Автор: Иван Божидаров
ПОВЕЧЕ СРЕДСТВА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЮПИТЕР И СПЪТНИЦИТЕ МУ
Ако погледнем днешните реалности, това изглежда доста трудна за изпълнение задача. Отделянето на повече средства за изследването на космическото пространство, уви, зависи от благосклонността на правителствата на различни държави по света.
В днешно време е доста трудно да се убеди едно или друго правителство да се отпуснат средства за изследването на космоса. Значителни финансови средства за проучването на космоса се отделят в САЩ и Европа и това ги прави лидери в изучаването му. Други държави също съумяват да отделят средства за изследвания – като Русия и Япония например, но всички те заедно с Европейската космическа агенция отделят едва 1/3 от парите, които отделя САЩ за изучаването на космоса. Днес НАСА има годишен бюджет от около 16 милиарда долара, които въпреки внушителната цифра едва смогват да разработват научни апарати, които да са предназначени за науката и изучаването на космоса. ЕКА, която се образува от около 16 държави членки, съумява да отдели около 3 милиарда евро за научните си изследвания. Всичко това, поставено с 1 милиард долара, отделяни от Руската космическа агенция, потвърждава валидното правило, че средствата, отделяни за научни разработки, свързани с космически апарати, са изключително малко. На огромния фон за финансиране на военните бюджети, парите, отделяни от правителствата на тези страни, развиващи космически технологии, изглеждат като капка в океана. За огромно съжаление такава е днешната действителност относно цялостното развитие на космическите изследвания. Задълбочаващите се кризи в различни райони по света само могат да спрат развитието за в бъдеще на опитите да се овладее космосът!
Въпреки направените по-горе песимистични възгледи, днес въпреки всичко се работи по проекти за изпращането на космически апарати на Европа, които да проведат там своята поредица от експерименти. Това се дължи най-вече на развитите технологии в САЩ и огромния потенциал от специалисти, които притежава НАСА. Това ни дава надежди, че в близко бъдеще ще можем по-отблизо да се запознаем с тайнствения и загадъчен свят на юпитеровата луна!
ЧУЖД ПРОИЗХОД НА ЗЕМНИЯТ ЖИВОТ
Всяка секунда на Земята падат по десетки килограми прах и космически „отломки”, останали от зараждането на Вселената. Всички те могат да имат уникалната възможност да дадат началото на живота на нашата планета, който да еволюира и не само да запълни всички ниши на нашата планета, а дори и да започне да си задава въпроса как точно се е зародил самият той. Изглежда парадоксално. Животът търси отговор на въпроса какво представлява живота. Както мозъкът е единственият орган, който се самоизучава, така и животът е единствената материя, която се опитва да търси и намира отговори. Един от този отговори може би се крие в тайната за присъствието на самия живот на нашата планета. Такъв, какъвто го познаваме, и такъв, какъвто искаме да го виждаме.
Дори и да изглежда фантастично, хипотезата за чуждия произход на живота на Земята стои в пълна сила на научният хоризонт. Както днес все още никой не може с пълна точност да докаже как именно е произлязъл животът на Земята и как точно е еволюирал, за да придобие днешния си вид, така и никой не може да докаже „извънземния произход” на живота. Това би било една непосилно трудна задача за решаване от учените днес. Дори и приемем за момент, че бъде потвърдена хипотезата за извънземния живот на Земята, то това ще реши една малка част от цялостния въпрос. Основният въпрос – как е възникнал животът, ще остане да виси над главите на учените още дълго време. С откриването на факта, че животът на Земята има извънземен произход, то неговото откритие само ще бъде преместено някъде другаде във Вселената. Основните въпроси, както споменахме, ще си останат нерешени.
Поддръжници на хипотезата за извънземния произход на живота не са само писателите научни фантасти. Нейни застъпници са големите учени и нобелови лауреати Сванте Арениус и Франсис Крик. Според тях е напълно възможно нашият свят да е създаден по подобието на вече съществуващ такъв. Това определено е много смело предположение. Според Франсис Крик един космически кораб с извънземни планетяни, летящ само със скорост от 0,00001 от тази на светлината (300 000 км/сек), може да разнесе и разпръсне живота сред почти всички планети в нашата Галактика. Това важи при предположение, че тези извънземни планетяни са от планета, намираща се в нашата Галактика. Всяко едно пътуване на космически кораб от една галактика до друга би отнело много време за реализирането на каквито и да било замисли относно пренасянето на живота. Развитието на идеята, че животът на Земята има извънземен произход, е било застъпено още преди векове. Древните вавилонци са вярвали, че животът на нашата планета е пренесен от разумни същества, идващи от планета, намираща се не къде да е, а в нашата Слънчева система. Днешните научни средства ни показват, че древните вавилонци са грешели относно мястото, от където идва животът, но днес никой не може да им опонира, че животът е пренесен от чужди форми на живот. Този въпрос, повдигнат сред научните среди, провокира много усмивки и подигравки към учените, които са го повдигнали, но едно сериозно разглеждане на въпроса относно разума във Вселената вече придобива много сериозни възгледи. Аргументите „за” и „против” се редят и използват като компромати от всички страни в спора. Разгадаването на живота наистина провокира. Темата е интересна и за обществото. Наличието на живот къде да е във Вселената ще покаже на днешния човек, че той не е едно уникално събитие, а просто един ход на живота, поставил го на това му място във Вселената.
Пренасянето на живота до нашата планета може и да не е плод на разумен живот. Едно първоначално възникване на определено място може да ни докаже, че условията, необходими за възникването му, са напълно изпълними и в други кътчета на Вселената. „Заразяването” на определена планета със „спори” на живота от друга планета изглежда малко вероятно! Проблем тук са големите разстояния, които трябва да преодолеят „пионерите на живота”. Именно разстоянията са причината за бавното разпространяване на живота, ако изобщо се разпространява по този начин. Дори екстремните условия, на които биха били подложени „спорите”, не се оказват толкова голямо препятствие. Вакуумът, радиацията, студът не могат да попречат толкова, колкото забавянето от разстоянията. Макар и фантастично, днешната Земя представлява един малък разпространител на живот в нашата Слънчева система. Установено е, че спори на растения се издигат на много голяма височина и преминават границата между най-горните слоеве на атмосферата и космоса. Дори и днес милиарди спори на растения напускат Земята, за да се отправят на своето дълго пътешествия из дълбокия космос. Тези микроскопични и нищожни носители на генетичен материал могат да се окажат бъдещите завоеватели на Космоса!!!
СИЛИЦИЙ ИЛИ ВЪГЛЕРОД?
АРГУМЕНТИ „ЗА”, АРГУМЕНТИ „ПРОТИВ”.
Защо животът на Земята, такъв, какъвто го познаваме, се е развил на въглеродна основа? Какво определя загадъчната ефективност на този химичен елемент, образуващ най-много химични съединения в природата? Възможен ли е живот, базиран и на други химични елементи? Как би изглеждал той? Тези и редица други въпроси намират своите отговори в пълния анализ на данните, предоставени ни от науката за неживата природа на веществата.
Цялото днешно разнообразие от живи организми на нашата планета, което ни заобикаля, се дължи на един химичен елемент – въглерода. Голямото значение на въглерода за организмите се крие в неговата химична природа. Тя обособява този химичен елемент като родоначалник на живия свят и всички живи организми в него. Поради химичната си природа въглеродът трябва да се разглежда като ключ към отговорите на въпроса за произхода на живота на Земята. Създадените днес хипотези за произхода на живота допускат възможността да съществува определена форма на живот, базирана и на силициева основа, много по-различна от въглеродната. Тази хипотеза търпи много критики и днес редица изследователски екипи от САЩ и Европа оборват това твърдение, излагайки нови данни в своя подкрепа по въпроса. По логичен и научен път учените се опитват да поставят точни и конкретни рамки на хипотезите за произхода на живота като намерят точното му място във Вселената. От друга страна застъпниците на хипотезата, че органична материя може да се развие не само на въглеродна, но и на силициева основа, предоставят редица опити, в които се стремят да опишат точно и пълно този процес. За да се запознаем точно с техните твърдения, трябва опитно да се съпоставят двата химични елемента. Те биха разкрили теоретично защо животът се е развил именно такъв, какъвто го познаваме на въглеродна основа. Редица от изложените съпоставки между двата елемента накланят везните в полза на въглерода и нанасят значителни поражения на хипотезата, че е възможен органичен живот на силициева основа, изхождайки от чисто научна гледна точка.
Въглерод. Въглеродът не е само един от най-застъпените химични елементи в организмите. Той е градивният материал на всички живи същества на Земята, от бактериите до човека, които могат да се нарекат „живи”. Като химичен елемент притежава и редица свойства, които силно го отличават от останалите химични елементи в природата. Въглеродът е елемент с неметален химичен характер. Разположен е във втори период на Периодичната система. Четвърта А група. Той има в ядрото си 6 протона (р) и 6 неутрона. Това определя и броя на електроните му, които също са 6. Въглеродът е от 4-та валентност в органичните химичните съединения, но може да проявява също така и 2, -1 в зависимост от химичните елементи, с които взаимодейства (кислород, калций и др.) Четирите му валенции са разположени в пространството така, че се образува тетреадър, в центъра на който се намира въглеродният атом. Валенциите са насочени към върховете на фигурата и между всеки две от тях се образува ъгъл от 109,5’. В органичните съединения този ъгъл може да е различен, което определя огромното разнообразие от тримерни структури. Въглеродните атоми могат да се свързват помежду си със здрави ковалентни връзки, като образуват линейни, разклонени или циклични вериги. Освен помежду си въглеродните атоми могат да образуват ковалентни връзки с други атоми или атомни групи. Също така въглеродът има сравнително малка атомна маса в сравнение с другите химични елементи – 12,01115. Вижда се, че всичките му свойства, които са описани по-горе го правят идеалния „строителен” материал на всичко живо.
Силиций. Силицият е един сравнително широко застъпен елемент в земната кора. От силиций е изградена по-голямата част от пясъка на Земята. Той е разположен в трети период на Периодичната система. Четвърта А група. В ядрото си има 14 протона (р) и 14 неутрона. Около него кръжат 14 електрона (е-). Силицият може да проявява: -4; -2; 1; 2; 3; 4 степени на окисление. Най-характерната степен на окисление на силиция е 4 (подобна на тази при въглерода). Неговата атомна маса в сравнение с тази на въглерода обаче е два пъти по-голяма (28,0855), което не може да го причисли към леките биогенни химични елементи на живота (Н; О; С; Р; S; N). Силицият също може да образува вериги и сложни молекули. Например един атом силиций, може да свърже 4 атома водород и да образува силициев тетра хидрид (SiH4). Проблемът тук е, че връзките между силициевите атоми са около два пъти по-слаби от тези при въглерода, при което са по-неустойчиви и лесно биха се разкъсали при химични реакции и физични въздействия.
От направените дотук малки съпоставки на тези два химични елемента може да се определи следното: въглеродът е много „по-лек” химичен елемент от силиция. Това показа сравняването на относителните им атомни маси. Както беше споменато, въглеродът може да образува дълги вериги, които са със значителна здравина. Силицият също може да образува подобни верижни молекули и в някои случаи, когато е свързан с различни химични елементи (като кислород), дори много по-стабилни от тези на въглерода. Ако приемем за 100% здравината на връзката силиций-кислород, то здравината на връзките на въглерода в органичните съединения възлиза на около 50% от нея. Силициевите връзки обаче са толкова здрави, че за да бъдат разкъсани при химични взаимодействия, са нужни специални (дори крайни) условия като висока температура и налягане, каквито на Земята няма. Ето защо те със своята устойчивост и нереактивоспособност са незаменими в неорганичният свят (например за скалните материали). За изграждането на органични съединения е необходима и реактивоспособност, за да може органичните съединения да участват в сложните реакции, протичащи в клетките. За тях уникални и незаменими се оказват обаче съединенията на въглерода. От друга страна възможността за възникването на живот на силициева основа някъде във Вселената не е изключено. Това, че нещо не е било установено от днешната наука, не бива да ни подвежда, че то не съществува някъде из огромната Вселена. Основа на известните ни форми на живот са, както беше споменато, въглеродните съединения – аминокиселините, от които са построени дългите полимерни молекули на белтъците. Това и определя водещата роля на въглерода, както беше споменато, на главен структурен елемент за земните организми.
Наред с въпроса за градивния материал на живите същества, възниква и още един не по-малко важен въпрос. Средата, в която трябва да протичат сложните биохимични процеси, за да може организмът да съществува като независима единица. При нас, съществата, изградени на въглеродна основа, тази универсална среда е водата. Тя изпълнява основната роля на разтворител в клетките. Участва и в процеса на кондензация при свързването на аминокиселините и нуклеотидите в дългите им вериги, за да могат да изградят живите същества. Така, както водата изпълнява ролята на „универсален носител на живота” за нас, то не би трябвало да изключваме факта във Вселената да съществува друг „универсален носител на живота”. Това могат да бъдат H2S; CH3COOH; HCOOH; CH3OH; C2H5OH и др.
Вероятно някъде далече из Вселената те изпълняват същите функции като водата за поддържането на живот, който не може без тези си „универсални носители на живота“.
НАЧАЛОТО НА ЖИВОТА
Заглеждайки се в красотата на днешната природа, само можем да бъдем признателни за съвършенството на живота и неговото устройство. Нещо толкова красиво и загадъчно като него предизвиква много въпроси, как и кога се е зародила вечната необходимост от търсене и намиране, породена именно от живота. Животът в неговата красота и тайнственост ни предоставя много нерешени въпроси като упорито крие от нас своите загадки. Така или иначе, поглеждайки красивите цветя, е трудно да разберем, че красотата им е била програмирана преди милиарди години от него – живота. Живота, който тепърва предстои да изследваме пълно и подробно.
Според днешните изчисления животът на Земята е възникнал преди около 4–4,5 милиарда години. Това означава, че той е почти толкова стар, колкото и нашата планета. Ние не знаем точните причини за възникването му на тази планета, но можем да твърдим, че появата му тук е едно уникално събитие за Слънчевата система като цяло. При възникването на Слънчевата система в орбита около нашата звезда е останало достатъчно количество градивен материал, от който е могло да се изградят Земята и останалите планети. Това е бил закономерният завършек на един много дълъг и изразходващ много енергия процес. От огромното количество прах, газ и водни пари е започнало началото на първичното образуване на нашата планета. Тези градивни материали са влезли в такова съотношение и взаимодействие помежду си, че от тяхното провличане се е образувала гигантска „мръсна топка” от скали, лед и метал. Температурата на тази въртяща се около себе си и Слънцето топка е била изключително висока и това е способствало за изпаряването на много от събраните в нея газове. Постепенно с течение на времето бързото въртене на планетата се забавяло постепенно, а с това и високата температура намалявала. Тежките метали (Fe; Ni) постепенно се оформили и „настанили” в ядрото на бъдещата планета. Така в него намерили място метални елементи като желязо и никел – веществата, от които е съставено земното ядро. По-леките елементи намерили място в по-горните слоеве на земната повърхност. Газове като водород, въглероден диоксид, метан, сероводород, водни пари, въглероден оксид, серен диоксид се изпарявали постепенно и се оказали в първичната атмосфера на планетата. Те изиграли основната роля за възникването на живота на нашата планета. Освен тези химични реагенти за първоначалното възникване на първичният живот имали значение и фактори като слънчевата радиация и тогавашните колосални бури, бушували на Земята. С обособяването й и забавянето на въртенето, водните пари започнали да се кондензират и след определен период на планета са започнали продължителни проливни дъждове, достигайки до всички краища на Земята. Цялата повърхност на земното кълбо била покрита в вода от проливните дъждове. Това особено много спомогнало за разтварянето на органични и неорганични вещества в този огромен първичен океан, където се е зародил животът, такъв, какъвто го познаваме. В първичния океан се разтваряли бъдещите съставки на живота – молекули метан, въглероден диоксид, серен три- и диоксид, амоняк, сероводород и др. Те от своя страна, подпомогнати от електрическите светкавици и радиацията, излъчвана от Слънцето, влизали във все по-сложни взаимодействия едни с други. Започнала първичната синтеза на по-сложни органични вещества като: оцетна киселина, етанол, метанол (алкохоли), алкани, алкени, алкини, алдехиди, кетони, хетероциклени съединения и др. Това е най-ясният етап от развитието на земната история, поради факта, че за тези съединени има преки доказателства, потвърждаващи валидността им! Опитите, проведени от Александър Опари, Стенли Милър и Харолд Юри, безспорно потвърдиха началните етапи от възникването на живота на нашата планета.
Колкото и странно да изглежда, древната атмосфера е имала редукционни свойства, за разлика от днешната, която е с окислителни. Това явно е станало след промяната на концентрацията на съдържащия се кислород в нея. Въпреки огромните мащаби на действала някога химична еволюция на Земята, земната атмосфера не е съдържала толкова големи концентрации на кислород както днес (21%). Предполага се, че в първичния океан са се образували огромни повърхности, които го покриват с липидни молекули. Така постепенно в течение на времето са се обособили малки молекулни комплекси – коацервати (Опарин), които са имали характеристиките на примитивни клетки. Те са могли да контролират навлизането и излизането на вода в тях. Паралелно с образуването на коацерватите (липидните капки) са се синтезирали и първичните нуклеинови киселини. Единствените молекули в природата, които са способни да съхраняват и предават живота в поколенията. Всъщност днешният живот е станал възможен именно след появата и започналото синтезиране на тези уникални молекули. Това със сигурност днес се знае, че са били малки молекули РНК. Само те от всички хетеробиополимери имат способността да се възпроизвеждат. Въпреки различните теории, даващи предимство на ДНК, трябва внимателно да се отбележи, че възникването на ДНК е сложен процес, който не може да протече без задължителното присъствие на РНК. От този извод следва, че РНК е исторически по-стара молекула от ДНК. Самата РНК има способността да се самоорганизира. Установени са определени молекули РНК, които могат да изпълняват ролята на ензими в клетките. Допреди установяването на тези рибозоми се предполагаше, че белтъците са единствените вещества, които имат способността да участват в клетките като ензими. Това обаче може и РНК. Белтъците също не биха могли да превъзхождат исторически РНК молекулите. Това означава, че те не биха могли да възникнат преди тях. Въпреки че в първичния океан съществуват отделни аминокиселини и отделни протеини, то тяхното организирано произвеждане става възможно единствено след появата на РНК. Без нуклеиновите киселини никога не би била възможна появата на какъвто и да е било живот на нашата планета. Без тях коацерватните капки биха били само едни липидни молекули, които си плуват в първичния световен океан без абсолютно никакъв признак на живот в тях. Самото развитие на живота е станало във времето на самото сливане между коацерватните капки от една страна и нуклеиновите киселини от друга. Едва тогава най-вероятно тази оградена от околната среда протоклетка е започнала своя дълъг път на еволюция до днес. Радиацията, която е облъчвала Земята в тези дни, непрекъснато е способствала за поддържането на определени количество клетки с различна генетична информация. Съдържайки различна информация, записана в своите нуклеинови киселини, те са имали различни възможности за съществуване и преодоляване на различните екологични фактори. В първичните клетки до определен момент се е налагала като господстваща нуклеинова киселина РНК. Вероятно след положителна мутация РНК се е трансформирала в ДНК, много по-стабилна и устойчива молекула от РНК. Това е било много важен момент от историята на живота. За пръв път клетките в своята история са могли да получат от „съдбата” един неоценим подарък. Стабилна и сигурна молекула, пазител на техните гени! Това е било зашеметяващо нововъведение. Ако до този момент симбиозата между липидната капка и нуклеиновата киселина е била нещо формално, то след появата на ДНК е започнало новото начало на клетката.
МАЛКО ЗА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ
Мисълта, че някой може да наблюдава, ни кара да изпитваме страх. Страх, който ни пречи реално да преценим проблема и да му отговорим подобаващо. Онзи страх, който се е вселил в хората, че има по висши създания, които ни наблюдават и правят най-различни опити с тях. Всичко това може да звучи налудничаво, но поставено като сериозен въпрос, буди много размисли относно естеството на така наречените „извънземни”. Митовете за извънземни същества обладават съзнанието на човека от векове, но в последно време се наблюдава същински бум на истории, свързани пряко с отвличания от извънземни и за осъществен контакт с тях. За щастие всички тези историйки са една измислица. Една инсинуация, подклаждана и поддържана от хора, които са пряко заинтересувани от това. Разбира се, заинтересованите страни успяват чрез своята реалистична и „достоверна” история не само да управляват хората с слаби нерви, но и да спечелят малко пари от това, че са успели да се измъкнат живи от „лапите на инопланетяните”. Когато се вслушам в такива фантастични истории, не лицето ми плъзва леко иронична усмивка. Сигурно някои ще кажат: „Усмихваш се, щото не са те отвличали!!!” Разбира се. Все пак всеки има право на мнение и никой не може да противодейства на тези му убеждения. Затова за всичко тук написано се опирам на това, че написаното си е мое мнение, с което не ангажирам никого и не искам да задължа никого да мисли като мен. (А това изречение от автора е само към онези, които вярват в агресивните окупирали ни извънземни: Абе, как сред всички видени „летящи чинии” така и никой до ден днешен не видя „летяща маса”?)
Нека сега се откъснем от „Досиетата Х” и погледнем сериозно върху вероятността някъде във Вселената да съществува разумен живот. Вселената е огромно място за живеене. В нея има милиарди галактики с милиарди звезди. Въпреки днешните ни познания, все още има учени, които предполагат, че познаваме само около 1% от всички звезди и галактики, които могат да съществуват във Вселената. Според някои да се предполага, че само на нашата планета е възникнал живот, би било несериозно. Въпреки че живот, както видяхме, може да възникне на най-различни места с „тежки” за живот условия, то възникването на разум е нещо качествено различно. Само благодарение на него може да се осъзнае наличието на живот. Без разум всичко постигнато от еволюцията е просто един сбор от много сложна подредба на органични молекули, които си „взаимодействат някак си”. Появата на разум е едно от най-великите и най-важни събития в историята на Вселената след Големия взрив и зараждането на живота. Дали обаче разум съществува само на нашата планета? Това за съжаление е въпрос, който ще остане още много дълги години реторичен. Дори и да има вероятност да възникне някъде из Вселената живот, то това не означава непременно там да се развие и разумен живот. Напълно възможно е цялата Вселена да гъмжи от най-различни форми на живот, за които ние дори и не предполагаме. Това ще е още едно от тайнствата на живота. Ние дори не сме сигурни дали тези форми на живот наподобяват нашата структура, тоест дали и те на са изградени като всички земни обитатели от въглерод. Както видяхме по-нагоре в нашето пътешествие, учени смятат, че е възможен и живот дори на базата на силиций или бор. Въпреки фантастичните си размери ние, хората, не трябва да отхвърляме възможността изобщо да не съществуват подобни форми на живот. Изхождайки от днешната позиция на световната наука, трябва с недоволство да отбележа, че ние днес дори не знаем дали има органичен живот (такъв, какъвто го познаваме), а се впускаме в търсене на извънземен разум. Подслушваме космоса, изпращаме различни съобщения, обработваме сигнали и после пак ги препращаме. Дори успяхме да създадем организация като SETI, която приоритетно да се занимава с търсенето на извънземен разум извън пределите на нашата планета.
Дори и да приемем факта, че някъде във Вселената съществува живот, то нека да погледнем обективните реалности, които могат да спънат бъдещето установяване на контакт. Вероятността разумна цивилизация да се намира в близка до нас галактика е равна на тази цивилизацията да се намира на толкова отдалечено от нас място, че и милиарди години ние да не разберем за съществуването си една за друга. Нека приемем по-удачния пример – разумната цивилизация да се намира в една сравнително близка до нас галактика (нека да не е Андромеда, въпреки равните шансове с всички останали галактики във Вселената). Нека приемем също така, че тази галактика е отдалечена от нас на 100 с. г. Това по всички закони на физиката означава, че сигнал, изпратен от нашата планета, ще стигне гореспоменатата планета след 100 години. (Това е скоростта на светлината – 300 000 км/сек) Приемаме, че извънземните имат на разположението си специална техника, с която да приемат нашите сигнали! Обработват информацията и разбират къде се намираме, и че сме приятелски настроени към тях. След това като добри съседи те също но отговарят. Това отново означава, че информацията ще трябва да пропътува още 100 години, докато най-накрая достигне Земята. През това време тук при нас ще са изминали точно 200 години от първия сигнал, който сме изпратили. Малко некомфортно. За два века на Земята ще са се сменили около 8 поколения, които ще получат информация като „Здрасти, ние също ви поздравяваме”. Ще трябва да изминат още 200 години и още 8–9 поколения, докато получим следващия отговор на извънземните, но с тази разлика, че ще бъдем вече подготвени за това какво да очакваме. Този пример само показва неудобството от огромните разстояния във Вселената.
Дори и да е така, остава отворен въпросът на какво техническо и научно ниво ще бъдат бъдещите ни братя във Вселената. Едно слабо техническо ниво не би позволило осъществяването на контакт. Те просто няма как да разберат, че ние им изпращаме стигнали и се опитваме да осъществим контакт с тях. Това е все едно чуждоземна информация да е достигнала до Земята през 728 година сл. Хр. Кой тогава би я засякъл и разшифровал. Разбира се, че никой. Точно тогава човечеството се е намирало в коренно противоположна ситуация от днешната. Не е разполагало с тези така необходими му научно-технически средства, с които да засече и обработи новопостъпилата информация!
Всичко написано по-горе за хората през 8 век важи с пълна сила и за извънземните, които не са достигнали нашето научно-техническо ниво на развитие. Дори и да получат сигнали, надали биха ги разчели. Няма как да стане. Потокът от информация просто ще премине покрай тях, без да разберат, че някой се опитва да се свърже с тях. Това допълнително би забавило осъществяването на контакт между нас и тях.
Връщайки се на изходната точка, откъдето започнахме нашия разказ, трябва да обърнем и внимание на средствата, които ще бъдат използвани за осъществяването на вероятния контакт. Това най-вероятно трябва да са радиотелескопите, разположени на различни места по нашата планета. Само те биха били в състояние да приемат сигнал от някой евентуално разум, намиращ се дълбоко във Вселената. Тази информация би достигнала до нас след дълги, дълги години на пътуване. Възниква и въпросът дали ще успеем да я разберем като съдържание и най-важното – дали ще успеем да разберем посланието, на което е посветена!
Друг начин за осъществяването на контакт може да бъде чрез космически апарат, изпратен от чуждоземна цивилизация. Тук обаче разстоянието, което ще трябва да измине, е толкова голямо, че усилията за осъществяването не си заслужават труда. Въпреки това земната космическа сонда „Вояджър” вече напусна пределите на нашата Слънчева система и вече се носи към дълбините на дълбокият космос със закодирано послание от Земята. Дори движението й с 40 000 км/ч и изстрелването й през 1979 година, (вече почти 27 години полет) тя се намира на много малко разстояние от Слънчевата система, погледнато в космически мащаб.
Засега това са основните трудности за осъществяването на контакт. С течение на времето технологиите ще се изменят. Ще се създават нови и нови свръхмощни прибори за изследване и подслушване на Космоса. Това ще увеличи шансовете ни да разберем веднъж завинаги сами ли сме във Вселената.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Може би на много хора всички изложени по горе факти да им изглеждат фантастични или дори неприложими. Те от своя гледна точка само биха се присмели на една идея, че в далечно бъдеще хората ще могат свободно да пътуват из Слънчевата система и това ще бъде нещо съвсем нормално. Нека само да илюстрираме казаното с пример. Всички сме работили с компютър. Всички знаем какво представлява и какво огромно количество информация обработват тези изключителни машини само за 1 секунда! Е, в такъв случай нека малко да поразсъждаваме върху факта, че само допреди 200 години хората не са и били способни да си помислят, че някога би съществувала подобна машинария. Как бихме могли на обясним на един древен грък или египтянин, смятащ на най-обикновен абак, че след 27 века ще има машина, която да обработва толкова много информация за 1 секунда, колкото са звездите на небето. Разбира се, че няма да можем да му разясним! Първо ще трябва да му обясним значението на думата „машина”. Едва след това бихме се помъчили да разясняваме нему значението и прочие. Всичко това се отнася и за хората, които не могат или не искат да повярват в бъдещото колонизиране на космоса. Как да обясним от тази гледна точна на един наш съвременник, че може би 1–2 века ни делят от откриването на първата база на Марс и събитието, което отбелязва рекорда от изумителните 5 дни, за които ще се достига Червената планета. Поне авторът на тези изречения не би бил в състояние да ги обясни. Фактите от друга страна си остават факти. Хората, невярващи в прогреса, спокойно биха се наредили до онези престъпници, ръководещи средновековната църква и спрели развитието на науката за има-няма 15–16 века!!!
Знам че всичко написано ще изглежда нереалистично! Знам, че много малко хора, които ще го приемат! Знам също и че не малко хора, взели тази книга, ще гледат на нея като на развлекателно средство с много чувство за хумор! Но също така знам и че съм прав!!!
