Направи дарение на училище!

Автор: Радослав Тодоров

Вълненията около изследването на космоса продължават и през 70-те години на миналия век, след като през 1969 г. милиони хора по света с удивление наблюдават по телевизията как космонавти се разхождат по лунната повърхност. Само след няколко години обаче това, което тогава толкова ги е изумявало, започва да изглежда просто като една рутинна процедура. Космическата програма, особено кацанията на Луната в началото на десетилетието, символизира силата на Съединените щати и техните неограничени технически и научни възможности. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Редовната и прецизна, програмата Аполо бързо си проправя път в американската култура. Продуктите, разработени първо за астронавтите, скоро стават достъпни за широката публика. Tang – популярна напитка с вкус на портокал, сладкият снакс Food Sticks и Actifed, назален деконгестант, са рекламирани на пазара като “закуска за космонавти” взета от полетите на Аполо.

През 1971 г. и 1972 г. са осъществени още две кацания на Луната или по едно годишно, всяко почти идентично с останалите. Кацанията комбинират както връзки с обществеността, така и твърда наука. Стартирала в началото на 1971 г., мисията Аполо 14 включва астронавта Алън Шепърд, който удря топка за голф на Луната. При следващата мисия на Аполо астронавтът Дейвид Скот пък демонстрира ефекта от нулева атмосфера, като изпуска едновременно геоложки чук и перо, които падат едновременно. Макар и безгрижни, тези експерименти потвърждават научните теории. Всяка следваща лунна мисия връща все по-големи чували с лунни камъни, което позволява на учените да научат повече за състава на Луната. Металният състав на лунната повърхност се оказва значително по-различен от този на Земята, което насърчава нови спекулации за произхода на двете тела.

Лунната панорама около мястото за кацане на Аполо 14, заснета през 1971 г.

Движещата сила зад страстта към изследването на космоса всъщност е Студената война между Съветския съюз и Съединените щати. Всяка от страните е загрижена за потенциалното военно предимство, което другата може да спечели чрез превъзходство в космоса. В началото на 70-те години се оказва, че американското предимство е в кацанията на Луната, докато руснаците се отличават с по-продължителни престои в космоса.

За да се противопостави на това предполагаемо съветско превъзходство НАСА изстрелва първата американска космическа станция Skylab през май 1973 г. Станцията е предназначена за астрономически наблюдения и изследвания на ефектите от безтегловността. Учените от космическата агенция също така се надяват станцията да осигури постоянно човешко присъствие в космоса. По време на шестте години на експлоатация, общо девет астронавти в три отделни мисии прекарват 28, 59 и 84 дни на борда на Skylab, поставяйки нови рекорди за издръжливост в космоса.

Студената война се размразява за кратко през лятото на 1975 г., когато модулите Аполо и Союз (съветският еквивалент на програмата Аполо) се срещат и скачват в космоса. Мнозина смятат, че скачването на космическите кораби на двете нации скоро ще доведе до скорошни международни космически станции, но това няма да се случи в продължение на още две десетилетия. След два дни съвместни научни експерименти, двата космически кораба се разделят и се връщат на Земята, завършвайки последната мисия на Аполо.

Вълнението около космическата програма, което бележи началото на 70-те години на миналия век, скоро изчезва, тъй като американците се изправят пред по-належащи социални проблеми като здравеопазване, образование, бедност, престъпност и контрол на наркотиците. Бедствията засягат и космическата програма. През 1967 г. трима астронавти загиват на стартовата площадка, когато пожар обхваща кабината на космическия кораб Аполо 1. Три години по-късно трима астронавти на път към Луната в Аполо 13 са почти блокирани в космоса, когато кислороден резервоар на космическия апарат експлодира и се изпразва, спират да работят и две от трите горивни камери, произвеждащи електроенергия за кораба. Тази авария се случва на разстояние 320 000 км от Земята. Използвайки лунния модул като спасителна лодка, астронавтите се отправят обратно към Земята. За да спестят кислород и електричество, те понижават температурата вътре в модула до 3°С. Астронавтите едва успяват да се върнат живи на Земята, преди ограниченият им запас от кислород да се изчерпи.

Тези аварии и злополуки, (претърпявани същевременно и от съветската космическа програма) предизвикват обществена загриженост относно напредъка на космическите полети. Когато Skylab пада от небето през 1979 г., тази загриженост се превръща в презрение. През юни същата година НАСА обявява, че космическата станция на стойност 2,6 милиарда долара е в разпадаща се орбита и оборудването, предназначено да я издигне по-високо, се е повредило. За да влоши нещата, Skylab не пада в океана, както се надяват от НАСА, а вместо това се приземява в западна Австралия. За щастие районът е рядко населен и пострадали няма.

Skylab, както е снимана от заминаващия си последен екипаж.

До края на десетилетието имиджът на НАСА е опетнен. Човек никога повече не стъпва на Луната след 1972 г. и с това изглежда сякаш ерата на космическите полети е приключила.
Въпреки това обаче през същото десетилетие се правят първите крачки към изследването на далечния космос (отвъд Астероидния пояс) в лицето на програмите Пионер от 1973 г. и Вояджър, състояща се от две безпилотни космически изстрелвания – Вояджър 1 и Вояджър 2, през лятото на 1977 г. Тези космически кораби извършват за първи път близки прелети на Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун и продължават пътя си в междузвездното пространство като част от междузвездната мисия Вояджър . И двата космически апарата обикалят в близка орбита Юпитер през 1979 г. и продължават да изследват нашата Слънчева система до края на 80-те години, като продължават да работят и днес. Програмата Вояджър е едно от най-значимите космически изследвания, правени някога, и откритията, направени от нея, докато обикаля газовите гиганти, продължават да оформят нашето разбиране за естеството на Слънчевата система.

Люси и търсенето на човешките корени

Докато някои учени през 70-те години изследват космоса, за да отговорят на въпроси за сътворението, други търсят отговорите под земята, включително кенийският палеоантрополог Ричард Лийки и неговият баща, английският археолог и антрополог Луис Лийки. Специалните телевизионни предавания на National Geographic правят семейство Лийки известни, след откритията им на вкаменелости на прародители на хората в Източна Африка, използвали инструменти и притежавали голям мозък.

През 1974 г. откритие близо до Хадар в района на Афар в Етиопия отклонява вниманието от семейство Лийки към американския антрополог Доналд Йохансън. Докато изследват суровия пейзаж в района на Афар, Йохансън и екип от антрополози откриват скелетни останки на хоминид на три милиона години (член на семейството на приматите, което включва съвременните хора). Фосилът е по-стар и по-пълен от всеки хоминид, намиран някога преди това. Формата на таза показва, че е на женска, а колянната става и бедрото разкриват, че е ходила изправена. Размерът на мозъка ѝ е около една трета от този на съвременните хора, но по-голям от всеки маймуноподобен прародител, намиран дотогава. Приживе тя би била висока около 1.10 см, с дълги ръце, V-образна челюст и голямо изпъкнало лице. Членовете на екипа я кръщават Люси на песента на Бийтълс „Lucy in the Sky with Diamonds“, която звучи отново и отново по време на празника в лагера на екипа в нощта на откриването. Името ѝ на суахили е по-уважително: Денканеш, което означава „ти си прекрасен“.

Фрагменти от скелета на Люси, Национален музей по естествена история, Париж.

След откритието на Йохансън бързо настъпват дебати между антрополозите. Първоначално Йохансън твърди, че изправеният ръст и човешките черти на Люси я правят представител на рода Homo. Това би я поставило в същата класификация като съвременните хора и по-модерните вкаменелости на Лийки. След продължителна дискусия антрополозите решават да припишат Люси към рода Australopithecus. Заданието означава, че и Ричард Лийки, и Йохансън вече могат да твърдят, че са открили останките на най-ранния човек. Лийки обаче смята, че австралопитекът е част от клон на еволюционното дърво, който в крайна сметка е изчезнал, докато Йохансън смята, че Люси е прародител на съвременните хора.

По-нататъшните открития само засилват несъгласието между двамата. През 1975 г. екипът на Йохансън открива заедно голяма група от вкаменелости на хоминиди на 3,7 милиона години, представляващи най-малко тринадесет индивида, включително едно бебе и няколко млади екземпляра. Тези вкаменелости стават известни като „първото семейство“. Те заедно с череп, открит в Танзания от Мери Лийки (майката на Ричард Лийки), Йохансън и неговите сътрудници твърдят, че са открили нов вид и го наричат Australopithecus afarensis.

Междувременно търсенето на произхода на живота на планетата се разширява дори до океанските дълбини, които се оказвант не по-малко предизвикателство за изследване от космоса. Учени и изследователи проучват мрачните пространства дълбоко под морската повърхност, откривайки мистериозни и прекрасни същества, невиждани от никого досега. А телевизията пренася изображенията на тези изумителни открития в холовете на обикновените хора.

Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 159 на списанието.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!