Аргументът “Ad Hominem”- класика и новаторство в манипулативността – от брой 128

Любомир Сирков,  докторант, Институт по философия и социология – БАН

Резюме: Статията проследява “Ad Hominem” аргументите в най-широкия смисъл на това понятие от най-дълбока древност до най-съвременните проявления : от комуникирането на научни резултати във връзка с глобалното затопляне до най-актуалните политически предизборни кампании, провеждани в социалните мрежи. Представен е нов подвид на “Ad Hominem”,  показан е случай на употреба като особен вид “перформатив”, изведена е една особеност при прагматичното отреагиране срещу подобни атаки, и в заключение е загатнато за “прераждането” на този похват в подсилен вариант в най-съвременните кампании в социалните мрежи.

Аргументът, в наши дни известен по цял свят с латинското си название “Ad Hominem”, е изключително често срещан в обичайния ежедневен дискурс. Всъщност, във всички случаи, когато, след като чуем от друг участник в комуникацията дадено изявление, ние спонтанно реагираме (наум или на всеослушание) с реплика от типа “Виж само кой го казва!“, ние на практика употребяваме аргумент “Ad Hominem”. Проявление на този тип аргументи е и популярната българска поговорка “Крадецът вика ‘Дръжте крадеца!’ “.  Този тип аргументация е залегнала дълбоко в културата на съвременното човечество, особено в християнската традиция, в рамките на която с особена популярност се ползва един разказ от Новия завет: когато при Исус довеждат една “блудница” (прегрешила жена), в отговор на призивите тя да бъде наказана по обичая (умъртвяване с камъни), Исус казва: “който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.” (Евангелие от Йоан 8:7). Думите му, според разказа, веднага оказват силно въздействие (“А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните” – Евангелие от Йоан 8:9). Тази сцена е представяна в може би вече десетки кинофилми и  телевизионни екранизации и е въздействала върху съзнанието на стотици милиони зрители. Но историческите корени на този аргумент проникват дори още по-дълбоко в миналото: канадският професор Дъглас Уолтън (който е автор и на монография върху Ad Hominem) посочва, че Платон е смятал, че тъй като софистите взимат пари за своите услуги, то те не са загрижени за истината по даден въпрос – разсъждение, което е също вариация на аргумента Ad Hominem(Walton 2007: 16).

Аргументът “Ad Hominem” в съвременните англоезични учебници по логика и по критичесто мислене най-често се определя като “аргумент, насочен срещу личността (а не срещу аргументите, които личността е издигнала)” и най-често бива поставян в категорията логически грешки, свързани с релевантността (единствено Мерили Салмън го поставя в категорията “статистически силогизми”, но и сама признава, че някои подвидове на “Ad Hominem” на практика не могат да се представят като такъв силогизъм – Salmon 2013:121-123).

 

Цялата статия може да четете след като сте се абонирали за списанието (имате абонамент – четете тук).

 

Повече за абонамента вижте на този линк – https://nauka.bg/abonament/