Автор: Хр. Башева-Николова
Abstract: Всяко общество има своя политика и практика за обгрижване на деца в нужда. Въпреки развитието на глобалния свят, все още има деца, които растат в институция или крайна нищета, в семейства, които не могат да се грижат за тях. Приемната грижа социална услуга, която се стреми да даде най-доброто на децата, които попадат в категорията „деца в риск“.
Тази статия има за цел да покаже основните моменти на проекта „Пепеляшка“, базиран на виенския модел на приемна грижа.
Ключови думи: деца в риск, приемна грижа, детство, социална услуга
Приемната грижа е алтернатива на институционалната грижа за деца. Тя има за цел да даде спокойно детство на децата в нужда. Често децата с трудно детство са наричани „проблемни деца” или „деца в риск”, но това са деца и подрастващи, чието развитие и живот са застрашени или протичат при неоптимални условия. Приемната грижа е базирана на различни теории и практики, които доказват положителното въздействие върху децата, растящи в семейна или близка до семейната среда.
Връзката майка-дете е актуална през изминалия век и е в основата на редица теории. Доказано е, че ранното лишаване от майчини или родителски грижи (тези на биологичното семейство) може да има тежки поражения върху психическото и дори върху физическото развитие на детето. Но също така, детето би могло да преодолее „подводните рифове“ на раздялата и да се развива пълноценно. Показателен е опитът на унгарския психолог и психоаналитик Рене Шпиц, който при настъпването на нацизма заминава за Париж, след това за Ню Йорк, където успоредно с кариерата си на психоаналитик, се занимава с научни изследвания в областта на детската психиатрия. Той извършва своите наблюдения в болнична среда и в детски домове, с които става известен в целия свят. През 1945 г. той описва и назовава синдрома „хоспитализъм“ в рамките на това, което нарича „заболяване на емоционалния дефицит“. Шпиц показва особената важност на ранните връзки майка-дете и описва цяла поредица от поведения при новороденото, които представляват реакция на преживяването на прекъсване в емоционалната и реална връзка поради изоставяне, след като детето вече е преживяло една добра – от качествена гледна точка, връзка с майката. Хоспитализмът е най-тежката форма на т. нар. „анаклитична депресия“, наблюдавана при бебетата. При нея става дума за деца, лишени от опората, която връзката с майката им дава, за да се развиват и растат. Рене Шпиц отбелязва една фаза на протест, през която детето преминава непосредствено след раздялата с майката, наситена с много плачове, капризничене. Следват смущенията в основните поведения: хранене, сън и др. Ако раздялата продължава дълго, детето започва да спада на тегло, повишава се заболеваемостта му, често се наблюдава регрес в поведението. Например, ако вече се е научило да ходи самостоятелно, спира да го прави. Намалява говорната му активност, отслабва мускулният му тонус. По-нататък следва по-тежката фаза на затваряне в себе си: детето спира да реагира на общуването на възрастните, престава да ги гледа в очите, извръща глава, лицевата му мимика обеднява. То лежи или извършва стереотипни движения, вглъбено в себе си. Рене Шпиц наблюдава, че при децата, които се връщат при майките си в рамките на три месеца след раздялата, симптомите постепенно изчезват и те се връщат към своето нормално развитие.
Друга теория е т. нар. „теория на привързаността,“ създадена от Джон Боулби в края на 60-те години на ХХ век и твърдяща, че детето развива силни емоционални връзки с възрастния, полагащ грижи за него през първите години от живота. Тези връзки са от съществено значение за пълноценното социално и емоционално развитие и благополучие, не само през детството, но и през по-късните етапи от възрастовото развитие на човека. Джон Боулби изследва отрицателния ефект на липсата на систематична родителска грижа върху детското развитие. Концепциите за привързаността са широко приети от работещите в сферата на детското благосъстояние. Те предлагат рамка за разбиране на значението на близките отношения между детето и възрастния човек, полагащ грижи за него. Тези концепции позволяват по-добре да се вникне в причините не само за лошия старт в живота на някои деца, но и за сериозните разстройства в грижите за тях, пораждащи у децата високо ниво на тревожност. Те се използват при вземането на решения за осъществяване на семейни посещения и специфични форми на терапия за деца, които имат поведенчески проблеми.
Известна практика, свързана с приемната грижа е т. нар. „Виенски модел“. Неговата история е свързана с обрижване на деца в нужда. Всичко започва през 1979 г., когато д-р Елизабет Лутер заедно с екип от сътруднички я разработва като пилотен проект в частната организация „Родители за деца в Австрия“. Чрез средствата за масова информация техният опит става известен на обществото в цялата страна. По този начин се създават подобни частни организации във всичките девет австрийски провинции. Тези именно организации се обединяват в една централна национална такава през 1982 г. Моделът на приемничеството добива широка световна популярност благодарение на международните контакти на Австрия и активната й външна политика. В периода 1996-2000 г. австрийският модел на грижа се превръща в основа на най-големия проект на Европейския съюз в разглежданата сфера, наречен „Пепеляшка“.
Основна идея и цел на проекта е да създаде посредством транснационална съвместна работа на 15 организации от 5 страни-членки на Европейския съюз общ стандарт за квалифицирана и професионална работа в областта на приемната грижа. Цели на модела са: извършване на сериозна работа с обществеността за привличане на приемни родители и повишаване чувствителността на обществото към потребностите на изоставените деца; засилване на капацитета на приемните родители чрез образователни и консултативни дейности; гарантиране на правния и социалния статус на приемните родители; създаване на условия за съпътстваща компетентна подкрепа, облекчаваща биологичното семейство; както и предотвратяване на възможно най-голям брой настанявания в обществените институции. Идеята е това да се постига чрез една непрекъснато усъвършенстваща се система от образователни и консултативни дейности, насочена към засилване на уменията и капацитета на приемните родители. В същото време се поставя задачата за гарантиране на правния и социален статус на приемните родители. Целите на проекта са с адрес към биологичните родители, а именно да бъдат създадени условия за съпътстваща и компетентна подкрепа за тях, която да облекчава приемното семейство.
„Виенският модел“ очертава типовете приемна грижа: краткосрочна – временно отглеждане и възпитание на деца, чиито родители за кратък период от време не могат да изпълняват своите родителски функции; дългосрочна – в тези случаи се настаняват деца за по-продължително време, като периодът зависи от възрастта и специфичните нужди на детето; кризисна – кризисните приемни родители трябва да отговарят на допълнителни изисквания, като едно от тях да имат висока степен на гъвкавост; и грижа за през почивните дни – тази форма е за юноши 14-18 години, живеещи в Домове. Между тези различни формати на грижата съществува динамика, в отделни моменти и ситуации един от тях става приоритетен, после отстъпва и присъствието му се ограничава; но важното е, че в съвкупността си тези варианти покриват наличните обстоятелства и дават насока за решаване на голям брой и разнообразни ситуации на деца в риск и нужда от обгрижване.
При осъществяването на „Виенския модел” за приемна грижа се залага на конструктивна, съвместна и системна работа с всички, свързани с приемното дете. Използва се мисловна провокация за самопроверка на кандидат-приемните родители по време на подборните интервюта, а така също и на подготвителните курсове, които те посещават преди да приемат детето. Децата имат семейства, с които ги свързва техния произход и корени. Зад всяко приемно дете стои неговият род и житейска история. Тя не трябва да бъде потискана, а конструктивно преработвана, тъй като е част от идентичността на всеки човек. Доказано е, че децата се нуждаят от семейства, и ако не могат да растат в своите собствени, то приемното такова е решение. Защото семейството е най-добрата среда за социалното учене като основа на личностното развитие и бъдещото социално поведение на човека. Всяко скъсване на отношенията с биологичното семейство при пренастаняване представлява за детето травма и затруднение за неговото бъдещо развитие. Ето защо, в случай на пренастаняване при друго семейство, по възможност не трябва да се стига до радикално прекъсване на контактите на детето с биологичното семейство. Бъдеще на детето е постижимо само чрез положителните нагласи на възрастните, тъй като детето е много пряко зависимо от тях. Особено важна е готовността на възрастните за партньорство и равноправното третиране. Това изисква готовност за емпатия и компромиси с останалите участници и обществеността като цяло, за да е възможно намирането на общи решения. Семействата се нуждаят от съпътстваща подкрепа, при това както отдаващите, така и приемащите, тъй като и двете страни се намират в критична, нетипична извънредна ситуация.
Желаещите да станат приемни родители преминават основно обучение (подготвителен курс) за приемни родители. Подготвителният курс обхваща три равностойни съдържателни и методически елемента: усвояването на практически ориентирани знания за бъдещите задачи като приемни родители; насочване на кандидатите към рефлексия и самопроверка на собствените им мотиви, очаквания и граници на издръжливост; размяна на мнения и интеракция в група (от съвместно кандидатствали членове на едно кандидат-приемно семейство) по основните въпроси на ежедневието в приемното семейство. Основната подготовка трябва да бъде получена преди поемането на грижата за приемното дете.
Организационната форма на подготвителния курс е с гъвкаво времетраене, което е съобразено с възможности на участниците: би могло всяка тема да се разглежда веднъж седмично (около 3 часа вечер); възможно е също така разглеждането на цели тематични блокове в края на седмицата. Много ценно е и участието на двамата родители в подготвителния курс, което се препоръчва и при първия разговор с кандидатите. Групата не трябва да надхвърля 16-20 души. Провеждането на курса трябва да се осъществява от социални работници и социални педагози, които вече да имат практически опит с изоставени деца в домовете или в приемни семейства. В края на курса участието в него се удостоверява със сертификат. Съществува постоянно съпътстващо обучение на приемните родители то се реализира чрез: редовни семинари по важни въпроси от ежедневието на приемните родители (с продължителност от около 4 часа, вечер или в края на седмицата); ежемесечни дискусионни групи за приемни родители под ръководството на социален работник или социален педагог (с продължителност от около 3 часа). Професионално консултиране и подкрепа на приемните родители от специалисти. Моделът предвижда и създаването на адекватни консултативни звена за специални житейски проблеми на приемните родители. На тяхно разположение обикновено са един социален работник, социален педагог или психолог, и ако е необходимо – юрист и лекар.
От системния работен принцип на „Виенския модел” следва стремежът към тясна съвместна работа между официалните служби и неправителствените организации, между биологични и приемни родители, между помощниците от различните професии, свързани с приемните отношения. Ето защо, Австрийската национална организация за приемна грижа провежда веднъж годишно интердисциплинарни срещи по теми, свързани с приемната грижа, които са еднакво практически значими за всички ангажирани лица и професии. Колкото повече различни специализирани перспективи (гледни точки) се познават, толкова по-диференцирано може да се разпознае индивидуално необходимото за всяко дете в отделния случай. Четири пъти годишно се издава специализирано списание за приемната грижа. То е насочено както към приемните родители, така и към значимите специалисти и официалните служби. Списанието се разпространява и в кабинетите на педиатрите и гинеколозите.
Регионалният съюз на приемните родители сключва договор с провинциалната служба за работа с младежта, с който му се възлагат функциите на работодател на приемните родители. Съюзът е отговорен за развитието, организацията и провеждането на основната подготовка, постоянното обучение и консултирането на приемните родители. Разходите за извършването на тези дейности се поемат от регионалната младежка служба. Съюзът администрира назначаването на приемните родители. Разходите за възнагражденията се предоставят на съюза от службата за работа с младежта. Съюзът поема всички задължения на работодател по отношение на приемните родители. Младежката служба е отговорна за детето в приемното семейство. Подборът на родители за едно приемно дете се извършва от младежката служба в съгласие със съюза. Условие за назначаването на приемните родители е разрешението на младежката служба и сертификатът за завършен подготвителен курс. Участието в ежемесечното постоянно обучение и групова супер визия са задължение на приемните родители в рамките на техния трудов договор. Същевременно те трябва да водят месечни записки за развитието на приемното дете. Тези записки са съдържанието на едно тримесечно или полугодишно обсъждане със социален работник от съюза и младежката служба. Социален работник на съюза контактува с приемните родители веднъж на 14 дни по телефона и веднъж месечно прави посещение в дома. Издръжката на назначения приемен родител се определя в зависимост от „социално-педагогическите преразходи” за приемното дете (в сравнение с едно собствено семейно дете). От 2002 г. е определена национална тарифа за възнагражденията, която е съгласувана с профсъюзите.
Темата „Професионализацията на приемните родители”, разбира се, повдига един принципен въпрос: дали семейните отношения и връзки между приемни родители и приемни деца се намират в принципно противоречие с образованието и професионалното изпълнение на възпитателните задачи? Д-р Лутер базира своята теза на 25-годишен практически опит. Според нея приемните деца са „деца с особени потребности”, затова те се нуждаят от приемни родители със специални способности (в зависимост от тези потребности). Професионализмът не изключва емоционалността, а я включва. Приемните родители трябва да съчетават ролята на родителя с възпитателната компетентност!
„Виенският модел” и създаденият на негова основа европейски модел „Пепеляшка” си поставят именно такава двойна цел по отношение на приемните родители и деца: от една страна, задоволяване на потребността на детето от семейство и защита правото на детето на качество на тази форма на отглеждане (в това число и при особените, тежки условия на приемното отношение); от друга страна, развитието на задължителния облик (профил) на приемните родители (вкл. едно необходимо основно и постоянно обучение) е предпоставка за надежден качествен стандарт на възпитанието в приемното семейство и служи като условие за назначаването на квалифицирани приемни родители аналогично на педагогическия персонал в детските домове.
Тази обхватна квалификационна програма за осъществяване на приемната грижа очевидно предполага разглеждането на дейността на приемните родители като социална професия. По този начин концепцията придобива не само детско и семейно политическо значение, но също така и едно фундаментално значение в сферата на социалната политика и политиката на пазара на труда. Всъщност проектът „Пепеляшка” в Австрия се развива в резултат на едно продължително обмисляне на различни възможности за реагиране на проблемите с децата. Приемната грижа осигурява на детето дом и семейна среда и формиране на привързаност към сигурни възрастни. Детето усвоява социални умения, ролеви модели, получава емоционална топлина и подкрепа в приемното семейство и за него се грижат отговорни възрастни, внимателно проучени, преминали обучение и мотивирани за дейността. Дете, чиито родители са живи, но не могат и не желаят да поемат отговорност за отглеждането и възпитанието му, имат право да поддържат връзка с него. Приемната грижа подкрепя привързаността към биологичните родители, като приемните родители го стимулират да поддържа връзка с тях, само когато това е в негов интерес. По този начин то запазва възможността за връщане в родното си семейство.
Австрия, която е широко известна с „Виенски модел за приемна грижа“, свързан с квалифицираната приемна грижа, включва в разработената документация цели на модела, задачи на социалния работник, процедура по кандидатстване. На основата на този модел през изминалите повече от 20 години става възможно да се подобри значително практиката за работа с приемни семейства и законодателната основа за цяла Австрия. Като резултат от силните международни контакти „Виенският модел“ придобива международна известност и, както бе казано, прелива в най-големия проект на Европейския съюз за периода 1996 – 2000 г. – „Пепеляшка“ с основна цел създаване на общ стандарт за квалифицирана професионална работа в сферата на приемната грижа. Резултатите от проекта са препоръчани от ЕК като най-добър модел за съвместяване на професионален и семеен ангажимент, най-вече за жените.
Източници:
Европейски практики 2002. Европейски практики в областта на приемната грижа за деца с увреждания. София: Инфо дизайн.
Банова, В., Жупунов, Л. 2014. Връзки, раздели, срещи. Наръчник с текстове за работа с деца от специализирани институции и техните родители (родни, приемни, осиновители, близки и роднини). София: Държавна агенция за закрила на детето.
Борисова, М. 2007. Приемната грижа в кадър и перспектива. София: Авангард Прима.
Стефанов, Г. 2013. Сравнителен анализ на приемната грижа в Европейски контекст, 52–56: http://www.sustz.com/journal/VolumeIII/Number7/Papers/GeorgeStefanov.pdf – последно посетен през март 2017 г.
Хайнова, Св. Модел на приемна грижа в Австрия – https://science.kuzstu.ru/wp-content/Events/Conference/rekul/2021/VII_rekul/pages/Articles/7.10.pdf – последно посетен април 2024
