„Малко революции в областта на изкуството са били така решаващи и с толкова много последици, както революцията, която предизвиква Мане.“
Анри Перюшо (1917-1967)
Художникът Едуар Мане, наричан още „баща на импресионизма“, оставя след себе си вълнуваща епоха в историята на изкуството, като винаги е считан за една от най-интересните и най-дискусионните фигури във френската живопис през втората половина на 19 век. Някои от неговите произведения предизвикват скандал, но откриват нова ера в развитието на световното изобразително изкуство.
Едуар Мане е роден през 1832 г. в Париж. Първият си поглед към изкуството той прави като малък, когато често неговият чичо вади скицник и молив от джоба си и започва да рисува за забавление. Едуар оставял всички игри и отивал при чичо си, за да го наблюдава.
Малкият Мане създавал доста грижи, защото бил недисциплиниран ученик. Това не се харесало на баща му и било взето решение дванадесетгодишният Едуар да бъде преместен в пансион в друг колеж. Там Мане отново не се справял добре с учението, освен в часовете по рисуване. За негова радост, всяка неделя чичо му идвал и го водил на разходка из околностите, където се упражнявали да правят скици, или пък го развеждал из музеите и най-вече в Лувъра. Чичото бил впечатлен от рисувателните заложби на Мане и не спирал да го насърчава. Запленен от картините в Лувъра, Едуар скицирал детайл след детайл, усъвършенствайки постепенно своя талант.
Едуар Мане се противопоставя на баща си, който вече бил определил, че синът му ще става съдия. Мане заявява, че желае да стане художник. Баща му е категорично против и го кара да си избере каквато и да е друга професия, само не и „драскач“. Единственото спасение младият Мане открива в обявата за предстоящи приемни изпити във Флотското училище. Моряк? Бащата му отново не може да повярва. А за Едуар пътешествията се оказват примамливи. Те ще го отведат далеч от уроците и ще му открият широк свят с много възможности да скицира и да се обогатява. Въпреки сложните изпити на които Едуар се проваля, накрая от училището предлагат на синовете на добрите семейства възможността да изпълнят минимално условие за явяване на приемния изпит, а именно кратка обиколка с кораб отвъд Екватора, в посока Рио де Жанейро.
В Рио Едуар и неговите приятели се впускат във вихъра на карнавалните дни. Там той рисува своя порядъчно пийнал другар. Картината става доста сполучлива, изпълнена с живот и замах, като тази картина, наречена „Пияният Пиеро“, се оказва и първата датирана творба на Мане.
Въпреки преживяванията, Едуар не харесва пътуването с кораба, както и престоят в Рио. Всичко му се струва изкуствено, а на борда се отнасят зле с него. Желанието му да се прибере в Париж се засилва и след като бива ухапан от змия, разхождайки се на остров Пакета, който въпреки изумителната си природа, му носи и нетърпими болки и страдания след инцидента. Разочарован от екзотичното пътешествие, Едуар установява, че този начин на живот не е за него. Омръзнало му е да гледа море и небе със седмици, скуката на кораба го дразни, а развлеченията са крайно недостатъчни. Отказва се и от Флотското училище. Но онова, което Мане открива по време на дългото пътуване е убеждението, че никоя професия не може да го увлече освен една – професията на художник.
Пристигайки отново у дома в Париж, Мане споделя на баща си своите утвърдени възгледи. Учудващо баща му вече е съгласен и предлага да го запише в Художествената академия. Само че Едуар отказва, което е голяма изненада. Той желае да се запише в ателието на Тома Кутюр, художник, силно вълнуващ младежта със славата си на смел и революционен живописец, който е завоювал триумфален успех в салоните на Лувъра през 1847 г. През 1850 г. Едуар Мане се записва в ателието му.
“Римляни от времето на упадъка“, Тома Кутюр, 1847 г“
В началото на курса при Кутюр, Едуар Мане се възхищава на големия художник и попива всеки негов съвет. Рисува по цял ден и става все по-добър. За шест месеца в ателието, Мане изгражда собствени и непоклатими убеждения когато става дума за живопис и дори започва да си позволява да се противопоставя на „майстора“. Едуар рисува чрез окото си. За съжаление обаче, Мане се ражда във времена, в който не е прието да се рисува това което се вижда, а което е прието да се вижда. Той е раздвоен между повелителните предписания на своя учител и онова, което вижда и иска да пресъздаде със собственото си око. Той копнее да рисува живота такъв какъвто е – обикновения човек от улицата, човекът в непреднамерена поза. От тук започва революционният път на великия Едуар Мане, дръзнал да се противопостави на нормите в рисуването и да изобрази света такъв какъвто е. Нещо, което е тъй естествено и познато на всеки човек, може да бъде разбрано лесно и да докосне с простотата и с истинността си.
Голямо въздействие върху Мане оказват испанските и италианските майстори. Любовта по първите той среща в Лувъра. А към италианските майстори го запалва Кутюр. Едуар се опитва да съгласува онова, което се крие в картините в музеите, онова, което е научил от Кутюр и онова, на което го учи собственото му око. Влиза в още по-ожесточени свади със своя учител. Дразнение у него предизвикват също и моделите, които Кутюр вика, за да рисува в ателието си. Те винаги заставали във внушителни пози, пъчели гърди и торсове. Тази надута превзетост Мане ненавижда и пламенно казва: „Нима не можете да бъдете естествени? Така ли се държите, когато идете да купите връзка репички при зарзаватчийката?“. Въпреки този си тон, Мане се извинява на своя учител за грубото поведение и продължава уроците си при него. А какво кара този буен характер да се смири? Разбира се, женско присъствие.
В същия период Едуар се влюбва в учителката си по пиано Сузана Ленхоф – двадесетгодишна девойка с руси коси, млечнобяла кожа, красиви очи и здраво тяло, която идва да обучава него и брат му. Между нея и Мане пламва голяма любов, която те умело крият дълго време. А онова, което смирява Едуар е новината, че Сузана е бременна. Тя ражда син през 1852 г., като за повече дискретност Едуар му дава само собственото си име, но не и фамилията си.
„Четене“, Портрет на Сузана, Едуар Мане *
След време името на Мане започва да придобива известна слава сред художествените ателиета. Говорят как рисува изумително. Често пътува до Италия, за да разглежда творбите на италианските майстори, вдъхновява се и скицира всичко, което види, а след завръщането си поставя статива си в Лувъра и започва да копира известни картини.
През 1856 г. Мане окончателно напуска ателието на Кутюр, като смята, че вече е усвоил техническата основа на изкуството, за което е признателен на своя учител, но желае да върви напред сам.
Първият си по-сериозен опит да бъде забелязан прави през 1859 г., когато се открива така нареченият Салон – официален институт, ръководен и контролиран от държавата, представляващ изложба на творбите на живи художници периодично в Лувъра. Това е единственият шанс на творците да представят своите картини на публиката и да се наложат пред любителите и меценатите. Там Мане представя портрет на един търговец. Дълбоко уверен в картината си, Едуар дори смята, че ще впечатли Кутюр и ще му докаже колко е напреднал. Виждайки картината обаче, учителят Кутюр изразява явно неодобрение към творението на своя бивш ученик. В картината прозира до голяма степен от собственото му влияние, което го ласкае, но вулгарния сюжет го шокира. Картината се казва „Пиячът на абсент“ и за разочарование на Мане тя бива отхвърлена. В този акт Едуар Мане подозира намесата на Кутюр.
Мане счита, че неуспехът му е бил само една случайност и ще си отмъсти за намесата на своя учител в Салона. Едуар избира този път да се подчини на собствения си темперамент и започва да рисува освободен от всякакви влияния в рисуването. Възнамерява на следващия Салон да блесне и да докаже упоритостта и таланта си. Той предлага на баща си и майка си да му позират за картина. Родителите му са очаровани. Най-накрая Мане успява да докаже своя талант пред баща си и получава неговото признание. На двадесет и осем години той вече е в очакване на онзи трепет, който ще усети, когато ще може гордо да заяви: „Аз съм Мане!“.
Освен портрета на родителите си, той решава да нарисува и един китарист от Андалузия, който по това време жъне шумни успехи в Париж. Но в нетърпението си да завърши картината, той допуска една грешка – направил е китариста левак, ала забелязва това доста по-късно, когато вече е изпратил двете картини в Салона. Както и очаква, картините му жънат единодушни похвали. Хората се трупат около Мане, а той се кланя очарован и слуша в захлас комплиментите. Вече чува шума на бъдещата слава. На този Салон през 1861 г. на Мане му е присъдена „похвала“. Триумфът е пълен, той ликува. Сега трябва само да следва избрания път.
Успехът обаче не трае дълго. На следващия Салон през 1863 г. той получава много остри критики. Смятат картините му за „цапаници“. Описват една от тях като „каша от червено, синьо, жълто и черно“. Журито отхвърля творбите му. Но не само той е потърпевш. Отхвърлени са общо две хиляди и осемстотин картини на художници! Широкият отзвук на недоволните творци достига до ушите на императора Наполеон III, който заповядва да се открие нов Салон с картините на недопуснатите художници. Именно там Мане прави следващия си „удар“. Една от неговите картини предизвиква нов скандал – това е „Закуска в тревата“, която се превръща в символ на всичко онова, което е най-дръзко и най-предизвикателно. Дори императора нарича картината „непристойна“. И как ли пък не! Две голи жени с двама облечени господа! И то облечени не как да е, а като първия срещнат човек на улицата, със сака и панталони. „Закуската“ буди смях и гняв. Но тази картина ще открие една нова ера в историята на живописта, ще отвори пропаст между Мане и публиката, а хулите срещу него няма да стихнат дълго време.
„Закуска на тревата, 1863 г.“
През следващите години Мане отново е отхвърлян от Салона. В пристъп на разочарование той дори взима ножчето си, срязва платната си и отделя само фрагменти, които запазва, а останалото унищожава. Най-ожесточени критики той получава към картината си „Олимпия“, представляваща портрет на гола жена. Ако „Закуска на тревата“ е предизвикала доловимо шумолене, то „Олимпия“ развихря невероятна врява. Това учудило Мане, защото по това време в Париж много жени съвсем спокойно упражнявали „неприлични“ професии, а точно той – Едуар Мане, е развратникът. С тази си картина и със „Закуска на тревата“ Мане остава трън в очите на обществото чак до неговата смърт.
Въпреки тези проблеми, Мане си спечелва и успех за кратко. През 1866 г. в Салона той изпраща картината „Флейтист“, с която се издига отново до един от върховете на своето изкуство. Той желае просто да признаят таланта му без викове, съвсем просто и спокойно, далеч от скандала.
След този успех, Мане решава да открие павилион със свои картини, като излага част от най-значителните си творби. За съжаление това е поредния катастрофален период в неговия живот. Отново отекват досегашните шеги и подигравки. Мане разбира, че тази история няма никога да свърши.
Избухналата Френско-пруска война през юли 1870 г. прекъсва творческата работа на Мане. Той постъпва във войската и участва в отбраната на Париж. Но през 1871 г. Париж капитулира и Едуар отново се завръща към изкуството. Готвейки се да посрещне четиридесетия си рожден ден, през 1872 г. щастието го спохожда неочаквано – голям търговец на картини откупува негови платна за повече от петдесет хиляди франка, впечатлен от таланта му. Година по-късно следва и успех на Салона, който ще се окаже и последният му там.
До 1878 г. картините му са отхвърляни постоянно. Тази година се оказва и началото на най-тежкия период за Мане. Появяват се първите симптоми на коварна болест, която започва да му носи болки в крака. Мъчи го слабост и раздразнителност. Мислейки над болката си, Мане бързо си обяснява причините – както баща му е страдал от ревматизъм, така и той. А ухапването от змията, резултат от младежкия му порив към свободата? Едуар започва да се разкайва за глупостта си да се качи на онзи кораб. Опитва се да се разсее като не спира да рисува. Това е и най-плодотворния му период – достига до 40 творби на година в сравнение с преди, когато едва е достигал до 15 на година. Съвсем скоро той научава, че е болен от атаксия или т.нар. увреждане на централната нервна система. Това още повече кара Мане да рисува, за да не мисли за наближаващия край и вярва, че ще постигне успех. Той хвърля цялата си енергия в изкуството. Често обаче се влошава много, няма сили и едвам стои пред платното. Успява да рисува само малки натюрморти – една круша или връзка аспержи, лимон или пъпеш, които поддържат живеца му. А след това, когато отново се почувства добре – рисува мащабно.
През 1881 г. се основава Дружество на художниците, което поема функциите, упражнявани от Салона. За жури са избрани млади и независими художници, които се възхищават на Мане и повеждат борба в негово име. Те искат да направят всичко възможно, за да му бъде присъден медалът, който винаги му е бил отказван. Усилията им са успешни и той получава медал втора степен за това, че е оказал толкова влияние върху своето време. Провъзгласен е и за кавалер на Почетния легион за особени заслуги във Франция. Най-накрая чаканото признание.
Година по-късно състоянието на Мане се влошава и той решава да напише завещанието си, усещайки как болестта го разяжда. Не може да направи две крачки без да се олюлее. Все по-често лежи. Пред 1883 г. левият му крак е обхванат от гангрена. Болките са нечовешки. Лекарите решават да ампутират крака и художникът се изпълва с надежда, че след това вече няма да го боли, ще живее спокойно и ще твори. За съжаление той умира няколко дни по-късно след продължителна треска и ужасяващи болки след операцията.
За съжаление това е поредният човек на изкуството, оценен истински едва след смъртта си. През 1884 г. била организирана голяма изложба включваща над 100 картини, която пожънала забележителен успех. Платната му били разпродадени успешно. Седемнадесет години по-късно неговата „Олимпия“ е окачена в Лувъра, а любителите на негово изкуство станали многобройни, като предлагали невероятни цени за картините му. Дори една негова картина била оценена на публична продан за 120 000 франка, което е повече, отколкото донесла разпродажбата на цялото му ателие през 1884 г.
Сто години след неговото раждане, триумфът на Едуар Мане вече отдавна бил утвърден напълно. Творчеството му, което обхваща над четиристотин картини, над сто акварела, осемдесет и пет пастела и около сто гаврюри, днес е пръснато из целия свят в частни колекции и в музеи.
Предричайки този развой още приживе, Мане казва: „Часът на справедливостта, знам го аз този час, който прави така, че започваме да живеем едва когато вече сме мъртви.“ А към близките си той се обръща с думите: „Един ден картините ми ще бъдат покрити със злато; за жалост вие няма да го доживеете…Успехът ще дойде късно, но той е сигурен; аз ще вляза в Лувъра!“. Едуар Мане успява! С вяра, искреност и любов към това, което прави!
*снимка „Автопортрет с палитра, 1878г.“
Автор: Цветомира Вълкова
Източник: Анри Перюшо – „Животът на Мане“, изд. „Български художник“, София, 1970 г.
Снимки: Google Images
