За антикорупционната политика на Република България – от 129 брой

Коста Влъчков

Mагистър по Mеждународни oтношения

СУ„Св.Климент Охридски“

 

 

    Резюме

     Борбата с корупцията е критично предизвикателство пред много страни по света, с което те трябва да се справят, особено когато това е въпрос за по-нататъшно икономическо развитие, а в някои случаи и на възможност за поддържане на държавата като независим икономически и политически субект. Днес очевидно дойде времето да признаем, че постиженията в глобалната борба с корупцията, които в продължение на първите две трети или дори три четвърти от ХХ век бяха твърде впечатляващи, не само престанаха да се трупат, но и бяха отхвърлени от мощна корупционна вълна.

    Целта на настоящата статия е да се направи обзор на основните стратегии и политики в областта на борбата с корупцията в Република България, както и да се набележат съществени мерки в тази насока. Анализът няма претенции за изчерпателност и всеобхватност, тъй като поставената тема е твърде широка и болезнена.

Ключови думи: корупция, антикорупция, антикорупционна политика, антикорупционни стратегии, антикорупционно законодателство, корупционни практики;

Област: Социални науки

 

    В България има разбиране, че корупцията, като системен феномен, трябва да е предмет на настъпателно и последователно противодействие, което включва както координирани, фокусирани дейности на държавните органи, така и на институциите на гражданското общество.

 Още повече, че антикорупционната политика е тясно свързана с други социални явления, възникващи в обществото, като право, икономика, култура, идеология, морал. Освен това държавата се приема за единственото социално образувание, упълномощено да приема, променя или отменя законови разпоредби пряко или чрез делегиране на правомощия. По този начин тя е основният обект на антикорупционната политика, за която има най-голям ресурс в сравнение с останалите участници. Известно е, че за успешна борба с корупцията всички области на държавното управление трябва да са отворени за обществото, включително дейността на публичните органи, съдилищата и съдебната система.

      Малко държави в Европа разполагат с толкова голяма теоретична база и нормативни документи, които България е създала за борба с корупцията. Въпреки това вече 13 години страната ни е печално популярна като държавата с най-висока корупция в Европа и заема незавидно място в световните проучвания по проблема. В същото време у нас дори президентите на републиката се изказват противоречиво (и безотговорно) по въпроса за корупцията. През 2011 г. Р. Плевнелиев, още нестъпил в длъжност, гръмко заяви, че България не е най-корумпираната и в ЕС някои правят повече грешки от нас. През 2019 г. той упрекна настоящият президент, че „изказването на Радев за корупцията е противоконституционно“.

Корупцията в България не е ново явление. Още през 1880 г. Народното събрание приема закон за съдене на министри и който дава възможност срещу всеки депутат, подкрепен от ¼ от народните представители, да започне процедура за подвеждане под наказателна отговорност при необходимост. Няколко години по-късно е приет закон за незаконно забогателите чиновници, който е първообраз на днешното корупционно законодателство.

     Опитът на България през последните години показва, че пряката либерализация на наказателното репресивно преследване на корумпирани служители, апелите към съвестта на хората, политизирането на корупционни дела, антикорупционните документи, органи и кампании не се оправдаха. Всъщност се оказа, че към 25.03. 2019г. в най-корумпираната европейска страна само 9 души, осъдени за корупция, лежат в затворите в страната., а изплащането на наложените съдебни глоби не надвишават една стотна от техния размер. Примерът доказва на практика, че у нас корупцията не е просто отклонение от нормата, а е основен начин на функциониране на институциите. 

    Като сложно, многостранно явление корупцията придобива огромен мащаб по време на смяната на политическите епохи и формирането на независима България. Началото на подготвителния етап във формирането на държавната антикорупционна политика у нас може да се проследи от 90-те години на ХХ век, когато са направени опити за формиране на пълноправно държавно и правно поле за ефективна борба с корупцията чрез синхронизиране на българското с европейското законодателство. 

Като цяло до 1999г. корупционните практики в България процъфтяват, като специфични корупционни механизми са източване на държавни и търговски банки, „входно-изходна“ икономика, непрозрачни приватизационни сделки, участие на държавни служители в контрабандни канали (трафик на наркотици, оръжие, хора, както и стокова контрабанда), корупционно финансиране на политически партии и на предизборни кампании (анонимни дарения срещу неприкосновеност) и др., злоупотреба с лицензионните и разрешителните режими, непрозрачност при реализиране на обществените поръчки, злоупотреби с управлението и използването на държавно имущество за частни цели. 

      С развитието на обществото се променят и формите на корупция. Така в годините на преход със смяната на 12 правителства, се сменят и моделите корупция, най-вече свързани с паричната приватизация (1992-96); масовата приватизация (1996-97); работническо-мениджърската приватизация (1998-2000), а през 2002 и следващите години, се очертава нов странен и по-неефективен хибрид на масова приватизация с компенсаторни бонове, но при всички тях корупционният елемент остава постоянен.

След масовата приватизация се наблюдава масово ощетяване на дребните акционери. Броят на бившите приватизационни фондове и възникналите холдингови компании, които плащат дивиденти, постепенно намалява: от 58 компании през 1997 дивиденти са платили 32; през 1998 – 46; през 1999 – 20; през 2000 – само 8). Дивидентите са незначителни – средно около 0,12 лева на 1 акция за 2000 година.

     През ноември 1998 г. в София на първия Обществено-политически форум е приет първият план за действие срещу корупцията от новата история на България. Нуждата от съставянето на такъв тип документ е породен от състоянието на държавната и общинската администрация, наследена от времето на социализма, и липсата на адекватна правно-институционална култура. С този основен документ е направен опит за синхронизиране приоритетите на демократичната реформа с антикорупционните инициативи в страната. 

Планът за действие срещу корупцията съдържа шест основни насоки: създаване на обща институционално-правна среда за овладяване на корупцията; реформа в съдебната система; ограничаване на корупцията в стопанската сфера; засилване на гражданския контрол в борбата срещу корупцията; промяна на обществените представи за корупцията и международно сътрудничество. Като положителен момент в документа на първия обществено-политически форум може да се отчете трайното квалифициране на корупцията в секторите на митниците, данъчната администрация, съдебната система и полицията. Като средища с “голяма корупция” се определят законодателната и изпълнителната власт в лицето на народните представители и министрите.

     През 1999 г. за първи път в годините на прехода темата за корупцията придобива обществено значение, а отзвукът стига до наши дни. Само преди месец избухна скандал с 20-годишна давност по повод на изнесените на 16 февруари 2020г. твърдения на световно известния икономист Стив Ханке за корупция „по високите етажи на властта“ по времето на управлението на Ив. Костов, заради които прокуратурата на Република България се е самосезирала. Сред имената на корумпирани министри са Христо Бисеров, Евгений Бакърджиев, Александър Божков. 

 

Цялата статия може да четете след като сте се абонирали за списанието (имате абонамент – четете тук).

 

Повече за абонамента вижте на този линк – https://nauka.bg/abonament/