Направи дарение на училище!

Любомир Сирков,  докторант, Институт по философия и социология – БАН

Резюме: Статията проследява „Ad Hominem“ аргументите в най-широкия смисъл на това понятие от най-дълбока древност до най-съвременните проявления : от комуникирането на научни резултати във връзка с глобалното затопляне до най-актуалните политически предизборни кампании, провеждани в социалните мрежи. Представен е нов подвид на „Ad Hominem“,  показан е случай на употреба като особен вид „перформатив“, изведена е една особеност при прагматичното отреагиране срещу подобни атаки, и в заключение е загатнато за „прераждането“ на този похват в подсилен вариант в най-съвременните кампании в социалните мрежи.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Аргументът, в наши дни известен по цял свят с латинското си название „Ad Hominem“, е изключително често срещан в обичайния ежедневен дискурс. Всъщност, във всички случаи, когато, след като чуем от друг участник в комуникацията дадено изявление, ние спонтанно реагираме (наум или на всеослушание) с реплика от типа „Виж само кой го казва!„, ние на практика употребяваме аргумент „Ad Hominem“. Проявление на този тип аргументи е и популярната българска поговорка „Крадецът вика ‘Дръжте крадеца!’ „.  Този тип аргументация е залегнала дълбоко в културата на съвременното човечество, особено в християнската традиция, в рамките на която с особена популярност се ползва един разказ от Новия завет: когато при Исус довеждат една „блудница“ (прегрешила жена), в отговор на призивите тя да бъде наказана по обичая (умъртвяване с камъни), Исус казва: „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“ (Евангелие от Йоан 8:7). Думите му, според разказа, веднага оказват силно въздействие („А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните“ – Евангелие от Йоан 8:9). Тази сцена е представяна в може би вече десетки кинофилми и  телевизионни екранизации и е въздействала върху съзнанието на стотици милиони зрители. Но историческите корени на този аргумент проникват дори още по-дълбоко в миналото: канадският професор Дъглас Уолтън (който е автор и на монография върху Ad Hominem) посочва, че Платон е смятал, че тъй като софистите взимат пари за своите услуги, то те не са загрижени за истината по даден въпрос – разсъждение, което е също вариация на аргумента Ad Hominem(Walton 2007: 16).

Аргументът „Ad Hominem“ в съвременните англоезични учебници по логика и по критичесто мислене най-често се определя като „аргумент, насочен срещу личността (а не срещу аргументите, които личността е издигнала)“ и най-често бива поставян в категорията логически грешки, свързани с релевантността (единствено Мерили Салмън го поставя в категорията „статистически силогизми“, но и сама признава, че някои подвидове на „Ad Hominem“ на практика не могат да се представят като такъв силогизъм – Salmon 2013:121-123).

Двата предмодерни вида „Ad Hominem“

Въпреки широката известност на названието на този аргумент, доста по-слабо известен факт е, че първоначално терминът „Ad Hominem“  паралелно е бил употребяван за обозначаване на други два концептуално различни типа аргументи. И двата водят своя произход още от Аристотел (ако не и от по-рано).

Първият идва от две места в „За софистичните опровержения“ (165a37) и в „Топика“ (101a25), където става въпрос за аргументи, основаващи се на пропозиции, които вече са били признати за истинни от опонента. Т.е. може да се приеме, че това е един вид аргумент не СРЕЩУ човека (вместо срещу аргументите му – както днес сме свикнали да го възприемаме), а „аргумент ОТ човека“, или по-точно „аргумент от това, което човекът сам вече е казал“. В такива случаи отхвърляме едно последвало изказване на човека на основание на това, че то е несъвместимо с едно негово предходно изказване. По-късно този тип аргументация започва да се нарича „аргумент от поетия ангажимент [да се отстоява дадена позиция]“ („argument from commitment“ или „ex concessis“) (Walton 2006).  Такова е и разбирането на Джон Лок  (1690), който в „Опит върху човешкия разум“ описва третата основна тактика, която хората прилагат в спор, като „да притиснеш човека чрез последиците, които произтичат от собствените му принципи или самопризнания“ и посочва, че това е известно като „Ad Hominem“.

Другото разклонение тръгва от две места в Аристотеловата „Метафизика“  (1005b35, 1062a2), където се прави разграничение между доказателство в абсолютен смисъл (ad rem, „по същество“) и доказателство, относимо към (и важащо за) определен човек. То намира развитие последователно в „De inventione dialectica“ на Rudolph Agricola от 1479 г., в „The Rule of Reason“  на Thomas Wilson от 1551 г. и в „Lexicon philosophicum“ на  Rudolph Goclenius от 1613 г., където въпросът за опровержението се разглежда така: преди всичко ние трябва да дадем опровержение по същество – а ако не успеем, можем да прибегнем до такова, което ще успее да повлияе върху човека, на когото трябва да дадем отговор. Последното обаче не е истинско опровержение, а софистично, квази-опровержение.(Nuchelmans 1993:46)

Тук можем да обобщим, че ако първият под-вид може да се нарече „аргумент от човека“, то този втори подвид би трябвабо да се нарече „аргумент-като-за-човека“ (в смисъл на „по негова мярка“).

Дефиниции на понятието (в съвременното му разбиране) и неговите основни подвидове

            В българския „Енциклопедичен речник по логика и семантика“ (2012) аргументът „Ad Hominem“ е посочен с българското название „Позоваване на слабости на личността“ и е определен така: „Пох­ват, при кой­то се де­мон­стри­рат сла­бо­сти­те на лич­ност­та на про­тив­ни­ка, а не на не­го­ва­та те­за. Ло­ги­чес­ка греш­ка, от ко­я­то че­сто се въз­пол­зва по­ли­ти­чес­ка­та ре­то­ри­ка.“ (Люцканов 2012:302) . Така дефиниран, този аргумент обаче обхваща в едно наведнъж поне 5-тте основни различни под-вида от аргумента „Ad Hominem“ в разбирането, което влагат в този термин съвременни англоезични теоретици (Walton 1998), а именно: 1.Директен („оскърбителен“, „abusive“) Ad Hominem 2.Индиректен („обстоятелствен“, „circumstantial“) Ad Hominem 3.“Пристрастен“ (‘bias’) Ad Hominem  4.“Отравяне на кладенеца“ („poisoning the well“) 5.Tu Quoque („Ти също“).

Както ще покажем по-нататък в настоящата статия, към тях е уместно да се добави и още един подвид: 6. Ego Quoque („Аз също“), тъй като и той е доста често срещан, особено в политическия дискурс.

Важно уточнение към най-често срещаните определения на „Ad Hominem“ бе предложено от Кристиан Далман  и съавтори: за аргументите от този тип не е задължително да са насочени непременно срещу личността точно на опонента – в редица случаи те са насочени срещу други личности, на които опонентът се позовава или чийто авторитет той ползва в подкрепа на своята теза.(Dahlman et al 2013: 58-59)

Нека накратко припомним какво отличава отделните досега установени подвидове и как те се съотнасят помежду си:
1. Ad Hominem, подвид директен („оскърбителен“): това са всички случаи, в които има позоваване на дадено качество (особеност, недостатък) на (характера на) личността на опонента (или, по уточнението на Далман: на друга личност, на която опонентът се позовава). Обикновено става въпрос за морални качества, но не е изключено и позоваване на интелектуални или психически такива. Типичен пример:„Х твърди, че е вярно P – но не го ли виждате, че той е мошеник! [или:“глупак!“, „идиот!“]“

2. Ad Hominem, подвид индиректен („обстоятелствен“) : тук вече имаме позоваване не на качества на личността, а на обстоятелства, в които към дадения момент се намира личността. Например:“Х твърди, че е вярно P – но не знаете ли, че Х е на заплата към….?“ – като внушението е, че X твърди P не защото е вярно, а защото му плащат да прави точно това (да твърди такива неща). (И разликата е, че докато качествата на характера са сравнително по-трайни, то обстоятелствата все пак може и да подлежат на промяна – например, ако след време X постъпи на друга работа, този тип аргумент срещу изказваните от него пак такива позиции вече няма да бъде толкова убедителен.)
3. Ad Hominem, подвид „от пристрастност“ („bias“): тук става въпрос за позоваване не на качества или обстоятелства, а на (предварително известна или вече проявила се в хода на дискусията) пристрастност (особено партийно-политическа, или мирогледна) на опонента към определена позиция, например:“Х твърди, че е вярно P – но не знаете ли, че той от млад е убеден *****ист (или: „либерал“, „консерватор“)?“ Тук също разграничението минава по линия на „трайността“ на съответния „обезсилващ“ недостатък (тъй като все пак, както се казва в поговорката: „вълкът козината си мени, но нравът – не“.).
4. Ad Hominem, подвид „отравяне на кладенеца“: това са всички случаи, при които аргументът се прилага не срещу дадена вече изказана теза, а още преди такава да бъде изказана, превантивно, с цел тя да бъде предварително обезсилена, например:“Няма какво да го слушате тоя – не виждате ли, че е [и тук вече може да се вмъкне всеки от горните варианти: „мошеник„, „на заплата към…„, „убеден *****ист„]
5. Ad Hominem, подвид Tu Quoque („Ти също“). Това е един вид „обръщане“ на позоваването на дадено обстоятелство срещу онзи, който го е употребил преди това. Всъщност, всички видове обвинения в „лицемерие“ са варианти на този подвид. Може би най-ярък пример е българската поговорка „Присмял се хърбел на щърбел“ („Употребява се когато някой критикува другиго или му се надсмива, а самият той притежава същите недостатъци“ – Анкова-Ничева 1993:220).

Конкретно в съвременния българския политически дискурс често употребявана като аргумент в такъв контекст е друга българска поговорка:“Крадецът вика: Дръжте крадеца!“ – едно търсене в Гугъл ще ви даде по няколко случая на употреба на тази поговорка от ръководството  на всяка от двете водещи в момента политически сили в България по адрес на ръководството на другата. Спомената по-горе сцена от Новия Завет е пример също за „Tu Quoque“.

При класифицирането на даден реален пример, взет от текущия обществен аргументативен дискурс, към някоя от изброените категории, често възниква проблемът за недостатъчно ясното разграничение между подвидове 2 и 3. Често не е чак толкова очевидно дали дадена характеристика е „част от личността“ или е „част от обстоятелствата“ около личността.  Разбира се, за да се реши абсолютно правилно всеки един подобен случай, е необходимо да разполагаме с пълни познания както за личността, така и за обстоятелствата около нея – а това по обясними причини не винаги е възможно. Например, за личността Х характерно ли е качеството „продажност“ (като цяло, винаги, при всякакви обстоятелства), или просто в разглежданата конкретна ситуация личността Х твърди нещо, само защото „нали затова му плащат“? За да се избегнат подобни колебания, може да се приеме следния подход, при който се получава ясно разграничение поне между втория и третия подвид: ако ще говорим за „пристрастност“, то тя ще е от „идеален“ тип, а когато говорим за „обстоятелства“, те следва да са „материално“ естество.

Аргументът „Ego Quoque“ („Аз също“) като нов подвид на „Ad Hominem“

Има една група аргументи, често срещани в политическия дискурс, които досега не са били групирани под общ етикет, а вероятно заслужават. Те могат да бъдат обединени под етикета „Аз също„. Това са случаите, в които даден действащ политик (или кандидат в предизборна кампания) се обръща към потенциалните гласоподаватели с аргументи от типа „И аз съм като вас“, „Аз съм всъщност един от вас“, „Вие и аз сме едно“. Вероятно много политици в много епохи са прилагали такъв подход. И дори и да не са го употребявали точно чрез същите словесни формули, целта им е била да се постигне, по един или друг начин, именно такова внушение. Например, изследователи на нацисткия режим на Хитлер констатират, че той поне в известна степен е успял да постигне това:„към момента на неговата 50-годишнина, през 1939 г., огромното мнозинство от германците биха могли да намерят поне една точка, по която да се идентифицират с Хитлер и с неговите ‘постижения’. „ (Kershaw 2001:140-141, цит. по Roche 2017:36).

Едни от най-пресните примери, от нашата съвременност, които ще приведем тук, са думите на Лопес Обрадор, кандидат за (и по-късно избран) президент на Мексико през 2018 г. :“Аз съм също като вас, аз идвам от дъното, и сега аз съм тук, за да стана ваш представител в този исторически момент.“ (Kahn 2018), както и една известна реплика, изречена от водещ български политик (Бойко Борисов) в качеството му на министър-председател на среща с работници от Кърджали през 2012 г. – „Вие сте прости, и аз съм прост, и затова се разбираме“ – която веднага се превърна в многократно (и иронично) цитирана „крилата фраза“ и навлезе вече дори и в чуждестранния академичен оборот (виж Подчасов 2017:34). Всъщност, в по-тясно български контекст, подобен мотив (свързан конкретно с „простотата“) може да се открие още в „История славянобългарска“ на Паисий, където в самия край, в „Послесловието“, авторът заявява: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах.“  През 2015 г., тогавашният лидер на ДПС  Лютви Местан, на среща с избиратели в търговищкото село Божурка, приложи по свой начин същия похват, като този път привнесе в подкрепа на внушението за идентичност и друг много силен образ – на майката: „Когато пристигнах тук, когато се ръкувахме и прегръщахме, усетих една позната миризма – така както миришеше моята майка. На това ми миришете и вие, братя и сестри.“(Местан 2015)

Ако се върнем обаче на по-общата форма на този аргумент: „Аз съм също като вас„, при която се набляга не на конкретна характеристика, по която се извършва това „същосване“, а на цялостно „съвпадение“ между политикът и избирателите, трябва да отбележим, че тя сама по себе си е очевидно манипулативна, и е доста лесна за чисто рационално отхвърляне:“Ако ти си наистина точно като нас, защо трябва да гласуваме точно за теб – а не за някой друг от нас?„.

Характерно за този подвид на Ad Hominem е позитивната самоидентификация на аргументиращия се с отсрещната страна (или с аудиторията, в случаите, в които по същество става въпрос не за диалогична, а за еднопосочна комуникация). Разбира се, на пръв поглед може да ни се стори, че този аргумент външно изглежда твърде подобен на логическата грешка „Ad Populum“ („Позоваване на мнението на мнозинството“), но разликата идва именно от това, че в случая имаме едно дори още по-дълбоко „влизане под кожата“ на „мнозинството“, тъй като се търси и се внушава съвпадение не с  мнението (което е принципно много по-неустойчиво), а със самата идентичност на аудиторията (която идентичност е принципно много по-трайна). Докато при Ad Hominem, подвид Tu Quoque имаме аргумент, който на разговорен език може да се изрази с негативното „Какво ми се правиш на много чист и свестен, нали и ти си същия като мен!„, при „Аз също“ имаме подобна по структура, но противоположна по смисъл аргументация с позитивна конотация („Аз съм точно като вас, затова, като гласувате за мен, всъщност гласувате за себе си„).

Пример от реалния публичен дискурс за аналогичен аргумент (насочен по-скоро към аудиторията, отколкото към опонент) е и знаменитата фраза на американския президент Джон Кенеди  от речта му през 1963 г. в тогавашния Западен Берлин : „Аз съм берлинчанин!“ (при това умишлено изречена на немски: „Ich bin ein Berliner!“ – с цел допълнително самоидентифициране с аудиторията).(Eichhoff 1993).

Този похват – „аз също“ – има и своят извънтекстов, невербален вариант: характерното за предизборните кампании безразборно „здрависване“ („hand-shaking“) на кандидата с всеки срещнат (на улицата  или на друго място) потенциален гласоподавател. Тъй като здрависването масово се възприема като действие между (поне в известна степен) „равнопоставени“ лица, тази предизборна тактика очевидно способства за изграждане на (представа за) „близост“ между кандидата и електората.  Дженифър Баркър посочва, че ръкостискането, в най-простия си вид, е „жест на реципрочност„, и се прилага „за да преодолеем усещането си за различност с даден непознат„:  „ръкостискането е жест на съвместно съществуване, на съучастие, на съгласие и приемане, на това, че си ‘пасваме’ „(Barker 2009:93-94). Основател на тази политическа практика най-вероятно е Пат Неф (1871–1952, демократ-прогресивист), два мандата губернатор на Тексас през 1921–1925 г. : останал без пари за „истинска“ кампания, през 1920 г. той с личния си автомобил изминава близо 10 000 км. , за да обиколи колкото се може повече малки населени места (където дотогава никой друг кандидат за губернатор не се бил явявал лично), и тъй като много често е нямал предварително уговорен час за среща с избирателите, отивал там, където в момента има най-много хора (обикновено : местния магазин) и се здрависвал буквално с „всеки човек, когото успявах да намеря – без да пропускам и служителят, който режеше бекона във вътрешността на магазина“ (Brown 1984:15). Че това е било именно умишлено приложен похват (а не просто проява на изключително дружелюбен личен характер), личи и от факта, че във всяко друго отношение Пат Неф е бил известен като максимално въздържан човек, прокурор по професия, строг баптист, който никога не е пиел, никога не е пушил и дори никога не е играл карти (Casad 1995:29). Примерът на Пат Неф се оказва заразителен: Хелън Бъртлот  (ръководителката на предизборните кампании на Менън Уилямс, няколкократен губернатор на щата Мичиган в периода 1948-1960 г.) разказва: „в онези времена, здрависването беше единственото средство да достигнеш до контакт с публиката. Хората запомняха своето здрависване с кандидата, и, тъжно ми е да го кажа, понякога го използваха като единствена основа за своята преценка за този кандидат.“ (Berthelot 1995:39). По-късно, вече в наши дни, някои застъпнически кампании се опитаха да обърнат в своя полза тези традиционно инициирани от политическия кандидат здрависвания. През 2014 г.  голямата международна хуманитарна агенция CARE (Cooperative for Assistance and Relief Everywhere) написа в своя наръчник за активисти следното: „Кандидатите обичат да се здрависват. Това е още една възможност за вас да им зададете въпрос. Продължавайте да стискате ръката на кандидата докато той или тя не дадат отговор на вашия въпрос.“ (CARE Action Now 2014:7)

Друг вариант, отново извънтекстов, но този път вербален, на манипулативния похват „аз също“, е когато политик умишлено говори на конкретен диалект (който не му е „родният“), за да демонстрира близост с потенциалните си гласоподаватели. През април 2019 г. Александрия Оказио-Кортес (депутатка в американския конгрес от Демократическата партия) беше обвинена именно в това, след като произнесе реч, в която и граматически, и фонетично (чрез провлачване на гласните) имитираше „черният английски“, обичаен при неформална комуникация между афроамериканците, пред които говореше (McWhorter 2019). Преди това, още през 2015 г., журналистка от ТВ Блумбърг събра в едно 5 различни видео-откъси от изявления на Хилари Клинтън през годините, в които тя докарва 5 различни акцента, при изявите си в 5 различни краища на САЩ (Elkin 2015).

В заключение можем да обобщим, че новият подвид „Ad Hominem“:
„Aз също“ – се осъществява в няколко различни проявления: 1. Чисто текстуално 2. Жестово (здрависване с всички) 3. Вокално (чрез употреба на характерен за аудиторията диалект).

Разпространеност и въздействие на аргументите „Ad Hominem“

Някои автори посочват изрично сферата на политическото като особено благодатна за аргументи „Ad Hominem“: „Политическият дискурс е огромна плодоносна почва, на която изникват аргументи Ad Hominem“ (Vaughn 2008: 178), докато според някои автори, този аргумент „изглежда преобладаващ в почти всеки дебат в наши дни“ (Attari et al 2019:530), а откакто Тръмп е президент на САЩ, изследователи посочват, че именно това е „логическата грешка, с която той е най-добре известен, неговите личностни атаки срещу съперници и критици са легион„(Sullivan 2018:126).

На този фон е важно да се отбележи, че силно въздействие на аргумента „Ad Hominem“ се наблюдава и в съвсем други сфери, например: при комуникирането на научни резултати от страна на авторитетни изследователи. Това наскоро бе продемонстрирано и със средствата на експерименталната психология: Attari et al 2019 проведоха експеримент върху общо 3646 души, при който на участниците беше представена информация за 6 различни предложения за политики по справяне с климатичните промени (като регулиране на въглеродните емисии, облагане с данък на въглеродните емисии, подобряване или поевтиняване на обществения транспорт и др.), като за автори на тези предложения пред участниците в експеримента бяха посочени авторитетни изследователи в съответната област, с техните научни биографии, а информацията беше допълнена и с данни за това дали съответният изследовател лично, в собственото си домакинство, се придържа към поведение, което води до висок или съответно до нисък негов личен „въглероден отпечатък„. Резултатите показаха, че твърдяното в поднесената информация ниво на „въглероден отпечатък“ у изследователя оказва „голям ефект“ върху начина, по който респондентите възприемат предложенията за промени в политиките, които той дава (Attari et al 2019: 535) – т.е. респондентите откликват с много по-голямо доверие на предложенията, чиито застъпници имат по-нисък въглероден отпечатък. Заключението на авторите е, че „застъпниците за енергоспестяване и за политики, които намаляват въглеродните емисии, следва за очакват аргументи ad hominem, основаващи се на собственото им използване на енергия“ и „на подобни аргументи те е най-добре да се противопоставят чрез промяна в личното си поведение, в съответствие със собствените си вярвания и препоръки, а не да разчитат главно на съобщаване на научните факти за глобалното затопляне и съпътстващите го рискове“ (Attari et al 2019: 544).

„Ad Hominem“ в съвременните политически кампании

Съвсем очаквано, аргументи Ad Hominem се употребяват често в съвременните политическите предизборни кампании. Изследователи на кампаниите в САЩ констатират „все по-централната роля на негативнине ad hominem  политически реклами“ в съвременността (Chester and Montgomery 2018:5). Чисто количествените данни, събрани от Прашант Бат и сътрудници (Bhat et al 2016) също показват, че излъчваните по телевизиите политически реклами, финансирани и от двете основни политически партии в САЩ за изборите за президент през 2016, в огромното си мнозинство са били насочени срещу „характера“ на опонента. В популярни и в научни  публикации многократно е отбелязвана нетипично високата употреба на аргументи Ad Hominem от страна на Доналд Тръмп в кампанията му през 2016 г.

Двама американски изследователи, които са извършили контент-анализ на 136 платени телевизионни политически реклами, излъчени от щабовете на двамата основни кандидати (Тръмп и Хилари Клинтън) в предизборната кампания за президент на САЩ през 2016 г. стигнаха до извод, че „Тръмп изглежда е овладял майсторлъка на Ad Hominem нападките“ и при това ги е прилагал успешно:  „неговите нападки изглежда сработиха в негова полза“ – като според тях обяснението за това е, че в политически климат на силна поляризация и партизанщина този тип нападки от страна на кандидата придават допълнителна мотивация на гласоподаватели, които или лично са съгласни със съдържанието на нападките (това е едното възможно обяснение), или (и това е вече второто възможно обяснение, което двамата автори предлагат): гласоподавателите харесват самия факт, че кандидатът е достатъчно уверен в себе си, за да се  осмели да говори такива неща (които в една по-„типична“ кампания биха му навлекли значителна ответна негативна за него обществена реакция) (Tedesco and Dunn 2019:939).  Лично моята позиция по този въпрос, като човек, който макар и отдалеч, все пак и с професионален интерес следеше тази кампания, е, че в случая по-скоро вярно е второто предположение на авторите, но с известен нюанс. Добре е да се има предвид, че Тръмп още в самото начало на своята кампания постави въпроса за ненужността и вредата от „политическата коректност“ (позиция, която проучвания на общественото мнение към онзи момент – 2016 г. – вече бяха показали, че се споделя от мнозинство сред американците – 59%, като сред политически неангажираните, т.е. тези, които всеки един кандидат би желал да привлече по някакъв начин на своя страна, процентът беше дори по-висок: 68% – виж Fingerhut 2016).  Но все пак едно е да заявиш дадена позиция официално и декларативно (както често политиците правят, и погрешно смятат, че това е достатъчно), и съвсем друго е лично, със собственото си поведение, да покажеш, че действително се придържаш към нея на практика, в ежедневието си. Така че тези, които гласуваха за Тръмп, го направиха не толкова защото действително вярват, че всяка една от личните нападки, които той отправяше, е фактологично основателна – а защото кандидатът по този начин постоянно демонстрираше пред тях, че той лично не се съобразява с политическата коректност. Т.е. в случая имахме многократна и редовна употреба на „Ad Hominem“ от страна лично на Тръмп под формата на особен вид  „перформатив“ – под този термин, въведен от британския философ Джон Остин в рамките на неговата „теория на речевите актове“, обикновено се разбира „речеви акт, еквивалентен на действие, на постъпка„, като за него е характерна лишеност от признака за „истинност“ или „лъжливост“ (Тумина 1998).  Както посочва Енгелсина Тасева в статията си за Джон Остин в „Енциклопедичен речник по логика и семантика“, „перформативи“ са изказвания, „отразяващи конкретно изпълнение на определени намерения“ (Тасева 2012).

По този начин можем да очертаем и такъв вид, нова, най-съвременна, некласическа  употреба на „Ad Hominem“: с намерение не да се омаловажи или подкопае доверието в опонента и оттам в изказваните от него тези и аргументи, а с намерение да се засили доверието на публиката (в случая: избирателите) в собствената кандидатура, чрез поведение, което придава правдопобност на заявената преди това позиция по друг, по общ обществен проблем (в случая: „политическа коректност“), който много по-широк в сравнение употребата на конкретния аргумент към конкретен човек. Това дава и допълнително обяснение по един проблем, една загадка, която вълнува изследователите от избирането на Тръмп насам: как е възможно един и същ кандидат (в случая: Тръмп) да е обективно „лъжлив демагог“ – и същевременно да бъде възприеман като „автентичен“ (Hahl et al. 2018)?

Въпреки всеобщото (и основателно) впечатление, че именно Тръмп е този, който постоянно и безразборно си служи с личностни нападки, много по-малко известен факт е, че самият Тръмп също бе „жертва“ на Ad Hominem атаки и то понякога от доста абсурден вид. Ще разгледаме един от тези случаи, който разкрива някои неочаквани особености на правилното отреагиране в такива ситуации. В началото на 2016 г., по време още на вътрешно-републиканските първични избори, негов опонент подложи на съмнение заявената позиция на Тръмп срещу абортите, позовавайки се на факта, че сестрата на Тръмп, в качеството й на съдия, преди доста години (през 2000 г.) по едно дело се е произнесла в полза на абортите (което, конкретно в рамките на Републиканската партия в САЩ, звучи като силно „компрометиращо“ обстоятелство) (Flegenheimer 2016). Въпреки очевидната абсурдност на такъв аргумент (все пак както Доналд Тръмп, така и много по-слабо известната му сестра, винаги са имали напълно самостоятелни кариери и нищо не подсказва, че позицията на единия по даден въпрос би могла някак автоматично да повлияе на позицията на другия), нито медийните коментари по случая, нито анализите след изборите посочиха този случай  именно като употреба на „Ad Hominem“. Самият аргумент би имал известна тежест, само ако сестрата на Тръмп бе част от неговия предизборен щаб (както други негови роднини бяха) – но случаят изобщо не беше такъв. Един строго „рационален“ отговор от страна на „разумен“ кандидат би бил от следния вид:“Аз съм кандидатът, важни са моите позиции по съответния въпрос. Сестра ми не е кандидат, нейните позиции по този въпрос са си нейни лични и не са важни.“ Самият Тръмп, в рамките на излъчван по телевизия CNN дебат, отговаряйки на тези „обвинения“, приложи обаче съвсем друг подход, като вместо това в типично свой стил прибягна до съвсем друг тип „защита“, отново в „Ad Hominem“-дух: „Извинявайте, но тя [има предвид своята сестра] е брилянтен съдия… Той [посочва опонента] критикува моята сестра, че тя е подписала някакъв документ. А знаете ли кой също е подписал този документ? Съдия Самюел Алито, [който днес е] един силно консервативен член на Върховния съд, заедно с моята сестра, е подписал този документ.“ (CNN 2016). Т.е. в отговор на едно прехвърляне на (реални или въображаеми) „негативи“ от една личност на друга (от сестра му към него самия – похват, често наричан в литературата „guilt by association“ – „вина поради свързаност“ – виж Walton 1998:10, 20-21, 61, 237), Тръмп прибягна до аналогично прехвърляне, но този път на (реални или въображаеми) „позитиви“, пак от една личност към друга (от съдия Самюел Алито, който действително се ползва с висока репутация, и то най-вече сред републиканците, към сестра си, която далеч няма чак такава репутация – а от там вече, индиректно, и към самия себе си). Колкото и да е логически неправомерен, такъв подход е прагматически много успешен, тъй като благодарение на идентичната си логическа структура е способен да окаже въздействие върху по-важната за Тръмп към онзи момент част от аудиторията, а именно: върху хората, повлияни от първоначалния Ad Hominem аргумент на опонента. (Останалата част от публиката, състояща се от хората, неповлияните от първоначалния аргумент на опонента, и смятащи го от самото начало за ирелевантен, какъвто той действително е, няма и нужда да бъде повлиявана от ответен контра-аргумент.)

Друга много характерна манипулативна употреба на Ad Hominem в политическите кампании, и то често оставаща напълно скрита от обществеността, са т.нар. „насочващи анкети“ („push polls“) – това са псевдо-социологически проучвания, обикновено маскирани като предизборна анкета по телефона, чиято цел обаче е не толкова да се събират данни за обществените нагласи, а по-скоро да се „прокарват“ (от тук и английската дума „push“ в названието) определени нагласи. Например, обаждат ви се по телефона и уж под формата на „проучване“ ви задават въпрос от вида: „Как бихте реагирали, ако се разкрие, че Кандидатът А бие жена си?“. В такива случаи ефектът е двоен: от една страна, без да това да се твърди изрично, се намеква за възможността кандидатът действително „да бие жена си“ (или поне се създава очакване, че скоро може и да бъде публикувана в медиите подобна новина) – а от друга страна, вече веднъж изразил (макар и само в анкета) своя неодобрителна реакция по отношение на даден кандидат, на анкетираният избирател по-късно ще му бъде психологически вече доста по-трудно ще пренасочи своето мнение и евентуално да подкрепи същият кандидат. Тъй като основната цел на този тип „проучвания“ е не да се събират данни, а да се влияе върху избирателите, обикновено те са по-кратки, с много по-малък брой въпроси (и отнасящи се обикновено само до един от кандидатите), но за сметка на това пък адресирани до много по-голям (от обичайното) брой респонденти. Последното, разбира се, не ги прави по-„представителни“ в научния смисъл на тази дума, просто защото при тях изобщо не се и цели представителност – а се цели достигане до избиратели, подбрани по съвсем друг начин: не с оглед да се постигне представителна извадка, а с оглед да се достигне до колебаещи се и поради това податливи на повлияване избиратели. Тази практика е осъдена като неетична с изрични декларации от различни професионални организации на маркетинговите специалисти в САЩ (където най-често се и практикува), някои щати са въвели и законодателни мерки против нея, но реално е трудно да бъде преодоляна, тъй като обикновеният респондент сам много трудно би разпознал, че не става въпрос за нормално проучване, а и дори и да долови нещо съмнително, едва ли сам би успял да предизвика достатъчно медиен шум по този повод, тъй като този тип псевдопроучвания се провеждат обикновено в самия край на кампанията, а след като бъде обявен изборният резултат, медийният интерес към всякакви нередности около кампанията обикновено рязко спада (Traugott 2008:646).

Някои случаи, в които аргументът се приема не за „логическа грешка“, а за основателен и уместен

Една от тенденциите в съвременните анализи върху логическите грешки е именно разкриването на случаи, в които употребата на съответния аргумент следва да се разглежда не като „логическа грешка“, а като уместна.

Когато се дават примери за уместна употреба на „Ad Hominem“, най-често се споменава съдебната практика. В съдебни процеси, при които много зависи от показанията на свидетели, винаги се изтъкват аргументи, свързани с надеждността на тези свидетели, и то на основата на техни лични особености и обстоятелства, т.е. това са случаи, в които употребата на Ad Hominem е напълно оправдана.(Walton 2002:59-60; Walton 2004:18). До към началото на 19 век в английската правна система се е считало за допустимо Ad Hominem аргументи да се употребяват и по адрес на обвиняемия – но оттогава нататък тяхната употреба все повече бива ограничавана (Walton 2004:18). Т.е. докато за обвиняемия се признава „презумпция за невинност“, то за свидетелите не съществува „презумпция за надеждност и достоверност“.

Съществува обаче и друга сфера, в която също официално се приема, че аргументи „Ad Hominem“ са основателни и оправдани  – и това е законодателството, уреждащо случаите на „конфликт на интереси“. В България от 2009 г. е в сила „Закон за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси“, отнасящ се до лицата, заемащи публична длъжност (а това са на практика всички служители в администрацията и в трите власти, с изключение на заемащите „технически длъжности“),  като е въведено и определение за „свързани лица“. Според Закона, „Конфликт на интереси възниква, когато лице, заемащо публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на правомощията или задълженията му по служба“ (чл. 2. (1)), а „частен интерес“ е „всеки интерес, който води до облага от материален или нематериален характер за лице, заемащо публична длъжност, или за свързани с него лица, включително всяко поето задължение“, като „свързани лица“ могат да бъдат не само физически, но и юридически такива: „“Свързани лица“ са съпрузите или лицата, които се намират във фактическо съжителство, роднините по права линия, по съребрена линия – до четвърта степен включително, и роднините по сватовство – до втора степен включително, както и физически и юридически лица, с които лицето, заемащо публична длъжност, се намира в икономически или политически зависимости, които пораждат основателни съмнения в неговата безпристрастност и обективност“.  Когато лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, то е длъжно да си направи самоотвод от изпълнението на конкретно правомощие или задължение по служба, като уведоми органа по избора или назначаването (чл.63), а ако не извърши това, в продължение на 1 година след влизане в сила на решение, установяващо конфликта на интереси, лицето няма право да заема никакви публични длъжности (чл.67).

Заключение: един поглед към бъдещето, което вече е тук

В заключение, ако се върнем отново на по-общото определение на доц. Люцканов („Пох­ват, при кой­то се де­мон­стри­рат сла­бо­сти­те на лич­ност­та на про­тив­ни­ка…„), можем да отбележим една транформация, която се наблюдава през последните години в манипулативните онлайн-кампании. Вече не е необходимо дори да става въпрос конкретно за „слабости на личността“ – напълно достатъчно е да се борави по-общо с „особености на личността“ – като същевременно не е и необходимо те да се „демонстрират“ (открито) – а е достатъчно просто да се „използват“ (прикрито) тези особености. И това дори не се извършва вече по отношение конкретно на „противника“ – а буквално на всеки човек. Става въпрос за т.нар. „микротаргетиране“ при онлайн-кампаниите, при които човекът, като потребител на Интернет, получава добре „прицелено“, прецизирано и до голяма степен „персонализирано“ (като за него) рекламно-политическо послание, което е конструирано така, че да произведе максимален ефект. И в този процес са впрегнати всички най-съвременни технологии, като обработка на „големи данни“ („Big Data“) и „самообучаващ се изкуствен интелект“ („Machine Learning“).  Съвременни изследователи смятат, че самият бизнес-модел на Фейсбук представлява „дългосрочна заплаха за демокрацията“ (Benkler, Faris, and Roberts 2018: 270), тъй като този бизнес-модел предвижда „Фейсбук да събира силно рафинирани данни за своите потребители и да превръща тези данни в микротаргетирани манипулации (реклами, настройване на потока от новини [news-feed]), предназначени да накарат потребителите да желаят, да вярват или да правят неща“ (Benkler, Faris, and Roberts 2018: 269). Бенклер и съавтори стигат дори до стряскащия извод, че основната заплаха съвременният Интернет да не се осъществи като „демократизираща сила“ (за каквато беше обявяван първоначално) е не това, че „някой може да злоупотреби със системата“ – а точно обратното: „самата му употреба по предназначение“ се превръща в заплаха за демокрацията (Benkler, Faris, and Roberts 2018: 345) – тъй като Интернет вече е трансформиран, главно от гиганти като Гугъл и Фейсбук, в „платформа за манипулиране на предпочитанията“ [a preference manipulation platform] на  потребителите, и то благодарение на самообучаващият се софтуер, който извършва в огромни мащаби незабележими експерименти върху милиони потребители.

Т.е. в най-ново време отново се забелязва връщане към нещо, което споменахме вече по-горе: употреба на „аргумент-като-за-човека“ (в смисъл на „по негова мярка“) – и то масова и автоматизирана употреба. Но това е вече тема на друго, по-широко изследване върху проблемите на т.нар. „алгоритмична манипулация“, характерна за съвременните социални мрежи.

Използвана литература

Люцканов, Росен. 2012. Позоваване на слабости на личността.- В:Табаков, Мартин (съст.) 2012. Енциклопедичен речник по логика и семантика. София: „Звезди“, 2012. с.302. ISBN: 978-954-8697-49-1.

Тасева, Енгелсина. 2012.  В:Табаков, Мартин (съст.) 2012. Енциклопедичен речник по логика и семантика. София: „Звезди“, 2012. с.302. ISBN: 978-954-8697-49-1.

Тумина, Л.Е. 1998. Перформатив. В: Педагогическое речеведение. Словарь-справочник.— Изд. 2-е, испр. и доп. /Под ред. Т. А. Ладыженской и А. К. Ми-хальской; сост. А. А. Князьков. — М.: Флинта, Наука, 1998. — с.144-145. ISBN: ISBN 5-89349-007-Х

Attari, Shahzeen Z., David H. Krantz, and Elke U. Weber. 2019. Climate Change Communicators’ Carbon Footprints Affect Their Audience’s Policy Support.//Climatic Change, 154 (3–4): 529–45. https://doi.org/10.1007/s10584-019-02463-0.

Benkler, Yochai, Rob Faris, and Hal Roberts.2018. Network propaganda : manipulation, disinformation, and radicalization in American politics. New York, NY: Oxford University Press, 2018.  ISBN:9780190923624

Berthelot, Helen W. 1995. Win some, lose some : G. Mennen Williams and the New Democrats. Detroit: Wayne State University Press, 1995. 376 pp. ISBN:9780814324769

Bhat, Prashanth & Alyson Farzad-Phillips, Morgan Hess, Lauren Hunter,

Nora Murphy, Claudia Serrano Rico, Kyle Stephan, and Gareth Williams. 2016.

A Report on Presidential Advertising and the 2016 General Election: A

Referendum on Character.//Political Advertising Resource Center, last modified

November 7, 2016,     DOI: 10.13140/RG.2.2.21811.63527, https://parcumd.files.wordpress.com/2016/11/parc-report-2016-v-21.pdf.

Casad, Dede W. 1995. My fellow Texans : governors of Texas in the 20th century. Austin, Tex: Eakin Press, 1995. ISBN: 9780585256702

Chaffee, John. Thinking critically (10th ed.). Boston: Wadsworth/Clengage Learning, 2012. ISBN: 9780495908814

CNN.2016.CNN Republican Presidential Debate. 2016. Full RUSH Transcript.February 26th, 2016. URL:http://cnnpressroom.blogs.cnn.com/2016/02/26/full-rush-transcriptcnn-republican-presidential-debate/

Dahlman, Christian, David Reidhav, and Lena Wahlberg. 2013. Fallacies in Ad Hominem Arguments. In: Dahlman, Christian, and E. T. Feteris. 2013. Legal argumentation theory : cross-disciplinary perpectives. Dordrecht New York: Springer, 2013.  pp. 57-70. ISBN: 9789400746701

Flegenheimer, Matt. 2016. Ted Cruz Calls Donald Trump’s Sister, a Judge, an ‘Extremist’.//The New York Times, Feb.15, 2016, URL:https://www.nytimes.com/politics/first-draft/2016/02/15/ted-cruz-calls-donald-trumps-sister-a-judge-an-extremist/

Glaser, Edward M. 1941. An experiment in the development of critical thinking. – New York: Columbia university Teachers college, 1941. 212 pp. ISBN:

Habernal, Ivan, Henning Wachsmuth, Iryna Gurevych, and Benno Stein. 2018.

Before Name-calling: Dynamics and Triggers of Ad Hominem Fallacies

in Web Argumentation. In: Proceedings of the 2018 Conference of the North American Chapter of the Association for Computational Linguistics: Human Language Technologies, Volume 1 (Long Papers). – New Orleans, Louisiana: Association for Computational Linguistics, 2018. pp. 386-396. DOI:10.18653/v1/N18-1036

Hahl, Oliver, Minjae Kim, and Ezra W. Zuckerman Sivan. 2018. The Authentic Appeal of the Lying Demagogue: Proclaiming the Deeper Truth about Political Illegitimacy.//American Sociological Review, 83, no. 1 (February 2018): 1–33. doi:10.1177/0003122417749632.

Hitchcock, David. 2018. Critical Thinking. In: The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2018 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL:https://plato.stanford.edu/archives/fall2018/entries/critical-thinking/

Kahn, Carrie.2018. How Mexico’s López Obrador Has Become The Man To Beat In His 3rd Run For President.//National Public Radio, June 13, 2018, URL: https://www.npr.org/2018/06/13/618282892/how-mexicos-l-pez-obrador-has-become-the-man-to-beat-in-his-3rd-run-for-presiden

Kershaw, Ian.2001. The “Hitler Myth”: Image and Reality in the Third Reichл – Oxford: Oxford University Press, 2001.

Kirby,Gary R. and Jeffery R. Goodpaster. 2001.Critical Thinking,Second Edition. New Jersey:  Prentice-Hall, 2001.

Liebrecht, C., Hustinx, L., & Mulken, M. van. 2019. The Relative Power of Negativity: The Influence of Language Intensity on Perceived Strength.//Journal of Language and Social Psychology, 38(2), 170–193. https://doi.org/10.1177/0261927X18808562

Moore, Brooke N., and Richard Parker. 2016. Critical thinking (12 ed.). Dubuque, IA: McGraw-Hill Education, 2016. ISBN:978-1-259-69087-7

Rieke, Richard D., Malcolm O. Sillars, and Tarla R. Peterson. 2012. Argumentation and critical decision making. Upper Saddle River, N.J: Pearson, 2012. ISBN: 978-0-205-21059-6

Rudinow, Joel, and Vincent E. Barry. 2008. Invitation to critical thinking. Australia Belmont, CA: Thomson Wadsworth, 2008. ISBN:978-0-495-10371-4

Salmon, Merrilee H. 2013. Introduction to logic and critical thinking. Australia: Wadsworth, 2013. ISBN: 978-1-133-04975-3

Sinnot-Armstrong, Walter, and Robert J. Fogelin. 2015. Understanding arguments : an introduction to informal logic. Stamford, CT: Cengage Learning, 2015. ISBN: 9781285197364

Sinnot-Armstrong, Walter. 2018. Think again : how to reason and argue. New York, NY: Oxford University Press, 2018. ISBN:9780190627126

Stonecash, Jeffrey M. 2003. Political polling : strategic information in campaigns. – Lanham, Md: Rowman & Littlefield, 2003. ISBN:0-7425-2553-8

Sullivan, Stephen. 2018. Donald Trump as a Critical-Thinking Teaching Assistant.// Informal Logic, 38 (1): 118–32. https://doi.org/10.22329/il.v38i1.5069.

Tedesco, John C., and Scott W. Dunn.2019. Political Advertising in the 2016 U.S. Presidential Election: Ad Hominem Ad Nauseam.// American Behavioral Scientist, 63, no. 7 (June 2019): 935–47. doi:10.1177/0002764218756919.

Traugott,Michael W. 2008. Push Polls. In: Encyclopedia of Survey Research Methods. (Ed. by Paul J. Lavrakas). Thousand Oaks, Calif: SAGE Publications, 2008.Vol. 2. p.646 .ISBN:9781412918084

Vaughn, Lewis. 2008. The power of critical thinking : effective reasoning about ordinary and extraordinary claims. New York: Oxford University Press, 2008. ISBN: 978-0-19-532041-1

Walton, Douglas .1998. Ad Hominem Arguments. Tuscaloosa: University of Alabama Press, 1998. ISBN:  978-0-8173-5561-6

Walton, Douglas. 2000.Case study of the use of a circumstantial ad hominem in political argumentation.//Philosophy & Rhetoric, 2000. 33:101–115, 2000.

Walton, Douglas N. 2002. Legal argumentation and evidence. University Park, Pa: Pennsylvania State University Press, 2002. ISBN 0-271-02177-2

Аристотель. Собрание сочинений в 4-х томах. Том 2. М.: Мысль, 1978

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!