Арабия (V-ХI в.)

V-VII в.
Арабите, които населяват Арабския полуостров (в Азия), живеят в родови общини (единствено в Южна Арабия се появяват няколкостотин години пр. н. е. първите държави). Бедуините-номади и арабите с постоянно местоживеене се делят на много племена и родове. Всяко племе има свой религиозен култ. Начело на племето стоят шейхове и сайди — те са единствените представители на властта. Родово-племенната аристокрация заграбва по-добрите пасиша и неголемите участъци обработваема земя — оазисите. При военни успехи тя получава най-голям дял от плячката. Нараства значението на заможните търговци и лихвари, които забогатяват от търговията, съсредоточена в градовете (Арабия е важен търговски път — от средиземноморските страни към Индия).

Краят на VI и началото на VII в.
Арабските общества преживяват остра икономическа и обществена криза. Населението се увеличава, а това води до недостиг на земя. В резултат на продължителните войни на Персия с държавата Аксун (в северната част на дн. Етиопия) е опустошен Йемен, най-плодородната и най-развитата част от Арабия. Рязко спада стокооборотът от север на юг и обратно. Персите поддържат изгодния за тях търговски път, който води до Индия през Тигър, Ефрат и крайбрежието на Персийския залив. Недоволството на бедната част от населението намира израз в нова религия — ислям. За нейн основател се смята Мохамед. Главен догмат на исляма е: признаване само на един бог — аллах.

Ок. 570—632 г.
Живот и дейност на Мохамед. Като проповедник на новата религия (ок. 610 г.) той осъжда лихварството, призовава да се помага на бедните. Настоява за прекратяване на родовите и племенните междуособици. В 622 г. Мохамед избягва от Мека, където имал много врагове и отива в Ятреба (по-късно Медина) и там организира своите привърженици (годината 622 г. нар. „Хеджра“ е начало на летоброенето според мохамеданския календар). Мохамед се обявява за пророк на аллаха и за негов „пратеник на земята“. След смъртта му започва експанзия на теократичната арабска държава извън Арабския полуостров с цел завладяването на византийските и персийските територии.

632—660 г.
Последователно на власт са роднини или най-близки сътрудници на Мохамед: Абу Бекар, Омар, Отман и Али (зет на Мохамед). Те носят титлата халиф, т. е. „наместници“ на Аллаха“. В техни ръце се съсредоточава религиозната, военната и гражданската власт. По времето на халифа Омар (634—644 г.), арабите завладяват Сирия, Палестина, Египет и Иран.

644—656 г.
Управление на халифа Отман. Окончателно е променен Корана (учението на Мохамед преди това се разпространява устно). Създадена е „редакционна комисия“ за Корана — израз на стремежа да се канонизира исляма. Коранът се счита за шедьовър и класически образец на арабската литература. „Раждането“ на Корана бързо довежда до развитие на филологически изследвания върху арабския език и литература.


РЕКЛАМА:

***

660 г.
Умира халифът Али. Властта поема наместникът на Сирия, емирът Моавий — основоположник на династията на Омаялите. Теократическата държава е трансформирана в монархия. Резиденцията на халифа става Дамаск, т. е. центърът на арабския политически живот се пренася в Сирия. Завладяването на Египет и Сирия от арабите оказва, особено в IX и X в. (т. нар. арабски ренесане, който се характеризира с развитие на изкуството и литературата) положително влияние върху арабската философия, която по синкретичен начин приема от античната философия някои нейни направления. На арабски език се превеждат повече от съчиненията на Аристотел (чийто най-изтъкнат коментатор в материалистически дух е Ибн Рушд (1126—1198 г.), както и някои от творбите на Платон и много съчинения на неоплатонистите.
Арабският философ и учен от таджикски произход Авицена (латинизирано име на Абу Али ибн Сина (980—1037 г.), развивайки учението на Аристотел се опитва да разработи рационална система, с която да облени структурата на Вселената. От неговите многобройни творби, най-голямо значение имат медицинските му произведения, преведени на много езици. Съчинението му „Медицински Канон“ (преведено на латински език през XII в.) няколко века е основно ръководство на лекарите в арабския Изток и Европа.

660—750 г.
Халифат на Омаялите (или Дамаски). Арабите завладяват нови територии: в началото на VIII в. превземат цялото крайбрежие на Северна Африка; през 711—714 г. се настаняват на Пиренейския полуостров; емирът Моавий предприема два похода срещу Константинопол; през 717—718 г. арабите за трети път се озовават пред Константинопол и го обсаждат за цяла година; в Средна Азия завладяват Бухара, Афганистан и северозападната част на Индия до р. Инд; границите на халифат а достигат на запад до Атлантическия океан, на изток — до Китай и Индия.

750 г.
Междуплеменни борби, предизвикани от привилегированото положение на сирийските араби, както и от вътрешнодинастични претенции, който водят до убийство на владетелите (с изключение на един от тях Абдул Рахман — който след бягството си в Испания се провъзгласява за независим емир — 756 г.) При такава ситуация възниква халифатът на Абул Абас Кървавия, който се представя за роднина на Мохамед. Абас е първият владетел от династията на Абасидите.

750—1055 г.
Халифат на Абасидите със столица Багдад. Достига най-голямо политическо и военно могъщество при управлението на халифите: Мансур (754—775 г.), основател на Багдад; Харун ар-Рашид (786—809 г.) — установява приятелски дипломатически отношения с Карл Велики; Мамун (813—833 г.), ревностен поддръжник на арабската наука. Последният халиф от „златния век“ на Абасидите е Ал Мутадид (892—902 г.). След неговата смърт халифатът запада. При династията на Абасидите настъпва подем в арабската литература, която тогава се характеризира с богатство от мотиви и сожети и съвършенство на формата. Заедно с многобройните преводи от гръцката, индийската и средноперсийската литература се развива географската и пътеписнага литература. Едип от нейните представители е ал Масуди, роден в Багдад, навярно в края на IX в., умрял в 956 г. Той пътешествува в, Иран и Индия, достига до Китай, посещава Мала Азия, Ирак, Сирия, Египет. От неговите произведения (с голяма информационна стойност) са съхранени само фрагменти. Политическото могъщество на арабската държава оказва влияние върху историческите интереси. Един от представителите на историческата литература е ал Табари (839—932 г.), който написва „История на пророците и царете“ (т. е. халифите) до 915 г. За нуждите на държавата възниква и дидактично-морализаторска литература. Специален литературен дял представлява дворцовата панегирична, еротична — и под формата на беседи поезия, приемана с неудовлетворение от привържениците на старата, някогашна поезия.

Краят на VIII и началото на IX в.
От Багдадския халифат отпадат Мароко, Тунис и Алжир, т. нар. Магреб (халифат на семейството на Фатимидите), които стават независими държави.

IХ-Х в.
От халифата се отделят Източен Иран (Хорасан); по-късно и Западен Иран. Отвъд р. Амударя, в т. нар. Маваранахар, се създава държава (от династията на Саманидите) със столица в Бухара — център на ислямската новоперсийска култура. Край р. Ефрат възниква независимият Мосулски султанат. На територията на Източен Иран и част от Афганистан се образува силна ирано-турска държава на Газневидите — със столица Газна. В средата на Х в. Багдадският халифат владее само част от Месопотамия.

929 г.
Владетелят на Кордова в Испания (емирата, основан а 756 г. от Абдул Рахман — от рода на Омаялите) се провъзгласява за халиф.

Ок. 932 — ок. 1020 г.
Фирдауси Фердоуси (Абул Касим Мансур Фирдауси), персийски поет, автор на големия епос „Шахнаме“ („Книга на царете“), в който описва историята на Персия до завладяването й от арабите. Тази творба е един от най-старите извори за средноперсийския език.

945 г.
Иранският феодален род на Буидите превзема Багдад и над 100 години управлява остатъците от владенията на халифата.

969—1171 г.
Арабите от халифата на Фатимидите (Северна Африка) завладяват Египет и създават добре организирана (с помощта на християнски и еврейски чиновници) държава със столица Кайро.

1055 г.
Багдад е завладян от селджукските турци. Техният предводител Тугрулбег е провъзгласен за султан. На халифите предоставят единствено духовната власт (в това положение халифите просъществуват до монголското нашествие през 1258 г.)


Европейска нощ на учените 2022 г.: