монасите и надеждата, че те вечно ще се грижат за упокоя на неговата душа. Не само намирането на подходящото място било грижа на ктитора, но и подборът на монасите в неговия манастир.  

Панорама на манастира, стенопис върху северната стена на трапезарията

Първото задължение на всеки ктитор е да даде устройствените правила на своя манастир, които определят характера му и предначертават историята на обителта. Според разпоредбите на Типика монасите трябва да бъдат на брой 51, в това число влизал и игуменът,  като приемането на монаси или на презвитери от гърците било забранено, единствено изключение се правело за нотариуса, който оформял документите на гръцки. Спорно е това какъв е бил манастирът – грузински или арменски, присъства и въпросът за народностната принадлежност на монасите и  техния ктитор. Зачерквайки този въпрос, авторът си дава сметка, че разликата в отношението към него във времето, за което говори и в нашето настояще, когато националната идея отдавна е изместила „интернационализма” на православието, е внесла пристрастие и крайности.

Ивери. Макар никъде в документа Бакуриани изрично да не нарежда монасите да са „ивери”, то от няколко места в него личи, че именно от тази среда могли да попаднат в манастира негови обитатели. В Увода на текста е казано, че монасите, които са събрани в манастира, са такива, които познават „иверийския”език и писменост. В края на Типика той отбелязва категорично:”….монасите на този манастир са ивери”.  В уводната част е написано, че „ние иверите” имаме опит във  войните и сме свикнали на суров живот.  В гл.25 на Типика, Бакуриани споменава някои категории хора, които биха изявили желание, да влязат в манастира. Това били: „наши родственици, наши хора или някой друг от иверите”. С една дума в манастира монаси могли да бъдат главно иверите. Що се отнася до определението дали манастирът е иверски или друг, от страна на Бакуриан няма заявено нищо. В края на документа в подписа на Григорий Бакуриани четем:”…..на моя манастир на пресветата Богородица Петрицонитиса”, докато Йерусалимският патриарх който подписал документа, го нарекал „..иверския манастир на пресвета Богородица Петрицонитиса” Кои и от къде са тези „ивери” в манастира е въпрос, който не може да се отдели от този какво е етно съзнанието на самият Бакуриан.

Принципно се знае, че под Иверия и „иверийци” във византийските автори и документи се разбира Грузия или „грузинци”. Въпреки това в научната литература има различни твърдения какво всъщност трябва да означават тези названия в конкретния документ. Основно причината, от едната страна са някои противоречиви данни в самия Типик, от друга, фактът, че названието „Иверия” има освен държавно-етнически характер, още е название на административна византийска единица на Изток през XI  в., която не съвпадала с територията на Грузия. Накрая спорът дали манастирът е грузински или арменсски е доста популярно научно занимание, което до известна степен е украсено в съвременната историография от националните пристрастия на грузинци и арменци.

Ако продължим по-нататък с етническите позовавания в Типика, ще видим, че Бакуриани, който често използва термина „ивери”, прави разлика, когато става дума за езиците и ясно разграничава арменски от грузински език. В началото на текста се споменава, че монасите от манастира са тези, които знаят „иверийски език и говор”, а едно Евангелие от манастира било написано на „иверийски”. Още по-показателно е сведението от края на Типика: ”Бе написан (типика) на гръцки, грузински и арменски, защото монасите на този манастир са ивери  и не знаят гръцки писмо и трябваше този типик да се преведе на грузинско и арменско писмо.

 Сведенията за Бакуриани от Типика относно неговата етническа принадлежност внасят объркване. От Типика се вижда едно – той нарича себе си „ивер”.Това уточнение Това уточнение се налага не случайно, а за  да се разграничи от противниците на решенията на Халкедонския събор за естеството на Христос, т. е. от  арменците-монофизити. Че именно тях има предвид, макар и да не го казва пряко, личи от края на документа, където той споменава: „моите родственици, моите хора, даже и те да са били от арменско вероизповедание”. Както прекитете сведения от Типика  въвеждат в затруднения да определим неговия род, така, изглежда, и средновековните автори са срещали същата пречка. 

За Бакуриани. За живота и кариерата на Бакуриани има малко сведения, които първоначално го свързват с византийския Изток. Неговите земи били в провинция Тао (Тайк), съседна на Грузия и Армения. Северно Тао пък влизало в Грузия. В средата на X в. Този район се управлявал от грузинския  клон на Баградитите. След продължителни войни и договор управителя на провинция Тао, Басеан и Кларджан, Давид Куропалат, в началото на XI в. Византия завладяла неговите земи, а по-късно при наследника му Георги I (1014-1027) били добавени нови територии на Изток и създадена тема (хора) Иверия. Тя обхващала Южно Тао, Басеан, Карин, обл. Мардали, Харк с център гр. Теодосиополис. По-късно (1045 г.) империята присъединила Ширакското царство (стол. Ани) и така се оформили две големи провинции Иверия и Велика Армения, представляващи византийския Изток.  Начело на тази част от империята стоял управител, в чиято титла включвали съответно названията – доместик, катепан или дук на Изтока. Като се знае, към 1071-1072/4 г. Григорий Бакуриани бил „севаст и дук на Изтока”, или както сам се нарича в Типика „дук на Теодосиополис”, или на Тао, Карс и Теодосиополис, докато един грузински извор го нарича с арменското назоваване за висш военачалник „зоровар”.  Що се отнася до етническия облик на византийския Изток или въпросните две теми (чиито граници и администрация били доста променливи), то тук има доста по-малко преки данни, но пък те показват една доста пъстра картина, в срещаме основно арменци и гърци, но също така и грузинци, евреи, перси и сирийци.

Старата трапезария

Преките сведения за Бакуриани от този период на неговия живот не са мнго. Предполага се, че се  е родил по времето, когато Василий II овладява Изтока, т. е. 20-те г. на XI в. Името Бакуриан се среща по време на един от походите на император в Тао, когато като заложници били взети членове на няколко изтъкнати фамилии, между които един Бакауриан. По-късно в „История на царя на царете на Давид” се споменава за среща между Бакуриани, вече като доместик на Изтока, с грузинския цар Георги в Бан, когато Бакуриани предал на Георги крепостта Каре и областта му. Не много след това, Бакуриан в качеството си на главнокомандващ и управител на византийския Изток (Тао, Карс, Олт и Тедосиополис) претърпял поражение при Ани от напредващите от изток селджуки. Към данните  за него трябва да се добавят и придобивките му в земи и друга собственост освен в Тао, Чормайри, Ани, тема Арменяк и на други места на Изток, дадени с хрисовули от византийските императори, които той сочи в списъка от документи, които притежавал, в края на нашия Типик. Кариерата на Бакуриани на Изток завършва с голямото нашествие и завоевание на селджуките, в резултат на което той бива преместен във византийския Запад, където е последван от родственици, от така наречените от него „мои хора”. На Запад той е назначен за военачалник  на войските  и носи длъжност „велик доместик на целия Запад”и титла, севаст” (или „севаст и велик доместик на целия Запад”). Вече в това си качество той получил от императорите Михаил VII Дука (1071-1078) и Никифор II Вотаниат (1078-1081) имения в областта на Мосинопол и Филипопол, наследил по завещание имотите на брат си Абазий. Изследователите смятат, че като се има предвид по-горе споменатите сведения, лично дадени от Бакуриан в Типик, и другите извън него, показват , че той е арменец, който използва себе си понятието „ивер” не толкова като етническо обозначение, колкото като човек,  свързан по рождение и професионално, като висш византийски военен и управител на тема (хора) Иверия. В този смисъл „ивер”,когато се отнася до него, няма точно определена етническа характеристика и отразява смесването и объркването на етно понятията по конфесионални, административно-териториални и политически основания.
Стенописно изображение на древногръцките философи Перикъл, Клеомон и Сократ

По-скоро водещо в определянето на Бакуриан се оказва верската принадлежност: „аз, на когото остана само истинската православна вяра на християните… според традицията на иверския род,който в цялото свое догматично наследство е единоверен, съгласен с традициите на всеправославния ромейски народ и неговата велика Божия църква”. В този пасаж от гл. 1 на Типика водещо в самоопределянето не е в съпоставимост с етноса и вярата на грузинците, нито в антигонизъм спрямо „родсвеници” с арменско вероизповедание (гл. XXXVI), т. е. арменците-монофизити, колкото подчертаване на общността с православните византийци и тяхната църква. По силата на традициите на своя произход и службата той явно се възприемал за „гражданин” на византийска Иверия, по рождение арменец, православен според догмите на византийската църква.

За монасите. Съществуват доводи, които показват, че тясно етническата характеристика не е водеща и тогава, когато той назовава „ивери” своите монаси или най-малкото не е единствената. Един от тях, в който той обяснява, че превежда типика на арменски и грузински, защото неговите монаси са иверци, много ясно говори, че независимо дали монасите могли да четат на грузински или арменски те всички са ивери. В случая очевидно не влага определена етническа характеристика, а има предвид хора от областта Иверия. Прочие по силата на универсалната християнска доктрина за естеството на човека и социалните му организми, чуждо и свое в етническо отношение е несвойствено разбиране. А това, че в манастира е имало и арменци, и грузинци измежду монасите, си личи от някои преки и косвени данни от Типика и по-специално тези места в него, от които може да съдим как са били набирани 51 монаси на манастира, въпрос, на който обикновено не се обръща внимание.

Съборна църква „Успение на Пресвета Богородица“

В глава XXV той дава нареждане какви хора биха могли да се приема като монаси  в манастира. Сред тях това са негови „родственици близки по кръв”, които са предпочитани пред чуждите хора отвън, тези от тях, които притежават съвършени качества за монашески живот и от чиято среда трябвало да се допълва бройката до  51 монаси при отсъствие на други желаещи да постъпят в манастир. Тук попадат и наречените „негови хора”, а има косвено сведение, че под това название се крият арменци – „негов човек” е наречен Вардан от Мосинопол, чието име е арменско. Когато изрежда манастирските служби в гръцката версия на Типика, Бакуриани е използвал византийската манастирска номенклатура на назоваванията им. Но когато споменава „келария„ (склададжията на манастира) той уточнява, че тази длъжност се наричала на иверски  „танутер„, дума, която е арменска. 

Косвените данни за това как са се набирали монаси първоначално за манастира ни показват по разнообразни картини. Безспорно там попадат не само арменци, но и грузинци. Начални пасажи от Типика ни подсказват, че в манастира са се замонашвали войниците или близки измежду онези, които са последвали Бакуриани, когато е напуснал Изтока. Като сравнява условията , в които живеели монасите от манастира на Пречистия в богатия и многолюден Константинопол, той казва: „…..ние които сме ивири, които сме придобили опит във военната служба и които сме свикнали с тежкия живот”, сега трябва да се радваме на това, че като монаси ще живеят на удобно място, далеч от многолюдни поселения и на плодородно място. При посочената етническа пъстрота на византийския Изток (Иверия) естествено е, че сред войниците му е имало представители на единия и другия етнос.

Бачковски манастир, 1930 г.

Като заключение на изложеното дотук, изследователите споделят, че когато  Бакуриани  говори за „ивири”, няма предвид определен етнос, а първаначално монаси в манастира са ставали онези лица, които са измежду негови роднини, войници, така наречените от него  „свои хора”,  които са от Ивирия или от византийския Изток, които към 1083 г. са се подстригали в манастира.

Именно статутът на независим и самоуправляващ се манастир е първият белег, който характеризира Бачковския манастир като византийски. В манастирската му съкровищница се пазел хрисовулът (даден на Бакуриани), с който „за нашия манастир Петрица се давало господство, самовластво и свобода. Специална глава от Типика (XVIII), изглежда, е повторила някои положения от тази грамота като това, че манастирът бил свободен („Аз желая настоящия пресвят наш манастир да бъде свободен от всички”) от всякакви претенции за власт над него, да бъде самоуправляем и власт в него да имат само игуменът и братята. Манастирът ставал за вечни времена независим. Той бил свободен от всякакви видове данъци към хазната на двора и патриаршията, към местни митрополити или претенции на епископи, към претенции за събиране данъци от страна на всяко светско лица (включително и родственици на ктитора ). Манастирът получил и пълна църковна независимост спрямо митрополита на Филипопол. Ако това е основният белег, който прави обителта част от византийската манастирска практика през XI в., то в Типика има още редица други, повече или по-малко признаци, които определят манастира като византийски.

Използвана литература:

Николова, Бистра. Монашество, манастири и манастирски живот в Средновековна България: Т. 1-2, София, 2010.

Паскалева, Костадинка Георгиева. Бачковският манастир. София, 1991.

Леваков, Радослав Г. Бачковски манастир. „Успение на Св. Богородица“ в миналото и днес. София, 1929.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!