Като апокалипсиса е, но по-малко.

 

Мъничките модели на тези артисти представят, как би могъл да изглежда един град, след като хората отдавна са изчезнали.

Градът е в руини. Влаковете стоят неподвижни на релсите си. Училищата са в пълна тишина. Библиотеки и перални тънат в разпад. Всички хора са изчезнали. 

Снимка: National Geographic 

Това е краят на света такъв, какъвто го познаваме, но Lori Nix си е добре. Всъщност, тя и Kathleen  Gerber, партньорът ѝ в изкуството и в живота, са радостните архитекти на този апокалипсис. В сивия зимен ден в Бруклин двете жени работят в студиото си, градейки внимателно миниатюрните диорами на разрухата. 


РЕКЛАМА:

***

Целта им, казва Nix, е да създадат и фотографират „разкази с отворен край -модели на един пост-човешки метрополис в бъдещето, след незнайна катастрофа“. Да „отключат, ангажират и провокират“ въображението на зрителите, „искаме [те] да размишляват върху настоящето. Дали все още имаме бъдеще? Бихме ли били способни да се спасим?“

Nix взима повечето от идеите за тези сложни сцени от пътуванията си с метрото или от преглеждане на снимки от пътешествания. Други вдъхновения за нея извират и от собственото ѝ минало. Израснала в Tornado Alley през седемдесетте години на двадесети век, тя била жегната от екстремното време там – и от филми за бедствия като The towering inferno и антиутопии от типа на Planet of the apes.

Към този момент Nix счита себе си за „фотограф на фалшиви пейзажи“. Но вместо да „се мотае из провинцията в търсене на перфектния кадър, ги създава направо тук на масата си“. 

Ето тук идва и Gerber. Опитът ѝ в позлатяването, издухването на стъкло и изкуственото боядисване в изграждането, разрушаването и състаряването на „снимачните площадки“.

„Тя е скулпторът,“ казва Nix. „А аз съм архитектът. От мен идват идеите, подборът на цветове и ракурсите на снимане. Тя върши цялата работа по детайлите – съживява нещата и ги кара да блестят.“

Снимка: National Geogrpahic

Лилипутските им пейзажи варират от 20 инча до 9 фута в диаметър. Изграждат ги от най-обикновени материали – хартия и акрилни бои, картон и глина, стиропор и пластмасови листи – и с помощта на мънички работни инструменти. Процесът изисква усърдие – всяка сцена отнема от 7 до 15 месеца да се построи. Когато най-накрая е готова, Nix я заснема с камера формат 8 към 10. Финализирането на един единствен кадър може да се продуцира до три седмици.

„Никой не би разбрал това от работата, която вършим“, казва Nix, „но аз всъщност съм доста оптимистично настроена. И смятам, че нашите макети – в които природата си възвръща контрола над пейзажа – дават надежда по един странен начин.“ Gerber е съгласна с това. „Винаги снимаме с целта да се получи смесица от хумор и ужас“, казва тя. „Винаги се опитваме да ангажираме хората – да ги накараме да мислят.“

 

Източник: https://www.nationalgeographic.com/

Превод: Мария Проданова


Европейска нощ на учените 2022 г.: