На предстоящата среща на COP26 в Глазгоу през ноември 2021 г. правителствата ще имат последната възможност наистина да активизират засичащия двигател на действията, предприемани срещу климатичните промени и да се справят с ангажиментите, поети в Париж през 2015 г., за да ограничат нарастването на глобалното затопляне до „безопасното“ ниво от 1,5°C.
Фактите не чакат. Глобалната температура вече се е повишила с повече от 1°C. Топенето на ледените шапки, повишаването на морското равнище и екстремните метеорологични условия от урагани до горещи вълни вече ни показват част от това как изглежда един затоплен свят.
Междувременно най-новите изследвания на ефектите на обратната връзка с климата подчертават необходимостта от дълбоко и бързо намаляване на емисиите и адаптиране към променящия се свят. Но все още не е съвсем твърде късно да се справим.
Добрата новина е, че светът е постигнал известен напредък в намаляването на въглеродните емисии, движещи климатичните промени. Лошата новина е, че това в никакъв случай не е достатъчно и новите изследвания показват, че въздействието на емисиите в атмосферата, може да бъде дори по-голямо, отколкото се опасявахме.
„Ако не друго науката със сигурност е станала по-песимистична“, казва Щефан Рамщорф, климатолог от Университета в Потсдам, Германия. „Научните признаци сочат към необходимостта от по-спешни климатични действия.“
За да имаме шанс за предотвратяването на евентуална бъдеща катастрофа, трябва да стигнем до емисии „нула-нула“, т.е. да извеждаме въглероден диоксид в атмосферата не по-бързо, отколкото естествените процеси на Земята или все още предстоящите технологии могат да ги отстраняват – за по-малко от три десетилетия. Последните изследвания са ясни: за да се избегнат най-лошите климатични въздействия, глобалните емисии на парникови газове трябва да спаднат наполовина до 2030 г. и да достигнат желаната нула около средата на века.
Признавайки тази неотложност, безпрецедентен брой ръководители на бизнеса и местните власти подкрепят една по-силна национална амбиция за климата чрез кампаниите на ООН High Level Climate Champions’ Race to Zero. Глобалната инициатива определя минимални критерии за определяне на нулеви емисии, като се иска от регионите, градовете, бизнеса, инвеститорите и гражданското общество да се ангажират да достигнат нулеви нетни емисии до 2050 г. и да представят план преди следващата среща на върха на ООН по климата през 2021 г. Освен това все по-голям брой страни се присъединиха към Алианса за климатични амбиции със стремежи да достигнат нулеви нетни емисии.
Но въпреки това повечето държави все още нямат надеждни планове как точно да бъдат постигнати необходимите съкращения на емисиите, камо ли да ги приложат и на практика. Тогава възниква въпросът: Колко лошо може да стане положението, ако не успеем да предприемем драстичните действия, които се изискват сега?
Съдбата на голяма част от живота на планетата зависи от три основни фактора. Първо, колко повече CO2 ще добавяме към атмосферата. Второ, как се променя планетата в отговор на целия този допълнителен CO2, колко той ще затопли планетата и неговото въздействие върху морското равнище и екстремните метеорологични условия. И трето, колко добре се подготвяме за предстоящите промени.
От тези фактори най-важното е колко CO2 изпускаме. Това е основната причина за изменението на климата и засега тя е под наш контрол.
През 1988 г. климатологът Джеймс Хансен даде първото високопоставено предупреждение, че трябва да намалим емисиите. Последваха десетилетия на отричане, но днес този аргумент до голяма степен е спечелен.
„Изглежда, че всички осъзнават, че изменението на климата е нещо, което трябва да се вземе на сериозно“, казва Лиза Шипър от Института за промените в околната среда в Оксфордския университет. „Хората са разярени и ангажирани.“
Почти всяка държава вече е ратифицирала Парижкото споразумение за климатичните промени от 2015 г., което се стреми да ограничи затоплянето до 1,5°C; най-накрая и САЩ официално се присъединиха към споразумението в началото на тази година. Малкото изключения са Турция, Иран и Ирак. Работата на климатичната конференция на ООН COP26 по-късно тази година в Глазгоу (Великобритания) и водещите до нея преговори, е да се състави надежден план за постигане на нулеви емисии до средата на века.
Такъв план ни е отчайващо необходим.
Емисиите на въглероден диоксид все още нарастват, тъй като те имат непрекъснато повече или по-малко от 40 милиона тона CO2 на ден през 1970 г. до над 100 млн. т CO2 днес. Наблюдаваха се някои спадове, когато световната икономика отслабна, като например след финансовата криза от 2007-08 г. Макар че глобалната рецесия оказа значително въздействие само върху въглеродните емисии на страните в развития свят отколкото в тези от развиващия се свят. В развитите страни емисиите тогава спаднаха с 1,3% през 2008 г. и с 7,6% през 2009 г., но нараснаха с 3,4% през 2010 г.
Подобна е тенденцията и с настоящата криза около пандемията – растежът на емисиите винаги се възобновява, когато икономиката наново се засили.
Пандемията от коронавирус доведе до най-големия спад на емисиите, наблюдаван досега, като всички нива са намалели с между 4 и 7 процента. И все пак това беше краткотрайно. Към септември 2020 г. емисиите се върнаха до почти предпандемичните си нива.
Предстоящите предизвикателства
Атмосферните нива на CO2 продължават да се покачват все по-бързо. През 2022 г. средното ниво през годината е надхвърлено 417 части на милион, 50% по-високо от прединдустриалната концентрация. При сегашните темпове удвояване на нивата на CO2 от доиндустриалните времена вероятно ще се случи някъде между 2070 и 2080 г.
Днес светът вече се е затоплил с 1°C над нивата от преди индустрията. Той е на път да премине границата, поставена в Париж от 1,5°C между 2026 и 2042 г. Очаква се средната глобална температура да надвиши 2°C над нивото си от преди индустрията между 2040-те и 2070-те години.
На теория, дори светът още да се затопли след 1,5°C, все още можем да постигнем целта от Париж до 2100 г. чрез изсмукване на достатъчно CO2 обратно от атмосферата, за да охладим отново планетата, но как бихме го направили това остава спорен въпрос.
Можеше и да е по-лошо обаче. Емисиите щяха да растат още по-бързо сега, ако изобщо нищо не беше направено до момента. Много страни са успели да намалят общите си емисии, обикновено като използват по-малко въглища и повече възобновяеми източници за производство на електроенергия.
Засега не се насочваме към най-лошия сценарий, наречен RCP8.5, който обмислят изследователите на климата. Той би могъл да доведе до около 5°C затопляне до 2100 г.
„Ние сме в по-добра позиция спрямо очакваното преди 5 или 10 години, но все още правим бебешки стъпки“, казва Глен Питърс от Центъра за международни климатични изследвания в Норвегия.
Засега, ние се насочваме към затопляне между 2,7°C и 3,1°C до 2100 г. Ако страните изпълнят всички съществуващи обещания и цели, това би било около 2,6°C. И ако всички държави, които обмислят цели за нулеви емисии, ги изпълнят, затоплянето може да бъде ограничено до 2,1°C до края на века.
Това предполага, че имаме прозрение за целта от 2°C, което е много окуражаващо. Въпреки това, дори страни, ангажирани с целта “нула-нула”, ще го намерят за изключително предизвикателно. Обединеното кралство например е намалило емисиите по-бързо от повечето други големи икономики, но службите им за наблюдение на климата многократно са ги предупреждавали, че не са на път да постигнат дългосрочните си цели. Великобритания се справи със сравнително лесната част – да трансформира своята система за производство на електроенергия, но не е направила много за справянето с емисиите от по-сложни източници като транспорт, отопление и земеделие. Значителното намаляване на в тези сфери ще се нуждае от нови политики, както и от промени в начина на живот. Тази картина е до голяма степен подобна и в много от останалите богати страни.
Колкото по-дълго се увеличават емисиите, толкова по-големи ще трябва да са намаленията, необходими за ограничаване на затоплянето до 2°C, да не говорим за 1,5°C.
Постигането на това вече изисква драстични действия. Реално ние се нуждаем всяка година от намаляване на емисиите с такъв размер с какъвто пандемията от коронавирус ги намали през 2020 г., твърди Питърс, но без никакво допускане на възстановяването им след това.
Това всъщност може да бъде подценявано, когато въведем в действие втория решаващ фактор: доколко всички допълнителни емисии, които изпомпваме в атмосферата, всъщност ще затоплят планетата. Това зависи от широк спектър от ефекти на обратна връзка. Някои са относително прости: например затоплянето увеличава количеството водни пари в атмосферата, а водните пари са мощен парников газ. Други са изключително сложни и все още слабо проучени. Например облаците могат да предизвикват както ефект на затопляне, така и на охлаждане в зависимост от местоположението, височината и дебелината им.
Някои обратни връзки, като например увеличаването на водната пара, се случват много бързо. Докато други, като топенето на ледените покривки, отнемат векове или хилядолетия. Това колко затопляне предизвикват тези обратни връзки е известно като климатична чувствителност. Ако климатичната чувствителност е ниска, имаме шанс да ограничим затоплянето до под 2°C, дори ако не достигнем нулеви емисии до средата на века. Ако е висока, затоплянето може да надвиши 2°C, дори и ако постигнем тази цел.
Когато климатолозите говорят за климатичната чувствителност, те обикновено имат предвид какво затопляне би настъпило при удвояване на нивата на CO2, което е възможно до 2070 г.
Има три основни начина да се изработи тази „равновесна” климатична чувствителност: като се разгледа как климатът се е променял в далечното минало; като се изследват промените през последните векове и като се използват компютърни модели на ключови краткосрочни обратни връзки.
Тези методи дават широк спектър от отговори, но определянето на точна стойност се оказа много трудно. В доклад от 2013 г. на Междуправителствената група по изменението на климата (IPCC), ръководен от ООН орган, който обобщава научните доказателства, се казва, че затоплянето може да бъде от 1,5°C до 4,5°C – същото като първата оценка през 1979 г., направена от Хенсън и неговите колеги.
Последните проучвания показват, че климатичната чувствителност е към горния край на този диапазон. Един ред доказателства идват от последното поколение климатични модели, чиито резултати ще помогнат за информирането на следващия набор от доклади на IPCC. Първият от тях трябва да бъде публикуван през август. Тези модели обикновено симулират някои неща като облаци по-точно от предишни модели и много от тях показват по-висока чувствителност. Според модела на UK Met Office, чувствителността е колосалните 5,5°C.
Нищо не е изключено
Тези резултати все още се изучават и обсъждат. Много климатолози смятат, че такава висока чувствителност е малко вероятна, но все пак те не го изключват.
„Не можем да кажем, че грешат“, казва Ричард Бетс от Met Office Hadley Center в Ексетър, Великобритания. „Всичко е свързано с вероятности и възможности и т.н. Понякога нещата се случват и по по-необичайни начини. Голямо проучване от миналата година заключи, че равновесната чувствителност на климата е между 2,4°C и 4,6°C. Най-увереното им заключение беше, че можем да изключим ниската чувствителност, което не е добре“, казва Бетс. „Те също така стигнаха, макар и с по-малко увереност, до заключението, че по-високата чувствителност е по-малко вероятна, което е добра новина до известна степен.“
Може да са необходими векове, докато се задейства пълната равновесна климатична чувствителност, така че дори да е по-висока, отколкото се смяташе досега, това не е задължително да предизвика голяма разлика в живота ни.
Матю Гидън от Climate Analytics в Берлин, който работи по Climate Action Tracker, казва, че не очаква прогнозите му за 2100 г. да се променят съществено.
„Очакваме разликата да бъде минимална“, казва той – може би само няколко процента.
Неопределени рискове
Но дори подобрените модели не разказват цялата история. В момента половината CO2, който отделяме, се поглъща от сушата и моретата, например с нарастването на растителността. Тъй като планетата се затопля, растенията на сушата няма да могат да поемат все повече CO2. Според едно проучване, тропическите гори на Амазонка вече отделят повече парникови газове, отколкото поглъщат, поради комбинирания ефект от обезлесяването и изменението на климата.
Нарастващи количества въглерод също така ще се отделят и когато вечните ледове се размразят. Въглеродният диоксид е по-малко разтворим в топла вода, така че затоплящите се океани също ще могат да поемат по-малко от него.
Технически това са просто повече обратни връзки, които помагат да се определи чувствителността, но повечето климатични модели не моделират обратни връзки с въглеродния цикъл, защото това включва добавяне на много допълнителни процеси и изисква повече изчислителен потенциал. Вместо това тези модели използват най-добрите оценки на обратните връзки за въглеродния цикъл, направени от други екипи.
Миналата година Бетс и Зеке Хаусфатер от Breakthrough Institute в Калифорния изчислиха как тези оценки, които са твърде високи или ниски, могат да променят прогнозите за бъдещо затопляне. В проучване, което предстои да бъде публикувано, те стигнаха до заключението, че може да има нещо от сорта на от 10% по-малко затопляне до 25% повече затопляне, отколкото се прогнозира от моделите.
„Това означава, че не можем напълно да изключим малък шанс за затопляне от близо 5°C при настоящата политика, а най-добрата ни прогноза е 3°C, или по-скоро близо до 4°C затопляне; а при изпълнение на заложените цели най-добра ни прогноза е 2,5°C“, казва Хаусфатер.
Картината става още по-мрачна, когато стане въпрос за въздействието на затоплянето. Да вземем морското ниво. То вече се е повишило с 0,3 метра от началото на индустриалната ера и процесът се ускорява. Според доклад на IPCC за 2019 г. нивото на океана може да се повиши с още между 0,3 и 1,1 метра до 2100 г. в зависимост от това колко силно се затопля планетата, което е много по-високо от по-ранните оценки на IPCC.
Оценките за повишаване на морското равнище за дадено покачване на температурата продължават да се повишават, тъй като проучванията показват, че шапките на Гренландия и Антарктида могат да се разпаднат много по-бързо, отколкото предполагахме.
„IPCC все още е консервативен глас“, казва Рамщорф. „Колкото по-напреднали стават моделите на ледената покривка, толкова по-рисковано изглежда картината.“
Някои изследователи смятат, че покачването може да бъде с повече от 2 метра до 2100 година.
Повишаването на морското равнище е неудържим процес, който ще продължи много векове дори след като стабилизираме температурите. Единствените въпроси са колко бързо ще се покачва и колко високо. Оценката на IPCC е за 5 метра до 2300 г. Някои учени смятат, че можем да видим и 8 метрово покачване до 2200.
„Ако стигнем до 4 градуса затопляне, няма да има вече ледена покривка в Гренландия“, казва Питър Стот от Met Office Hadley Center.
След това идва въздействието, което глобалното затопляне оказва върху времето. Все повече екстремни събития се случват по целия свят. Миналата година се наблюдаваха безпрецедентни пожари в Австралия и наводнения, които струваха на Китай най-малко 26 милиарда долара. Нека спрем само с тези два примера.
Доказателствата, че климатичните промени са виновни за такива катастрофи, стават все по-силни. Топлинната вълна в Сибир през 2020 г. беше толкова екстремна, че не можеше да се случи без глобално затопляне. Като цяло това, което виждаме, е в съответствие с проекциите на досегашните модели. Основната физика казва, че количеството водна пара в долните слоеве на атмосферата се повишава с около 7% на всеки 1°C затопляне и точно това е което се случва. Повечето климатични модели на времето вече ни позволяват да видим какво означава това.
„Драматичните ефекти стават много по-ясни“, казва Стот. Например, неотдавнашни моделни проучвания и радарни наблюдения предполагат, че количеството на валежите, падащи по време на летните бури – от вида, който причинява наводнения – може да се увеличи с около 14% за всяка степен на затопляне. Това би означавало около 60 процента повишение, ако светът се затопли с 4°C.
„Това е много значително увеличение на количеството на валежите при тежки летни конвективни ситуации, което е далеч извън обхвата на това, към което сме се адаптирали“, обяснява Стот.
Тропическите циклони също стават все по-силни. До голяма степен това беше предсказано, но последните данни сочат, че те се движат по-бавно, докато светът се затопля, поради по-бавните тропически ветрове през лятото. Това означава, че изхвърлят повече дъжд на едно място, което ги прави много по-вредни.
„Това, което става ясно сега, е колко драматично по-интензивни стават валежите и колко повече дъжд вали“, казва Стот.
С все по-екстремното време занапред може да има и много по-големи промени в метеорологичните модели. Така нареченото Северноатлантическо меридионално преобръщане на циркулацията, което оформя климата на Европа и източния бряг на Северна Америка, вече се забавя и може да намалее наполовина или повече до 2100 г.
„Трудно е да се предвидят въздействията от такава голяма промяна в океанската циркулация, но те ще бъдат значителни“, казва Рамщорф. „Мисля, че това наистина ще наруши метеорологичните модели.
Надолу по канала
Всичко това неминуемо ще се отрази на морското равнище. То е по-ниско в района на Северния Атлантик, където водата потъва, подобно на водата над дупката на канала в изтичаща се вана. Тъй като циркулацията се забавя, нивото на морето ще се повишава особено бързо по бреговете на Западна Европа и Източна Америка.
Много от основните въздействия на затоплянето сега са неизбежни до известна степен.
„Реално погледнато, промените, пред които ще се изправим, са доста ужасни“, казва Шипър. Тя не смята, че ще можем да ограничим затоплянето до 1,5°C, въпреки че смята, че до 2°C все още е изпълнимо. Това ни води до третия фактор, който ще определи колко зле ни влияят климатичните промени, а именно – колко добре се адаптираме към тях. „Тъй като не успяхме да смекчим правилно емисиите на парникови газове, сега наистина трябва да разгледаме начините за адаптация“, казва още Шипър.
Някои държави правят точно това. Например, докато Джакарта бавно потъва, Индонезия обяви плановете си да създаде нов град, който да стане нейна столица. За съжаление, проучване на Шипър и нейните колеги установи, че твърде често проектите за адаптация в крайна сметка влошават нещата.
„Това може да даде обратен ефект и да направи хората по-уязвими“, предупреждава тя.
В някои части на света изграждането на морски стени и диги стимулира по-голямо развитие в уязвимите райони, което води до по-големи бедствия, ако тези защити бъдат нарушени. По същия начин, напоителните мерки, предназначени да помогнат на фермерите да се справят с променящия се климат, са довели до това, че те продължават да отглеждат едни и същи култури, когато наистина трябва да преминат към нещо по-подходящо с оглед на променящите се условия.
„Това забавя действителната ви реакция и вашата адаптация“, казва Шипър.
Така че много от бъдещите проблеми остават нерешени.
С бързо и драстично действие и малко късмет, все още можем да ограничим затоплянето до около 2°C. Но ако направим твърде малко за това или го направим твърде късно, климатичната чувствителност и обратните връзки на въглеродния цикъл ще са на толкова високо ниво, че много от днешните деца може да доживеят и 5°C затопляне, че дори и повече.
Дали съвременната цивилизация би оцеляла в такъв свят, никой не може да каже.
С въвеждането на Парижко споразумение все повече страни приемат целта за нулеви емисии, което кара повечето изследователи сега да са по-оптимистични, отколкото преди десетилетие. Но всички те подчертават колко е важно политиците да превърнат тези обещания в действие.
Това няма да е лесно дори там, където има воля. А мнозина се притесняват, че действията, свързани с климата, няма да бъдат приоритет в един свят, разклатен от пандемията.
„Като се има предвид, че коронавирусът събори всички от крака им, това което ме притеснява е, че големи части от бюджетите са пренасочени другаде, което ще провали и забави действията по въпросите с климата“, опасява се Шипър.
ИА както показват последните научни изследвания, това може да бъде изключително скъпа грешка в дългосрочен план.
Източници: New Scientist Magazine, World Resources Institute, independent.co.uk
Превод: Радослав Тодоров
