Руската концепция за българската армия в периода 1878-1885 г.

Автор: Евгени Димитров

В периода от 1878 г. до 1885 г. военните министри на Княжество България са руски генерали, българската войска се обучава и командва на всички нива от руски офицери и унтер-офицери. Стратегическото значение на Княжество България се определя от гледна точка на руските интереси. Изграждането на българската армия има за цел пълна оперативна съвместимост с императорската руска армия – в организационно отношение частите от пехотата, артилерията и кавалерията са идентични с тези от руския армейски корпус. Тяхната дислокация по територията на Княжеството е напълно съобразена с вижданията на руските военни стратези за евентуалните бойни действия, които биха се водили на българска територия или в близост до нея, при война на Русия с Османската империя и Австро-Унгария. 

Именно това са важни компоненти от процеса на изграждане на българската войска в този период – руското виждане за стратегическото значение на Княжество България, организацията и дислокацията на нейните части. Анализът на тези съставни части показва самостоятелна армия на Княжество България ли е българската войска по онова време или е съставна част от императорската руска армия.

Същността на руската концепция за българската армия, както и мястото на армията на Княжество България в руската политика в периода от 1878 г. до 1885 г., разглежда професор доктор Веселин Янчев, като акцентира на следните основни моменти [1]:

1. До 1885 г. има само руска концепция за организацията и подготовката на българската армия, която предвижда комплектоване на пехотни, артилерийски, кавалерийски и инженерни формирования, оборудвани със съответната материална част, които да сформират един корпус. Обучението се извършва от руски офицери и унтер-офицери, по руски устави и наставления. Формирането и развитието на армията на Княжество България е осъществявано, като „доволно настоятелно е провеждана идеята, че на българската войска трябва да се придаде такова устройство, щото тя да представлява едно продължение от руската армия във всяко отношение“ [2].
2. Изградена е система за контрол над българската войска – чрез руското военно аташе и военния министър на Княжество България. Министърът е руски генерал, който се назначава формално от българския княз, с разрешението на императора, оставайки му подчинен. Стига се дотам първият военен министър, генерал-майор Паренсов, след среща с император Александър II (*1818; 1855 – 1881), да заяви на княз Александър Батенберг (1857 – 1893, княз 1879 – 1886), че „именно той (военният министър-б.а.) носи отговорността за руските офицери, че техните оставки от руската армия са само фиктивни и продължават да се ползват, с изключение на заплащането, от всички преимущества на руската действителна служба, че князът няма право да се занимава с оценката на службата на ротните и дружинните командири, защото те не са негови поданици, а са отговорни пред императора и императорското правителство“ [3]. Всъщност по линията „военен министър на Княжеството – руски офицери“, императорското военно министерство подчинява българската войска и си гарантира нейното използване, както при евентуална война срещу Османската империя и Австро-Унгария на Балканския полуостров, така и като средство за въздействие във вътрешнополитическия живот на младото българско княжество. 
3. Разминаване между конституционните права на българския княз и възможността му в действителност да ги упражнява при избора на военен министър, назначаването и преминаването на службата на руските и българските офицери, както и при управлението и командването на армията. 

Княз Александър Батенберг силно се нуждае от пълния контрол върху войската. Без него той не може да укрепи личното си положение и да гарантира постигането на целите си – промяна на конституцията и осъществяване Съединението на Княжество България с Източна Румелия.[4] По тези причини той предприема редица действия, целящи да превърнат военния министър в обикновен изпълнител на княжеските заповеди и за овладяване управлението на българската войска[5]. Известен успех е постигнат с изготвянето от българското правителство и императорския представител Николай Василиевич Каулбарс (1842 – 1905) на правила върху положението на военния министър и на руските офицери. На основата на тези правила, през ноември 1883 г., е сключена руско-българска военна конвенция. Правилата влизат в сила с указ на княз Александър Батенберг, а руския император ги утвърждава със специална заповед [6]. 

Указът, с който са обнародвани и сведени до знанието на руските офицери правилата върху положението на военния министър и на руските офицери

Следващите си действия Александър Батенберг насочва към издигане на български офицери на командни длъжности, основно като командири на роти.

Същевременно, докато князът се опитва да изземе управлението на армията от ръцете на руските генерали – военни министри, руската концепция се реализира, чрез конкретни действия по организацията, състава и дислокацията на българските войскови части.

Именно тези конкретни действия на военното министерство на Княжество България характеризират изграждането на българската войска до 1 септември 1885 година. Сравнението между нейната организация и тази на армейски корпус от руската армия ще покаже общото и различното при сформиране на войсковите единици от двете армии и ще изясни същността на изградената до онзи момент българска войска – неразделна част ли е от императорската руска армия или е самостоятелна армия на Княжество България?

Съществен момент в изясняване на концепцията на Петербург за българската армия са руските виждания за стратегическото значение на Княжество България. В публикуваната, в тази връзка, оценка [7] са посочени задачите, които трябва да изпълни българската войска при война на Русия с Османската империя и Австро-Унгария. Анализът на тези задачи, обвързан с топографските особености на територията на Княжеството, идентифицира причините за конкретното разположение на българските войски в отделните части на страната. Пряката връзка между организацията на частите на българската войска, техните задачи и дислокация, обуславя вариантите на бойните действия, които биха се водили на територията на Княжество България или в близост до неговите граници. 

  Организация на българската армия към 1 септември 1885 г. Сравнение с организацията на руския армейски корпус.

В разглеждания период от изграждане на българската армия съществува убеждението „не само у военните министри и руски офицери, но и у някои от нашите по-видни деятели, че нашата войска не е нищо друго, освен продължение от руската армия и че нашата войска може да действува само рядом с руската“ [8]. В мирно време не са формирани необходимите при война части и организационни съединения – преобладавало е схващането, че „всичко, което ще ни бъде необходимо за военно време, ще го намерим готово в руската армия и във всяко време“ [9].

При анализа на състоянието на българската войска във „Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй“, тя недвусмислено е определена като „руски корпус, сформиран от българи“ [10]. А професор доктор Веселин Янчев цитира Константин Иречек, който при пристигането си в България чул от руски щаб-офицер, че войската на Княжеството трябвало по устройството и управлението си да бъде „един руски армейски корпус“ [11] (подчертаното навсякъде е от мен-б.а.). 

Несъмнено в руските висши военни среди е съществувало виждането за българската армия като неделима част от руската, работело се е по неговото реализиране и това е било пределно ясно, както на руските висши и щаб-офицери в българската армия, така и на българските, които са контактували с тях. Пряко проявление на реализацията на това виждане, е организацията на българската армия към 1885 г., непосредствено преди напускането на руските офицери и Сръбско-българската война. 

В края на 1883 г., войските на Княжество България се състоят от пехота, артилерия, конница, пионерна дружина, обсадна кадрова команда и дунавска флотилия. Пехотата е организирана в четири бригади, всяка в състав от шест пехотни дружини [12] – общо 24 дружини.  

През 1883 г., за първи път по време на летния учебен лагер-сбор е проведена мобилизация на 12 дружини от състава на 1-ва и 2-ра бригада. Провежданото в предни години свикване на запасни винаги е било в значително по-малки мащаби. В лагер-сбора участва и 1-ви артилерийски полк и две сотни от конния полк (единствен по онова време). Всички събрани части представляват половината от тогавашната българска армия. Създадена е особена организация за провеждане на лагер-сбора и маневрите [13] през последните три дни от него. Всяка дружина, след приемането на запасните, е развърнала два четириротни батальона. От двадесет и четирите батальона са формирани 12 полка, които са включени в състава на две дивизии. От дивизиите, заедно с артилерията и конницата, е сформиран 1-ви армейски корпус, като са назначени командири на всички корпусни звена [14]. Полковете и дивизиите не са развърнати напълно – съставляващите ги формирования само ги обозначават като елементи от армейския корпус. Но създадената организация дава възможност офицерите от всички нива и най-вече тези от щабовете и управленията на полковете, дивизиите и корпуса, да отработят въпросите по управление на войските в състава на армейски корпус.

Успешно проведената мобилизация на пехотата и постигнатите високи резултати в обучението и действията по време на маневрите показва, че армията има възможност, от съществуващите в мирно време 24 дружини, във време на война да развърне 48 дружини. Имайки предвид, че пехотната дружина през 1883 г. има в състава си и в мирно, и във военно време 599 долни чинове [15], то за развръщането на още 24 дружини ще са необходими около 14 500 човека, т.е. зачислените в запаса към онзи момент са напълно достатъчно [16]. Въпреки че в българската войска все още не са сформирани пехотни полкове, условно може да се отбележи, че посоченият брой дружини осигурява развръщането на 16 тридружинни пехотни полка.     

 През 1884 г. се въвежда полкова организация – сформирани са осем полка с по три дружини и нестроева рота. Дружините получават номерация 1-ва, 2-ра и 3-та от съответния полк. По този начин в полка има 13 роти – по четири в дружина и нестроева рота. Бригадите остават четири, като във всяка има по два полка. Изготвен е щат за полка, който определя неговият състав, както в мирно време, така и във военно време, след провеждане на мобилизация. Във военно време всеки полк преминава към 4-дружинен състав (17 роти) и развръща пета дружина – запасна. Тя остава на мястото си и има за задача, след попълването на четирите дружини, да приема и обучава новобранците и запасните, след което ги изпраща за попълване загубите на полка по време на военните действия. Ако има достатъчно запасни офицери и войници, тази дружина може да се развърне в отделен пехотен полк в 4-дружинен състав. В полка е включен лазарет с няколко лекари и болногледачи. След въвеждането на полковата организация са издадени „Положение за общите обязаности на началниците“, „Положение за управлението на бригадата“ и „Положение за управлението на полка“. Съгласно тези документи, командирите на бригади, както и преди сформирането на полковете, са само строеви началници, а командирите на полкове отговарят за цялостната подготовка на подчинените си в строево и домакинско отношение, както за мирно, така и за военно време. Тяхна отговорност е и изпълнението на предварителните разпореждания при случай на мобилизация. В запаса за пехотата са се числили 37 300 човека.[17]

Таблица №1

Пехотни бригади в българската войска и полковете, които влизат в състава им

При така създадената организация бригадата е най-голямото звено в пехотата на Княжество България. Запазването на статута на командирите на бригади единствено като строеви командири предполага, че се е планирало в бъдеще да бъдат сформирани пехотни дивизии, със съответното командване и управление [18]. Наличието, във военно време, на пета, запасна дружина във всеки пехотен полк, създава условия за развръщане на 8 нови полка или за военно време могат да бъдат сформирани общо 16 четиридружинни пехотни полка. Разбира се, всичко това е възможно при наличието на достатъчен мобилизационен ресурс – зачислените в запаса войници към 1 септември 1885 г., са достатъчни за попълване на осемте полка с личен състав по военновремения щат и сформиране само на 4 нови полка, с общо 16 дружини.

Въпреки, че броят на полковете, които могат да бъдат развърнати при мобилизация се запазва, какъвто е през 1883 г., новата организация несъмнено е по-усъвършенствана. С въвеждането на новите щатове се поставя началото на формиране от мирно време на необходимите при война части. Пехотните бригади са преструктурирани и всяка от тях включва в състава си два четиридружинни пехотни полка – поставена е основата за създаване на пехотни дивизии. В резултат на новата организация военновременният състав на пехотните дружини се увеличава на 800 въоръжени войника, съответно на пехотните полкове – на 3 200 въоръжени войника (виж схема №1 от приложение №1).  

Артилерията във войската на Княжество България, към края на 1883 г., се състои от два артилерийски полка. Всеки полк включва две отделения, всяко с 3 батареи. Първите отделения в полковете имат по една батарея с 8,7 см далекобойни оръдия система Круп и две батареи със 7,5 см далекобойни оръдия система Круп, а вторите отделения – по три батареи с 9 фунтови (10,5 см) оръдия. Във всяка батарея има по 8 оръдия. При тази организация, в един артилерийски полк има 48 оръдия, общо в двата полка – 96 оръдия (реално 93 оръдия – 2-ри артилерийски полк е окомплектован с три оръдия по-малко). 

Освен оръдията в полковете, в складовете в София и Русе се съхранявали оръдия за сформиране на нови части:

– 8,7 см недалекобойни оръдия – 30 бр., от които изправни са само 5 оръдия;

– 7,5 см  недалекобойни оръдия – 16 бр.;

– 9 фунтови (10,5 см) оръдия – 4 бр.;

– 4 фунтови (8,7 см) оръдия – 24 бр.;

– 6 см планински оръдия система „Витворт“, пълнещи се отпред – 6 бр.;

– 3 фунтови (7,5 см) планински оръдия – 9 бр.;

– 6 см планински оръдия система „Бродвел“ – 5 бр.

В запаса за артилерията са се числили 3 215 човека.

Наличните оръдия в артилерийските складове на българската войска, въпреки че са с разнороден калибър, могат да послужат за осигуряване на материалната част при сформиране на трети артилерийски полк. Наличният мобилизационен ресурс е достатъчен за набирането на личен състав за полка (виж схема №2 от приложение №1). 

В същия период, кавалерията на войската от Княжеството включва конна бригада с два полка и един отделен ескадрон – конвоят на княза. Всеки полк се състои от четири ескадрона – в цялата войска има общо 9 ескадрона. Конна артилерия, която да действа съвместно с кавалерията, не е сформирана.

В запаса за кавалерията са се числили  1261 човека, достатъчни за създаване на още два конни полка (виж схема №3 от приложение №1). 

Окомплектоването с коне е един от основните проблеми за армията. Местните коне са дребни и годни само за обоза. В страната няма достатъчно коне, които да бъдат за яздене и впрягане. За решаването на този проблем е създаден конезавод край Шумен, който да осигурява строеви коне за нуждите на армията – основно за кавалерията и артилерията. [19]

В разглеждания период кавалерията е най-слабо развитият елемент от войската на Княжеството. Сформираните само два полка са недостатъчни за осигуряване действията на осем пехотни и два артилерийски полка в разузнавателно и охранително отношение, както и по носенето на куриерската служба. В този състав са невъзможни и бойни действия на конницата за обхват по фланговете и обход в тила на противника, още повече, че липсва и конна артилерия. 

Споменатите проблеми се проявяват по време на Сръбско-българската война. По тази причина се приема и компромисното решение третият конен полк да бъде съставен от конните жандарми от няколко окръга на Княжеството (3-ти жандармски конен полк), а сформирането на четвъртия е завършено окончателно от запасни кавалеристи и закупени от Унгария коне, едва след сключване на примирието [20].      

В състава на войската в Княжеството влиза една пионерна дружина и обсадна кадрова команда. Дружината е в състав от 5 роти, като последната е телеграфна. Обсадната кадрова команда разполага с 18 оръдия [21].    

В Артилерийския арсенал функционират механическа и дърводелска работилница, леярна за чугун и мед с ковачница, бояджийница, както и артилерийска лаборатория. Освен постоянната оръжейна работилница са развърнати и две подвижни такива. При всяка от работилниците има складове за въоръжение и боеприпаси. Изградени са интендантски складове. В полковите складове се съхраняват вещевите запаси за мобилизация. Създадена е учебна ковачница, която подготвя кадри за артилерията и кавалерията. [22]

През 1873 г., вземайки предвид значителното увеличение на състава на армията, както и необходимостта от нейното бързо мобилизиране, в Русия се възстановява корпусното управление за полевите войски. През 1874 г., от всички гвардейски части, се образува гвардейски корпус. При мобилизацията през ноември 1876 г. са сформирани шест армейски корпуса, а в края на февруари 1877 г. – още девет. Армейските корпуси включвали по две-три пехотни дивизии и по една кавалерийска дивизия. Всяка пехотна дивизия имала по една артилерийска бригада, а кавалерийската дивизия – две конни батареи. При всеки корпус има, осигуряващи в санитарно и артилерийско отношение подвижни лазарети (за всяка дивизия по един), летящи паркове (също за всяка дивизия по един) и един конно-артилерийски полупарк (за кавалерийската дивизия) [23]. Всяка пехотна дивизия включвала две бригади, а всяка бригада – по два пехотни полка, всеки с по три петротни батальона. 

 Тази организация се запазва и след войната от 1877-1878 г., като са въведени някои подобрения. Към 1881 г. полевите войски включват още в мирно време всички необходими части и организационни съединения. Сформирани са 19 корпуса, организационно близки със сформираните през 1876 г. и 1877 г. Основната разлика е в организацията на пехотните полкове – те преминават към 4-батальонна организация с по четири роти в батальон (виж схема №4 от приложение №2).

Артилерийската бригада на пехотната дивизия има същия номер като дивизията. Състои се от 6 батареи по 8 оръдия, общо 48 оръдия. Всички оръдия са бронзови, със задно пълнене. Първите три батареи са въоръжени с 9-фунтови оръдия, а другите три – с 4-фунтови оръдия (виж схема №5 от приложение №2).

Най-голямото звено в кавалерията на руската армия е дивизията. Кавалерийските дивизии били гвардейски, редовни и казашки. Редовните дивизии се състоят от 4 полка (драгунски, улански, хусарски и казашки), разделени в 2 бригади. Първите три полка са в 4-ри ескадронен състав, а казашкият – в 6-ескадронен състав (виж схема №6 от приложение №2).   

Всяка кавалерийска дивизия има две конни батареи по 6 оръдия, общо 12 оръдия. Оръдията са 4-фунтови, медни, нарезни, със задно пълнене (виж схема №7 от приложение №2). [24]

Таблица №2

Сравнителна таблица за военновременната организация на българските войскови части и армейския корпус от руската армия

Видно от таблицата, частите, влизащи в състава на армейския корпус от руската армия и тези от войската на Княжество България включват напълно съвпадащи структурни елементи. 

Изключение е полевата артилерия, както и липсата на конна артилерия в българската войска. Артилерийската бригада към всяка пехотна дивизия в руския армейски корпус и артилерийските полкове в българската войска, въпреки различния си ранг, имат на въоръжение по 48 оръдия, но пък съвсем различен по брой боен състав. Освен това, в българските батареи няма достатъчно изправни колесни зарядни сандъци, за возене на боекомплекта на оръдията. При това положение те имат почти еднакви бойни възможности, произтичащи от тактико-техническите характеристики на оръдията и различни бойни възможности, свързани с подвоза и снабдяването на батареите със снаряди и заряди. В това отношение роля играе и обстоятелството, че в българската армия, за разлика от руската, в този период все още няма сформирани артилерийски паркове, които да осигуряват снабдяването на войските с боеприпаси от складовете. [25]

Напълно еднаква е организацията на редовните конни полкове в руската кавалерийска дивизия и във войската на Княжеството. 

 В същото време, в състава на руския армейски корпус не са включени части за осигуряване в инженерно отношение, работилници за артилерийската материална част и стрелковото въоръжение, както и други осигуряващи формирования. Разбира се, войските на Княжеството, без наличието на такива, губят своята самостоятелност при изпълнение на бойните задачи. 

От изготвените щатове за военно време на пехотните полкове е видно, че при военно положение се предвиждат два способа за развръщане на частите:

– увеличаване на състава на съществуващите полкове, с попълване на некомплекта от мирно време и развръщане във всеки полк на четвърта и запасна дружини;

– използване на кадровите ядра от запасните дружини за сформиране на нови четиридружинни полкове.

При развръщането на частите във военно време посочените способи са използвали и другите родове оръжия [26], както показва и опитът от Сръбско-българската война. 

Сформираните по първия способ части биха били по-боеспособни, тъй като запасните се вливат във вече съществуващите полкове. От друга страна, развръщането на нови пехотни, артилерийски и конни полкове, дава възможност за попълване на празнотите в организационната структура на българската войска.

Организацията на летния лагер през 1883 г., ясно показва целите, които си поставя военното министерство – тренировка за мобилизационно развръщане на войсковите части и обучение на командния състав по управлението им в състава на армейски корпус. Лагер-сбора показва, че българската войска може да развърне двойно повече пехотни дружини от мирновременния си състав. Въведената през 1884 г. полкова организация надгражда съществуващата и създава условия за сформиране на достатъчно пехотни полкове, които на един следващ етап биха съставили 4 пехотни дивизии. 

 Въпреки тези положителни насоки на развитие, организацията на войската в Княжество България все още „е била незавършена, неопределена и по-правилно, едва-що започната“ [27]. Постоянните войски не включват от мирно време всички необходими за военно време части и организационни съединения. Пехотните бригади все още не са обединени в дивизии, създаването на които би подобрило оперативното управление на войските и в мирно, и във военно време. Не са сформирани в мирно време още един артилерийски и два конни полка, въпреки че е пределно ясно – съществуващите два артилерийски и два конни полка са недостатъчни за ефективни бойни действия, съвместно с другите родове оръжия. Не е създадена конна артилерия, за подпомагане на действията на кавалерията. 

От 1879 г., организационното изграждане на войската на Княжество България се характеризира с това, че „българската войска се устрояваше и управляваше във всяко отношение от военните министри по тяхното усмотрение или по дадените им инструкции (от правителството в Петербург-б.а.) и българското правителство не вземаше почти никакво участие в разрешавание [на] въпросите, отнасящи се до войската; даже кредитите по поддържанието на войската се гласуваха без разисквания, а разходванието им беше почти безконтролно“ [28]. Сключването на руско-българската военна конвенция през ноември 1883 г. променя в известна степен съществуващото положение [29], но не решава окончателно проблемите, свързани със състава, попълването и организирането на войската. 

Видно е, че в изграждането на войската в Княжество България, осъществявано под ръководството на военните министри, които неизменно от 1879 г. са руски генерали, се очертава ясна тенденция – във военно време се планира българската армия организационно да представлява един усилен руски корпус – с повече пехота (четири дивизии), както и с необходимите поддържащи (артилерия и конница) и осигуряващи формирования. Проявленията на тази тенденция са особено видими през 1883-1884 г., когато в мобилизационния резерв има зачислени значителен брой запасни. А необходимостта от увеличаване броя на пехотните полкове се обуславя от задачите, които трябва да изпълни войската на Княжеството, както ще видим по-долу в изложението, при евентуална война на Русия с Османската империя и Австро-Унгария.  

Съединението и последвалите го драматични събития рязко прекъсват процеса на формиране на войската на Княжеството, като съставна част на руската армия. Оттам нататък тя се развива като самостоятелна българска армия, изграждана и подготвяна да защитава интересите на националната българска държава.    

Руските виждания за стратегическо значение на Княжество България.

През разглеждания период в Руската империя са издадени значително количество военно-статистически проучвания, описания, военно-стратегически обзори на близките до границите на империята държави и територии, към които тя заявява стратегически интереси. Разработени са такива за Хивинското ханство, за земята на киргизите, за Ереванската губерния, за Карската област, за Приамурския военен окръг и Манджурия, както и за други гранични на Русия земи. Основен източник на такива материали е Военно-научният комитет към Главния щаб. Но, освен от него, аналитични изследвания на подобни теми се изготвят и отпечатват от водещите в разработването и практическото приложение на положенията от стратегията, тактиката и обучението на войските щабове и управления на Гвардейската войска, Петербургския военен окръг, Варшавския военен окръг. Тези материали не са някакви нормативни и концептуални документи, а по-скоро са предназначени да запознаят офицерите от горните нива на военната йерархия, с официалните виждания по разглежданите въпроси. А при евентуални бойни действия, в съответните територии, могат да им служат и като практическо ръководство.  

През 1881 г., е публикуван „Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй“ [30], в който историческите, географските, стопанските, военните и държавно-административните особености на страната се анализират в контекста на обстановката и новите граници, установени след Берлинския договор от 1878 г. Българската войска е предвидена да бъде за Русия „авангард от другата страна на Дунав“. [31] В тази връзка, от военна гледна точка, в обзора се разглеждат два основни въпроса – главни пътища, които свързват руската територия с българската и значението на различните части на Княжество България при война на Русия с Османската империя и Австро-Унгария. Въпросите се разглеждат при два варианта: българската войска огранизира отбраната си срещу Османската империя от юг, със задача да задържи настъпващите войски на Портата до пристигането на руските войски и действия в западно направление срещу австро-унгарски войски.

Карта №1

Територията, на която биха се водили бойните действия при война на Русия срещу Османската империя и Австро-Унгария [32]

Връщането на Югозападна Бесарабия в границите на Руската империя [33] осигурява излаз на руските войски на река Дунав и контрол над нейното устие. В същото време Северна Добруджа, която съгласно Берлинския договор е дадена на Румъния, отделя Княжество България от устието на река Дунав и руската граница, т.е. същественият въпрос, при необходимост от придвижване на руската армия към българска територия, е в осигуряване на преминаването ѝ през територията на Румъния – независимо дали чрез сключване на съюз между Русия и Румъния или чрез заемане със сила на части от територията на последната.

Главните пътища за придвижване на руските войски през Румъния са железопътната линия Галац – Букурещ – Гюргево [34], по река Дунав (като в този случай не се навлиза в румънска територия и е достатъчно обявяване на неутралитет от страна на Румъния) и през Северна Добруджа – в случай, че последната област се налага да бъде овладяна със сила, използването на маршрута от Тулча до българската граница, създава условия за прикритие на войските, чрез удържане на десния бряг на река Дунав.

Възможност за придвижване на руските войски е и използването едновременно на река Дунав и пътищата през Северна Добруджа.    

Най-краткият път от Русия до Княжество България е през Черно море, но за неговото използване е необходимо руският черноморски флот да има доминираща роля. През 1881 г. възстановяването му все още не е достигнало до нивото, при което той да има господстващо положение в Черно море, спрямо флота на Портата. 

Най-голямо значение от военна гледна точка, според оценката за стратегическото значение на Княжеството, имат Източна България [35], Стара планина и Югозападна България [36]. При война с Австро-Унгария, значение има и Северозападна България, но истински важната част е Югозападна България. Средна България [37] има значение, като тил на отбранителните позиции по хребета на Стара планина, т.е. съществена важност придобиват пътищата, свързващи река Дунав с планината. 

А) Източна България.

Източна България може да бъде разглеждана в две части – Добруджа и Делиорманската гора. Основните пунктове, в които може да бъде организирана отбрана против настъпващите от юг османски войски, са Варна и Шумен. 

Варна е разположена на брега на Черно море, при устието на река Девня и източно от образувания от нея Девненски лиман (Варненското езеро). Равнината между лимана и морето през цялата година представлява блатиста и почти непроходима местност. Северните височини, между селата Беюк Франга (дн. с. Каменар), Еникьой (дн. с. Куманово) и Кестрич (дн. кв. „Виница“, гр. Варна) образуват обширно плато, позволяващо изграждане на отбранителни позиции. Южните височини, които са трудно достъпни, поради стръмните си южни склонове и гъстите гори, също са удобни за устройване на отбрана и осъществяване на контрол над пътя от Бургас (във войната от 1877-1878 г. османските войски изграждат отделни фортове, образуващи укрепена линия от Девненския лиман до нос Галата). Описаните височини заемат господстващо положение над околната местност и над морето.

Шуменската позиция заема платото, разположено западно от града. Платото има стръмни склонове и изкачването му е трудно от западната, южната и особено от югоизточната страна. Северните му склонове са полегати. В извивката, която се образува от изток, заобиколен от три страни от склоновете на платото, е разположен гр. Шумен. Платото господства над околната местност и позволява водене на фронтален и кръстосан огън на пределни разстояния от всички видове оръжия. Позицията е уязвима от североизток и от изток – усилване на отбраната в тези направления може да бъде постигнато, чрез изграждане на линия от укрепления по хребета, разположен между река Страж-дере (дн. река Мътница) и река Ак-Су (дн. река Текедере или Стара река). Следващите хребети, прикриващи направлението към Шумен, позволяват постигане на дълбочина на отбраната, като се изгради втора позиция и се укрият резервите. 

Устойчива отбранителна позиция е възможно да бъде изградена по левия бряг на Провадийска река, която тече от запад на изток между Шумен и Варна, през дълбока и трудно достъпна долина. Тази позиция се прикрива от юг от три последователни хребета и реките Голяма Камчия и Камчия. 

Основните пътища, свързващи Източна Румелия с Източна България са Карнобат – Шумен, Сливен – Ески Джумая (дн. гр. Търговище), Бургас – Варна и Айтос – Провадия. Първите два преминават през дълги клисури – Ески Джумайската, разположена между Осман пазар (дн. гр. Омуртаг) и Ески Джумая и клисурата при Байрям дере (дн. с. Веселиново). В клисурите, настъпващите от юг могат да бъдат задържани със сравнително малки сили. Варна прикрива направлението откъм морето и пътя от Бургас. Пътят от Айтос може да бъде прикрит с изграждане на отбранителни позиции по височините около Дългопол, Провадия и левия бряг на Провадийска река.    

На изток Източна България граничи с Черно море и това създава предпоставки за стоварване на десант от османски войски на българския бряг. Стръмният и скалист морски бряг, както и блатистите устия на реките ограничават избора на удобни участъци – местността е подходяща за стоварване на войски северно от Варна, като така се обхожда и Стара планина.

Шумен и Варна са свързани с железопътната линия Варна – Русе, която позволява бързо предислоциране на войските при необходимост. По река Дунав Русе се свързва и с останалите части на Княжество България.

Преди войната на Русия с Османската империя през 1877-1878 г., генерал-лейтенант Николай Обручев, анализирайки бъдещия театър на военните действия и поставяйки основите на плана за предстоящата война, определя, като едно от възможните направления за настъпление на руските войски, това през Източна България. При настъплението си по това направление, руските войски преминават по най-краткия път от руските граници до Цариград и преодоляват Стара планина през най-достъпната ѝ част. Настъпват по два маршрута – от  долното течение на река Дунав (Браила, Галац, Тулча, Исакча) – Бабадагска област – Добруджа – Варна – Провадия и от Силистра към Провадия (или през Делиорманската гора). При Провадия двата маршрута се събират и продължават към Айтос – Умур Факи (Факия) – Кърк килисе (Лозенград) – Цариград. Във военно-инженерно отношение голямо значение има „четириъгълника“ от крепостите Русе – Силистра – Варна – Шумен. Те прикриват от север пътищата, водещи от долното течение на река Дунав към вътрешността на страната и Цариград. Основните препятствия, които трябва да преодолее руската армия, са крепостите Шумен и Варна. Провадийска река, която тече между тях, представлява удобен отбранителен рубеж срещу настъпващи войски от север, фланговете на който се защитава от двете крепости. Придвижването напред, без превземането поне на едната и блокирането на другата крепост и без разгромяването на главните сили на противника, създава огромни рискове за фланговете и линиите за снабдяване на настъпващите. Заплаха за снабдителните линии е и наличието на преобладаващо, агресивно настроено, мюсюлманско население (черкези, татари, кавказки планинци и малоазийски турци). 

След преодоляването на Стара планина движението на настъпващите войски е най-удачно да продължи по главния път, който преминава по западните склонове на Странджа планина – Айтос-Факия-Лозенград. Целесъобразно е овладяването на Бургас – най-доброто пристанище в този район. За осигуряване на десния фланг и за контрол над пътищата по долината на река Марица (София-Пловдив-Одрин-Цариград) и по долината на река Тунджа (Сливен-Ямбол-Одрин-Цариград) е задължително превземането на Одрин. След овладяването и на Лозенград настъплението може да продължи по двата успоредни маршрута Одрин-Цариград и Лозенград-Цариград, които водят към османската столица и Босфора, а отклонение води към пристанищата Енос и Родосто, както и към полуостров Галиполи (овладяването на полуострова осигурява контрол над Дарданелите).    

След Берлинския договор от 1878 г. отпадат естествените и изкуствените препятствия пред руските войски в Източна България – река Дунав е югозападна граница на Руската империя, крепостите Силистра, Русе, Варна и Шумен са на територията на Княжество България, Провадийска река е само река, течаща в посока запад-изток, проходите в Стара планина формално са в границите на Османската империя, но за да достигнат до тях османските войски трябва да преминат през Източна Румелия. А враждебно настроеното мюсюлманско население, доколкото е останало такова в пределите на българските земи [38], не може да си позволи активни враждебни действия, особено след размириците от 1880 г. и овладяването на положението от българското правителство [39]. Пристанището на Варна е на българска територия и неговото използване зависи само от бойните и транспортни възможности на руския Черноморски флот. 

Стратегическото направление през Източна България към Цариград се превръща просто в най-краткия път от руската граница до Босфора и Дарданелите. [40] А войската на Княжество България е достатъчно да изгради основните си отбранителни позиции по линията Шумен – Провадийска река – Варна, които да удържи до пристигане на руските войски. 

Б) Стара планина.

Стара планина, от Котленския проход до Арабаконашкия (Ботевградския) проход [41], представлява естествена отбранителна линия, която има важно стратегическо значение за източната част на Балканския полуостров. По своята същност тя не е непреодолимо
препятствие – по-скоро затрудненията идват от лошото състояние на пътищата, които преминават през нея. Удобни за преминаване на войски, включително и артилерия, са проходите Арабаконашки, Шипченски, Твърдишки и Котленски.

При стратегическата оценка на Стара планина, голямо значение имат пътищата, които я свързват с река Дунав на север, както и тези, които я свързват с Цариград на юг. Изключително важни са пътищата, успоредни на планината и свързващи проходите един с друг, както от север, така и от юг. Основните пунктове, определени от главните направления на пътищата са Русе, Търново (дн. Велико Търново) и Плевен.  

Русе е своеобразен възел на пътищата и железопътните линии, които, през Румъния, свързват българската територия с железопътната мрежа на Русия, чрез линията Гюргево – Букурещ – Галац и от там към Черновиц (дн. Чернивци, Украйна), Унген (дн. в Молдова) или Бендери (дн. в Молдова). На територията на Княжество България железопътна линия свързва Русе с Шумен и Варна. Успоредният на тази железопътна линия път, има разклонения от Разград и Шумен към Ески Джумая (дн. Търговище), а оттам – Осман пазар (дн. Омуртаг) и Котленския проход. Шосе води от Русе до Търново (дн. Велико Търново). Река Дунав свързва Русе със Средна и Северозападна България. Съществен проблем, във военно отношение, е липсата на пряка железопътна линия от Русе, през Търново, до София.  

В Търново се събират пътищата от Русе и Свищов и тези на юг към проходите Шипченски, Химитлийски, Тревненски, Хаинкьойски (дн. Хаинбоаз-Проход на републиката), Твърдишки и Демир капия (дн. Вратник). Успоредно на планината и свързващи проходите, през града или в близост до него преминават в източно направление пътищата от Севлиево за Осман пазар и от Габрово за Беброво, през Елена. 

През Плевен преминава пътят от Никопол, който продължава в две направления: към Ловеч и Троян и към Орхание (дн. Ботевград) и Етрополе. Това са най-кратките пътища, които свързват р. Дунав с проходите Троянски, Златишки, Етрополски и Арабаконашки. Успоредно на Стара планина, в западно направление, преминава пътя от Севлиево, през Ловеч, за Ябланица, откъдето се свързва с пътя Плевен – Орхание.

Картата ясно показва, че пътищата, успоредни на Стара планина, удобни за движение на всички родове оръжия и свързващи проходите от север, са малко и преминават на значително разстояние от старопланинския хребет (от 30 до 50 км).

Предимствата на отбранителната линия, изградена по хребета на Стара планина и с фронт на юг, се състоят във възможността да се оборудват позиции в проходите, които да са господстващи над околната местност на пределни разстояния и да не позволяват на атакуващите да развърнат напълно частите си по фронта, а да ги вкарват в боя последователно, една след друга. Това значително намалява ударната мощ на атаката им. 

Основният недостатък на такава отбранителна линия е възможността всеки проход да бъде обходен през съседните му проходи. Последното може да бъде избегнато, ако войските заемат всички проходи едновременно. Но това, от своя страна, води до голямо разпиляване силите на отбраняващите се и създава опасност от пробив в отбраната, поради липсата на удобни, успоредни на планината, пътища за извършване на маньовър от войските и съсредоточаването им към застрашения проход. При преодоляване на Стара планина от север на юг, липсата на удобни успоредни пътища изолира отделните колони, навлезли в проходите и ги лишава от тактическа връзка помежду им.  

Стара планина, като отбранителна линия, предоставя много повече предимства при организиране на отбрана с фронт на север. Пътят от Златица, през Клисура, Карлово, Калофер, Казанлък до Сливен следва подножието на планината и свързва проходите от юг. За отбрана на старопланинските проходи важна роля играе и железопътната линия от Одрин до Татар Пазарджик (дн. Пазарджик), с разклонение от Търново Сеймен (дн. Симеоновград) до Ямбол. От тази линия към проходите водят няколко пътя – по долините на реките Стряма и Тополница, както и през Ески Загра (дн. Стара Загора). Тази мрежа от пътища дава възможност на отбраняващите се бързо да съсредоточават войските си към всеки проход и да си осигурят превъзходство в сили и средства, където е необходимо. 

Всичко това означава, че българските войски трябва да заемат старопланинските проходи преди войските на Портата. Тази задача е напълно изпълнима – те са разположени по-близо до проходите, освен това османските войски са изправени пред предизвикателството да преодоляват територията на Източна Румелия. 

В) Северозападна България. 

Военното значение на Северозападна България се определя от близостта ѝ с Австро-Унгария, като трябва да се има предвид, че тя се прикрива в това направление от териториите на Сърбия и Румъния. 

При настъпление на австро-унгарски войски от Сърбия към Видин значение придобива отбранителната линия по десния бряг на р. Тимок и западна Стара планина, която на юг достига до прохода Свети Никола. Възможните пътища за настъпление са Кладово –
Неготин – Брегово, долината на река Българска Морава – планината Ртан – Зайчар – прохода Връшка чука – Кула – Видин и Ниш – Равно буче – прохода Свети Никола – Чупрене. От Чупрене настъплението може да продължи, според обстоятелствата, в направление на Белоградчик, Видин или Лом Паланка (дн. Лом). Пътят от Княжевац, през прохода Кадъ боаз (дн. Белоградчишки проход), в направление на Белоградчик и Арчар, не е пригоден за използване от всички родове оръжия. 

Местността, през която преминават изброените пътища, предоставя отлични възможности за изграждане на отбрана, както при Брегово, така и в проходите Връшка чука, Свети Никола и Кадъ боаз. Пътищата от Брегово и Кула се събират във Видин. От своя страна Белоградчик заема командно положение спрямо пътя от Ниш за Видин и Лом Паланка. Видинската и Белоградчишката крепости са основни пунктове от отбраната на Северозападна България и осигурявят дълбочина на отбранителната линия по река Тимок и старопланинския хребет.

В Северозападна България Видин се явява като съсредоточие на пътищата от Кладово, Княжевац и Ниш. Това позволява войските, съсредоточени в крепостта, да извършват бърз маньовър в съответното направление и да осигурят защитата на отбранителната линия по десния бряг на река Тимок и старопланинския хребет. Освен това по река Дунав Видин се свързва със Средна и Източна България, а чрез пътищата през Белоградчик и Лом Паланка – с основния път за Берковица и София.  

Г) Югозападна България. 

Югозападна България е разположена южно от Стара планина, между София на запад, Източна Румелия на изток и Османската империя на юг. Това определя и нейното важно стратегическо значение спрямо територията на Портата. Областта заема флангово положение, както към Централна и Източна Стара планина, така и към пътищата за настъпление на османската армия към Средна и Източна България, преминаващи през Източна Румелия. Това облекчава значително отбраната на дългата линия на старопланинския хребет. В отбранително отношение областта има предимството, че е заобиколена от планини, които позволяват дори незначителни сили да задържат настъплението на противника, а наличните пътища от София към границите дават възможност за бързо придвижване на подкрепления към всеки пункт.  

Основният пункт в тази част на Княжеството е София – от нея водят пътища на всички посоки:

– две шосета, които свързват столицата със северната част на страната – едно към Берковица до Лом Паланка и второ – през Арабаконашкия проход и Орхание до Плевен и оттам до другите части на Княжество България на север от Стара планина;

– шосе към Пирот и Ниш (с отклонение до Скопие), което е част от пътя от Белград до Варна – на шосето излизат всички пътища от Северозападна България и преминаващи през Западна Стара планина;

– шосе от София за Ихтиман през прохода Траянови врата, което е част от големия път Белград – Цариград;

– шосе от София, през Златица, Клисура, Карлово, Калофер и Сливен, с отклонения, които водят към долината на река Марица и го свързват с Цариградското шосе;

– пътят София – Самоков, който продължава към Долна баня, през прохода Момина клисура и Белово достига до Татар Пазарджик, където се свързва с Цариградското шосе;

– две шосета от София – съответно за Дупница и Кюстендил, които от своя страна са изходни пунктове за пътищата, водещи към Македония (тогава в границите на Османската империя).

В Югозападна България евентуалните бойни действия е възможно да бъдат водени на два фронта: източен – в направление на Източна Румелия и югозападен – в направление на Македония.

На източния фронт възможности за изграждане на отбранителна линия предоставя Ихтиманска Средна гора, от Златица на север, до линията Белово – Баня [42] на юг. През планината, от Татар Пазарджик към София и Самоков, водят два прохода – Траянови врата и Момина клисура. Траянови врата може да бъде обходен от юг, през прохода Солу-Дервент (Момин проход), но този обход може да бъде осъществен при условие, че е овладян и прохода Момина клисура (двата прохода са на пътя Белово – Костенец – Ихтиман – София). Проходът Траянови врата може да бъде обходен и от север, през с. Петрич (дн. в община Златица), по долината на река Тополница [43] или още по-северно – през Карлово и Клисура.

Югозападният фронт се характеризира със следното:

– Княжество България непосредствено граничи с Османската империя и съсредоточените на границата османски войски са твърде близо до столицата София;

– при сблъсък между руските и австро-унгарските интереси на Балканския полуостров, в близост до югозападните граници на Княжеството, е възможно да се появят и австро-унгарски войски.

Кюстендил и Дупница са основните пунктове в южната част на Югозападна България. Освен със София, двата града са свързани с добри пътища и помежду си. От Кюстендил води път до Егри Паланка (дн. Крива паланка, Република Северна Македония), от която има възможност за достъп до вътрешността на Македония, а именно към Куманово и Скопие, към Щип, към Велес и към Враня. От Дупница, на юг, преминава път до Горна Джумая (дн. Благоевград), а оттам до Сяр и Солун. Отклонение от този път осигурява възможност да се излезе от долината на река Струма в западно направление и минава по долината на река Струмешница, от вливането ѝ в река Струма, през Петрич, Струмешница, Радовиш, Щип и Велес. 

Югозападно от Мелник [44] се намира т.нар. Маркова стена – скала, която стеснява долината и напълно господства над пътя за Сяр. Маркова стена може да бъде обходена по пътя от Петрич.

Анализът за значението на долината на река Струма при Горна Джумая, Мелник и Петрич обхваща територия, която по онова време не влиза в границите на Княжество България. Основните направления за действия са две: Кюстендил – Егри паланка и оттам към Скопие или Щип и Велес и второто: Дупница – Горна Джумая – Сяр – Солун. По второто направление е изключително важно отклонението по долината на река Струмешница към Щип и Велес. И така крайните пунктове се оказват Скопие и Велес, а точно през тях преминава основният търговски и военен път, както и паралелната с него железопътна линия Митровица – Солун.

В разгара на Източната криза (1875-1878 г.) Австро-Унгария твърдо определя контрола над този път, като жизнено важен за нейните интереси на Балканския полуостров и чрез клаузите на Берлинския договор от 1878 г. постига целта си – получава право да окупира Босна и Херцеговина и да разположи гарнизони в Новопазарския санджак. По този начин обезпечава сигурността на своите владения по адриатическия бряг, спира сръбската и черногорската експанзия на север, вклинява се между двете славянски княжества и предотвратява евентуалното им обединение, като същевременно си осигурява контрол над пътя Митровица – Солун и си подготвя плацдарм за действие на юг.

Всичко това противоречи на стратегическите интереси на Руската империя в западните части на Балканския полуостров. Именно затова императорът и правителството му си поставят за цел да не допуснат експанзия на Австро-Унгария в направление на Солун.

Налага се изводът, че анализът на възможните направления на запад от долината на река Струма е свързан с настъпление на руски и български войски срещу османски и австро-унгарски сили, предприели действия в близост до границите на Княжество България. Целта на настъплението е овладявяне на част от железопътната линия и шосето Митровица – Солун и ограничаване на австро-унгарското вклиняване на юг. Това определя и важността на Петрич и Маркова стена при изграждане на отбрана за защита на пътя Сяр – Горна Джумая от юг, както и при прикриване на фланга и тила на войските, настъпващи по долината на река Струмешница, в направление на Щип и Велес и в направлението Кюстендил – Егри паланка – Скопие. 

Анализът на пограничната полоса на Княжество България с Македония (по линията на югозападния фронт) показва, че нахлуване на територията му може да бъде осъществено от две направления: Егри паланка – Кюстендил – Радомир – София и от Сяр – Горна Джумая –
Дупница – София. От границата към София водят пътищата:

– Кюстендил – Радомир – Владая – София;

– Дупница – с. Крапец [45] – Владая – София;

– Дупница – Самоков – София.

Първите два пътя са по-кратки, събират се пред Владайския проход и преминават през него. 

Характерът на местността позволява изграждането на множество последователни отбранителни позиции. Те могат да бъдат успешно защитавани, а обходът им ще застави настъпващите да преодоляват много препятствия, което от своя страна ще доведе до голяма загуба на време. Центърът на отбраната е София, като основната отбранителна позиция се оборудва по височините на Владая. 

Основните заключения от анализа на стратегическото значение на Княжество България са, че в случай на война с Османската империя „Русия има в България готов авангард, на изгодни позиции, можещ да задържи настъплението на турците до пристигането на Балканския полуостров на руски войски“, а при „война между Русия и Австрия, вследствие на стълкновение на техните интереси на Балканския полуостров, то България ще има значение, че ще даде възможност на Русия да прегради пътя за настъпление на австрийските войски към Солун“.

От изложеното дотук е видно, че двете части от Княжество България, с най-голямо стратегическо значение за Русия, са Източна България и Югозападна България. През източната част преминава най-краткият път по суша, от руската граница до Цариград, съответно и до Проливите. Топографските особености на релефа на Югозападна България позволява организирането на отбрана срещу настъпващ от юг противник, по протежение на пътищата към София. А разположението на югозападната част на Княжеството осигурява удобни пътища в западно направление.  

Осигуряване на пътя към Цариград през Източна България, както и недопускането на австро-унгарската експанзия на юг е дългосрочна и целенасочена стратегия на руската дипломация, осъществявана особено настойчиво по време на Източната криза 1875-1878 г. и след Берлинския договор. 

Според руските предложения на Цариградската конференция през 1876 г., северната граница на бъдещата българска автономия преминава по река Дунав, до вливането ѝ в Черно море. Това означава, че след връщането на Югозападна Бесарабия в границите на империята, Русия ще има обща граница с България. 

Ситуацията се променя след подписването на Санстефанския предварителен мирен договор през 1878 г. – според клаузите му Русия отстъпва Северна Добруджа на Румъния, като компенсация за Югозападна Бесарабия и по този начин губи общата си граница с българските земи. Това положение е затвърдено и с Берлинския договор. Но това не означава, че руската дипломация е изоставила решаването на въпроса за осигуряване на сухопътен достъп до източните части на Балканския полуостров. 

На 27 май 1878 г., в Царско село се провежда съвещание под ръководството на император Александър II. Решенията на съвещанието послужили като инструкция за руския представител на Берлинския конгрес – граф Пьотър Шувалов. Един от обсъжданите въпроси е правото на преминаване през територията на Румъния при война с Османската империя. Вариантът, на конгреса да бъде взето решение Румъния да бъде обявена за неутрална държава, е абсолютно недопустим – това би затворило завинаги сухопътния достъп на Русия до Източните Балкани. Малко вероятно е да бъде приет от останалите Велики сили и вариантът компенсирането на Румъния със Северна Добруджа да бъде поставено в зависимост от приемане на съглашение, регламентиращо правото на преминаване на руски войски през нейната територия. Решението, което се взема е следното: „Получавайки независимост, Румъния ще бъде, като всяка държава, изложена на риска от война. Ако Русия някога се окаже във враждебни отношения с Турция, Румъния ще бъде длъжна да избира между съюз с Русия и съюз с Портата, като понесе последствията от своя избор. В такава ситуация Русия си оставя пълна свобода на действията, като отношенията ѝ с Румъния бъдат като с всяка независима държава.“ А в разглеждания обзор за стратегическото значение на Княжеството са посочени и възможните варианти на тези действия – чрез сключване на съюз между Русия и Румъния или чрез заемане със сила на територия на последната. 

Според споменатите предложения на Цариградската конференция, както и съгласно Санстефанския предварителен мирен договор, българските граници в Битолски и Солунски вилает преминават западно от линията Скопие-Велес-Воден. Участъкът от пътя Митровица-Солун, преминаващ през Скопие и Велес, е в българска територия. На пътя на експанзията на Австро-Унгария на юг е изправена сериозна преграда – България в етническите си граници (почти) и под покровителството на руския император. 

Но, с клаузите на Берлинския договор, територията на България е силно редуцирана и Северна Добруджа, Скопие, Велес и Воден не са включени в нея. Това в никакъв случай не променя руските планове – просто за изпълнението на поставените цели се предвиждат други средства – използването на територията на Княжество България, като плацдарм и българската армия, като „авангард против Турция и ляв фланг против Австрия“. [46]

  Дислокация на българските войскови части на територията на Княжество България. 

След въвеждането на полковата организация през 1884 г., във всеки от градовете-основни пунктове на територията на Княжество България, са разположени войскови части. По този начин се осигурява контрола на основните пътища, преминаващи през София, както и на тези от река Дунав към Стара планина и на пътищата към Северозападна и Югозападна България.

Карта №2

Княжество България към 1 септември 1885 г. [47]

Дислокацията на пехотните дружини, в повечето случаи, не е била само в градовете, където са били разположени щабовете на пехотните полкове, както е видно и от таблица № 3.

Таблица №3

Местоположение на щабовете на пехотните полкове и дислокация на дружините им

Осигуряващите и обслужващите формирования, както и складовете за снабдяване, са разположени, както следва:

– пионерна дружина – в Русе;

– Артилерийски арсенал – в Русе;

– Обсадна кадрова команда – в Русе;

– постоянна оръжейна работилница – в Русе;

– две подвижни оръжейни работилници – в София и Шумен; 

–  интендантски складове – в София, Русе и Варна;

– оръжейни складове (стрелково оръжие и боеприпаси) – в Русе, Шумен, Разград, Варна и София.

Основното количество снаряди са съхранявани в складовете в Русе и Разград, съвсем малко количество – в София. По-голямата част от стрелковите боеприпаси е в складовете в Русе, Шумен, Разград и Варна. Пушките са в складовете в Русе, Шумен и София. [48]

Войсковите части в Източна България са разположени в крепостите от „четириъгълника“ Силистра-Русе-Шумен-Варна. По-голямата част са съсредоточени в Шумен и Варна. По този начин максимално са приближени до старопланинските проходи, чието овладяване преди войските на Портата, е основната им цел. Всички бойни, поддържащи и осигуряващи части, с изключение на дружината от 5-ти пехотен Дунавски полк в Силистра, са дислоцирани по железопътната линия Русе-Разград-Шумен-Варна. Това им позволява максимално бързо да маневрират при необходимост, както и осигурява регулярното снабдяване с въоръжение, боеприпаси и други имущества. Разположената в Осман пазар 2-ра дружина от 6-и пехотен Търновски полк прикрива западния фланг на войските в Източна България от обход през Котленския проход и през прохода Демир капия. Намира се на 13 км от Ески Джумайската клисура, през която минава пътя към Шумен.  

Построението на българските части, с основни центрове в Русе, Шумен и Варна, осигурява условия и за успешни бойни действия при стоварване на противников десант северно от Варна.

В Източна България са разположени 42% от полковете на българската войска и пионерната дружина. Обсадната команда в Русе разполага с оръдия, които могат да се използват за усилване на артилерията в крепостите. Основните интендантски складове, складовете за оръжие, снаряди и патрони, както и по-голямата част от силите и средствата за ремонт на артилерийско и стрелково въоръжение, оборудване, снаряжение и конска сбруя се намират в тази част на Княжеството.

Първостепенната важност на Източна България, произтичаща от преминаването през областта на най-краткия път до Цариград, е подплатена със съсредоточаването в нея на най-многочислената група формирования на българската войска, както и почти всички сили и средства за логистично осигуряване.

В Югозападна България по-голямата част от войсковите части са дислоцирани в столицата София. Дружините на 2-ри пехотен Струмски полк в Кюстендил, Радомир, Самоков и Дупница преграждат направленията Егри паланка-София, Горна Джумая-София и Татар Пазарджик-Самоков-София. Същевременно с това са на близко разстояние от прохода Траянови врата, а тази в Самоков прикрива южния фланг на прохода при обход през проходите Момина клисура и Солу-Дервент. Благодарение на добрата пътна мрежа войските от София могат да бъдат бързо съсредоточени на източния или на югозападния фронт, а логистичните формирования да осигурят навременното снабдяване с въоръжение, боеприпаси и други видове имущества.

През Югозападна България преминават най-кратките пътища от територията на Османската империя до столицата София. Това определя областта като следваща по важност след Северозападна България. По тази причина в нея е дислоцирана и втората по численост група формирования от българската войска.

Разположението на полковете в Средна България се характеризира с тяхното местонахождение на основните пътища от река Дунав към Стара планина и близостта им до проходите през нея. По този начин се осигурява овладяването на старопланинския хребет преди османските войски.

Дружината от 6-и пехотен Търновски полк в Осман пазар, освен че прикрива западния фланг на частите в Североизточна България, контролира Котленския и Върбишкия проходи. Другата дружина от същия полк, разположена в Елена, е в непосредствена близост до северния край на Твърдишкия проход, както и до прохода Демир капия. Първа дружина от полка в Търново е разположена на най-краткия път от река Дунав до Стара планина и на средоточието на пътищата към проходите Шипченски, Химитлийски, Тревненски, Хаинкьойски (дн. Хаинбоаз-Проход на републиката), Твърдишки и Демир капия (дн. Вратник). 

Дислоцираната в Севлиево и Габрово дружина от 4-ти пехотен Плевенски полк е на северния край на прохода Шипка. Освен това се намира почти на еднакво разстояние от Троянския и Тревненския проходи. Дружината от същия полк, разположена в Ловеч, е на пътя Търново-Орхание и на този от Плевен към Троянския проход. Първа дружина от Плевенския полк се намира в Плевен, т.е. на кръстопътя на пътищата от река Дунав към проходите Троянски, Златишки, Етрополски и Арабаконашки.

Един поглед върху картата показва, че по една дружина е разположена в близост до всеки един от най-удобните за преминаване проходи – Котленски, Шипченски и Твърдишки. Арабаконашкият проход е значително отдалечен от границата на Източна Румелия с Османската империя и поради тази причина частите за неговото обезпечаване не са в непосредствена близост до него. 

Разположените във Видин и Лом паланка дружини на 3-ти пехотен Бдински полк контролират основните пътища, преминаващи северно от Стара планина от Сърбия към Северозападна България. В същото време, местоположението им позволява да маневрират в направление на Брегово и проходите Връшка чука и Свети Никола. 

Оказва се, че дислокацията на българските войски е обусловена от оценката за стратегическото значение на територията на Княжество България. Тя отговаря напълно на положенията от „Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй“.

Най-многобройни войски са съсредоточени в Североизточна и Югозападна България. Отделени са и части за прикритие на старопланинските проходи. Поради малката вероятност за действия на австро-унгарски войски в направление на Видин, в Северозападна България е разположен само един пехотен полк.

Варианти за действия на войските и разчети за тях, основани на оценката за стратегическото значение на територията на Княжество България при война на Русия с Османската империя и Австро-Унгария.

Примерните варианти за бойните действия на българските войскови части са разработени на основата на бойния им състав, тяхната дислокация и оценката за стратегическото значение на територията на Княжество България, при следните ограничения: мирновременните части са попълнени с личен състав, въоръжение и оборудване за военно време, сформирани са допълнително 8 пехотни, 1 артилерийски и 2 конни полка, т.е. българската войска включва в състава си 16 пехотни, 3 артилерийски и 4 конни полка.

Основната идея е да се идентифицират взаимовръзките между трите компонента – стратегическо значение на Княжество България, организация и дислокация на частите – определили насоките за изграждане на българската войска в периода 1879-1885 г.

Целта на действията на войските в Източна България се състои в овладяване на старопланинските проходи преди предните отряди на османската армия, организиране на отбрана срещу настъпващите от юг нейни части и задържане на позициите до пристигане на руските войски. [49]

Частите в Североизточна България биха разполагали с малко повече от 20 000 души. Числеността на гарнизоните в крепостите, непосредствено преди войната от 1877-1878 г., е определян на 8 000 души във Варна и 10-12 000 души в Шумен [50]. Това означава, че българските части разполагат със сили да осигурят в известна степен личен състав за гарнизоните в двете крепости, но нямат възможност да отделят значителен резерв. В същото време имат възможности, с неголеми отряди, да овладеят старопланинските проходи и да организират тяхната отбрана. При необходимост предните отряди могат да отстъпят в направление на Шумен и Варна, на няколко предварително подготвени за отбрана последователни рубежа по левия бряг на реките Голяма Камчия и Камчия, при клисурите до Ески Джумая и Байрям дере, по височините на Дългопол и Провадия. След като забавят придвижването на противника, отрядите се оттеглят в крепостите. Железопътната линия Русе – Шумен – Варна позволява бързо маневриране със сили и средства в застрашените направления, както и навременно снабдяване на войските с боеприпаси и имущества.

При отбраната на проходите и линията между крепостите Шумен и Варна 2-ри артилерийски полк усилва пехотните части при изпълнение на задачите им. Във всички случаи българските части съсредоточават силите си в крепостите Шумен и Варна и по левия бряг на Провадийска река, като осигуряват рубежа за развръщане на руските войски.  

Разстоянието от Русе до Шумен, по железопътната линия, е 140 км. Следователно, съсредоточените на румънска територия руски части, могат да окажат помощ на войските в Шумен, придвижвайки се от Русе по железопътната линия, най-много едно денонощие [51] след форсирането на река Дунав. Разстоянието от сухопътната българо-румънска граница до Варна е 82 км, т.е. руските войски, при ежедневен преход от 30 км, на третия ден вечерта след преминаването на границата, могат да бъдат във Варна. 

Коренно се променя ситуацията, ако се наложи руските войски да се придвижват от руско-румънската граница по долното течение на река Дунав. Разстоянието от Тулча до румънско-българската граница е 190 км и общо до Варна – 272 км. От последната граница до Шумен са 130 км или общо от Тулча – 320 км. Следователно руските войски ще достигнат Варна след 9 дни, а Шумен – след повече от 11 дни.

Именно поради изброените неблагоприятни варианти, в оценката на стратегическото значение на Княжество България, като основно трасе за придвижване на руските войски е посочена железопътната линия Рени [52] – Гюргево (с дължина малко повече от 300 км) и река Дунав. Придвижването по тях позволява руските войски да бъдат в Шумен за три-четири денонощия. Малко повече от един допълнителен ден ще им бъде необходим да бъдат пред Варна. 

От границата между Източна Румелия и Османската империя:

– до Ришкия проход разстоянието е 123 км, общо до Шумен – 170 км;

– до Шумен, през Върбишкия проход [53], разстоянието е 195 км;

– до границата между Княжество България и Източна Румелия, през Айтос, разстоянието е 125 км, общо до Провадия – 155 км;

– до Дюлинският проход са 104 км, общо до Варна – 156 км;

– до Варна, през Обзор, разстоянието е 167 км.

Следователно османските войски могат да достигнат границата с Княжество България на четвъртия-петия ден. Пред Варна, Шумен и Провадия ще бъдат на шестия ден. Частите, които преодоляват Стара планина през Върбишкия проход ще достигнат Шумен на седмия ден. 

При преминаването на войските на Портата през Източна Румелия трябва да се отчита и обстоятелството, че е съществувала твърде голяма вероятност източнорумелийската милиция и българското население да окажат съпротива и да забавят тяхното придвижване. Допълнително забавяне би се получило и в резултат на действията на българските предни отряди, заели изгодни отбранителни позиции по направленията към Шумен, Провадия и Варна.

 При най-неблагоприятния вариант (придвижване на руските войски от руско-руманската граница на юг) българските части в продължение на пет-шест дни трябва да водят самостоятелни бойни действия. 

При всички други случаи, настъпващите османски войски, достигайки линията Шумен – Варна, ще се изправят пред обединените руско-български войскови части.  

Разположените в Средна България пехотни полкове контролират основните пътища от река Дунав към Стара планина, както и тези, успоредни на планината. Тази дислокация им позволява да организират охраната на старопланинските проходи и да застрашат фланга на настъпващите по направлението Пловдив – София противникови войски. [54]

 През август 1877 г., преди контранастъплението на Сюлейман паша през Шипченския проход, руските войски охраняват старопланинските проходи, от Тревненския на запад до Демир капия на изток, с няколко отряда, които имат обща численост около 14 000 души. В Търново е бил разположен резерв също от 14 000 души.

И разположените в Средна България български части биха имали боен състав около 14 000 души, но в тяхна отговорност са и Арабаконашкия и Котленския проход. В същото време те не разполагат с достатъчно сили за обособяване на резерв. При тези условия охраната на проходите е възможно да бъде организирана, като се съсредоточат усилията на тези, които са удобни за преминаване от всички родове оръжия – Арабаконашкия, Шипченския, Твърдишкия и Котленския, а останалите се наблюдават. Дългият фронт на отбраната (над 200 км) и броя на проходите, които се охраняват, предполага раздробяването на войските на малки отряди. Това от своя страна би ги принудило да се разположат в проходите, а не пред тях и почти напълно да се лишат от тактическа връзка помежду си. Липсата на резерв лишава частите от възможността да им бъде оказана помощ в нужния момент. С други думи, проходите могат да бъдат овладени преди османските войски, но без намесата на руската армия не е възможно тяхното удържане.

Разстоянието от Русе до Котленския проход е 147 км (4-5 прехода), до прохода Демир капия и Габрово – 150 км (5 прехода). От Свищов до Демир капия са 140 км (4-5 прехода), до Габрово – 120 км (4 прехода). Никопол е на 121 км от Троян (4 прехода), на 152 км от Орхание (5 прехода) и на 151 км от Етрополе (5 прехода). Следователно руските войски могат да са на старопланинския хребет на четвъртия-петия ден след форсирането на река Дунав. Преходът от Русе до Габрово може да се съкрати единствено при условие, че бъде изградена железопътната линия през Търново за София.

При придвижването си към проходите в Средна Стара планина, османските войски би трябвало да преодолеят, от границата с Източна Румелия до прохода Демир капия – 100 км, до Котленския, Твърдишкия, Хаинкьойския и Тревненския проход по 130 км, до Шипченския – 145 км, до Троянския проход – 200 км, до Златишкия – 240 км, до Арабаконашкия и Етрополския – 270 км. До най-удобните за преминаване проходи войските биха могли да бъдат на петия ден, до Демир капия – на четвъртия. Троянския, Златишкия,  Арабаконашкия и Етрополския проход са твърде отдалечени от границата. Освен това при достигане до последните три османските войски биха били на входа на Софийската котловина и по-целесъобразно е да продължат настъплението си към София, като се прикрият от север.  Времето, необходимо им за достигане на проходите би могло да бъде съкратено с използването на железопътната линия Цариград – Саранбей и отклонението ѝ до Ямбол.

В същото време, както и при придвижването на войските на Портата към Североизточна България, е било възможно да срещнат съпротива и фактически да се наложи отново да превземат Източна Румелия. При такива обстоятелства използването на железопътната линия за придвижване на първите ешелони на войските е малко вероятно и като че ли твърде рисковано. Освен това, при движението към проходите, османските войски попадат под фланговите удари на части, разположени в Югозападна България. Трябва да се отчита и обстоятелството, че по пътя към Шумен и Варна би могло да се разположат прикриващи отряди, с фронт на запад, което е по-трудно при овладяването на централната и западната част на Източна Румелия.

Всичко дотук показва, че при най-благоприятния за османските войски вариант, те биха могли да бъдат при проходите в Средна Стара планина почти едновременно с руските части. 

В Югозападна България се предвиждат два фронта за евентуални действия: източен – в направление на Източна Румелия и югозападен – в направление на Македония (тогава в границите на Османската империя). Вероятните действия на войските са възможни в два варианта: първият – организиране отбраната на източния фронт, срещу настъпващите в направление Пловдив – Ихтиман – София войски на Портата и вторият – на югозападния фронт: отбранителни бойни действия срещу Османската империя по направленията София – Радомир – Кюстендил – Егри паланка и София – Дупница – Горна Джумая или бойни действия, при война на Русия с Австро-Унгария, по направленията към Скопие и Велес, целящи прекъсване на железопътната линия Митровица – Солун. [55] 

При настъпление на противникови войски на югозападния фронт от Егри паланка, през Кюстендил и Радомир, към София, особеностите на местността създават условия за организиране на отбрана на няколко позиции:

 – югозападно от Кюстендил, в района на с. Скакавица (дн. Каменишка Скакавица) и друга, по-малко изгодна, на около 4,5 км югозападно от Кюстендил;

– по пътя от Кюстендил към София – при с. Коняво, при с. Извор и при с. Върба.

Ефективна отбрана на позициите е възможно да се организира с по 8 батальона и 16 оръдия. 

Другото вероятно направление за настъпление на османски войски на югозападния фронт е Горна Джумая – София. По пътя от Горна Джумая, на територията на Княжество България, изгодни отбранителни позиции могат да бъдат оборудвани:

– при с. Кочериново;

– по пътя към София, на около 5,5 км от Дупница;

– при с. Дяково;

– между с. Кременик  и с. Тополница;

– при селата Горна и Долна Диканя ;

– при с. Студена.

Първите две позиции могат да се отбраняват от по 4 батальона и 10 оръдия. Позициите при Дяково и между Кременик и Тополица могат да бъдат заети от неголеми ариергарди, състоящи се от по 2 батальона и 4 оръдия. По-силни са позициите при Горна и Долна Диканя и при Студена. Техният фронт е по-голям и те трябва да се отбраняват от 8 батальона и 18 оръдия.

Основната позиция за отбраната на София е най-удачно да се оборудва на височините преди Владая, така че да контролира мястото, където се събират двата пътя – от Кюстендил и от Дупница. Тази позиция е най-обширна по фронта и трябва да се отбранява от 12 батальона и 5 батареи.

Полковете в Югозападна България биха имали на разположение около 14 000 души. Тази численост им позволява на югозападния фронт, възползвайки се от особеностите на местността,  да организират отбрана на описаните позиции и по двете направления. Така биха нанесли загуби на противника и максимално биха забавили неговото настъпление, както и биха осигурили време за подготовка на основната позиция, съсредоточаване на частите и изграждане на отбраната.

От друга страна, при тази численост, основната позиция се налага да бъде заета от неголям отряд, като се разчита, че при отстъплението си полковете ще имат минимални загуби и ще съумеят да запазят боеспособност до оттеглянето си на владайските възвишения. Усилването на частите може да бъде осъществено с предислоцирането на войски от Средна и Северозападна България – разстоянието от Лом Паланка до София е 152 км, а от Ловеч до София – 186 км, т.е. 5-6 дневни прехода. Руски войски могат да се придвижат от Русе за две-три денонощия, единствено при наличието на железопътна линия до София. Реална възможност е да бъдат превозени по река Дунав до Лом Паланка (около 250 км) и оттам до София (5 дневни прехода), т.е. ще бъдат в София на шестия ден. Възможност е и да форсират река Дунав при Никопол и да бъдат в София след 8 дневни прехода (240 км).

Разстоянието от Егри паланка и от Горна Джумая до Владая е около 100 км, или малко повече от 3 дневни прехода. Това означава, че българските части трябва да задържат придвижването на османските войски в продължение на 4-5 дни, за да осигурят време за съсредоточаване на войски на Владайската позиция.  

На източния фронт, възможностите на войските им позволяват да организират и изградят отбрана с наличните сили на линията от Златица до долината в горното течение на река Марица. Основната позиция би трябвало да бъде оборудвана при прохода Траянови врата. Част от силите отбраняват проходите Момина клисура и Солу-Дервент (Момин проход) и не допускат обход на основната позиция от юг. Отбранителна позиция при Златица прегражда направлението
Карлово – Златица – София. 

Планинската местност създава условия позициите да бъдат задържани до съсредоточаване на основните войски – разстоянието, което трябва да преминат войските на Портата е към 250 км, преодолявайки най-вероятно съпротивата на милицията и населението в Източна Румелия и принудени да предприемат мерки за отразяване на флангови удари от север, през старопланинските проходи. Пълният капацитет на железопътната линия
Цариград – Саранбей може да бъде използван, едва след повторното завладяване на Източна Румелия.  

При война на Русия с Австро-Унгария, най-вероятните направления на бойните действия на югозападния фронт са:

– Кюстендил – Егри Паланка и оттам към Скопие или Щип и Велес;

– Петрич – Струмица – Щип – Велес.

Второто направление по онова време не е в границите на Княжество България, което предполага навлизане на войските в територията на Османската империя и организиране на отбрана при Маркова стена и при Петрич, с цел прикриване на фланга и тила на действащите към Велес части. При всички случай по двете направления се предвиждат настъпателни действия, като целта е овладяване на части от железопътната линия и шосето Митровица – Солун и ограничаване на австро-унгарското вклиняване на юг. 

Оценката на бойния състав на войсковите части от Югозападна България показва, че настъпление в направление на Скопие и Велес биха осъществили само съвместно с руски
войски – силите им са недостатъчни за самостоятелни действия [56]. Недостатъчни са и за водене на бойни действия едновременно на югозападния и източния фронт.

В Северозападна България българските части могат да достигнат численост до 6 400 души – за сравнение ще спомена, че за отбраната на тази част на Княжеството в Сръбско-българската война са съсредоточени близо 15 000 души и 37 оръдия. В такъв малочислен състав задачите, които частите могат да изпълняват, при евентуално настъпление на австро-унгарски войски, се ограничават в наблюдение на пътя от Неготин към Брегово и проходите Връшка чука и Свети Никола. Основните сили е необходимо да бъдат съсредоточени за отбраната на крепостта Видин. [57] 

Най-бързият начин за усилване на войските е превозването на резерви по река Дунав – разстоянието от Русе е около 300 км (близо две денонощия), а от Никопол – 200 км. Разстоянието Плевен – Никопол е 48 км. Следователно на частите от Плевен са им необходими също около две денонощия.

Съществуват и благоприятни обстоятелства за отбраната на Северозападна България. Териториите на Сърбия и Румъния са един вид буфер за Княжество България, отделяйки го от Австро-Унгария. Освен това Русия планира, при война с Австро-Унгария, северно от река Дунав да действат нейни войски, със задача да нахлуят в Трансилвания [58]. Тези войски, при необходимост, биха оказали помощ на частите в Северозападна България – от Видин ги дели само реката, като в същото време застрашават и фланга на настъпващите към града австро-унгарски войски. 

Анализът на разгледаните варианти на действията на противоборстващите войски показва следното:

– най-вероятното направление за действия на войски на Османската империя е това към Североизточна България – по този начин биха изнесли отбраната на Цариград северно от Стара планина и биха си осигурили време за оборудване и заемане на позициите на подстъпите към столицата им – линията Лозенград – Одрин и при Чаталджа;

– настъплението на османските войски през централната част на Източна Румелия, за овладяване на старопланинските проходи и София е малко вероятно – неизгодно е повторното завладяване на Източна Румелия, като в същото време частите, настъпващи към проходите и към София са застрашени от удари във фланг, т.е. необходимо е съсредоточаване на големи сили, действията на които са с непредвидим изход;

– малко вероятно е и настъпление на австро-унгарски войски към Северозападна
България – руските войски, опериращи северно от Дунав, застрашават техния северен фланг;

–  действия като „ляв фланг против Австрия“, в направление на Скопие и Велес, за прекъсване на железопътната линия Митровица – Солун, българските части в Югозападна България биха могли да осъществят единствено съвместно с руски войски или при условие, че цялата войска на Княжеството е съсредоточена в Западна България;

– при благоприятно развитие на бойните действия, българската войска може да задържи настъплението на армията на Портата, до пристигане на руските войски и да продължи бойните действия съвместно с тях.

Прегледът на възможностите на войсковите части от Княжеството показва, че за да може да действа като „авангард против Турция“, съществуващите в мирно време осем пехотни полка, дори да бъдат попълнени по щатовете за военно време, няма да разполагат с достатъчно сили и средства. Това е причината, при разработване на военновременните щатове за пехотните полкове през 1884 г., да  бъде предвидена възможността запасните им дружини да бъдат развърнати в отделни полкове. Нови полкове е било необходимо да се създадат и от другите родове оръжия, за да бъдат достигнати оптималните съотношения между пехота, артилерия и конница. 

Особено е било положението на българските части, дислоцирани в София и Кюстендил. Югозападна България, за разлика от другите части на Княжеството, има непосредствена граница с Османската империя на юг и югозапад. Границата преминава на малко повече от 100 км от София. Това създава опасност за българската столица при евентуална война с Портата, дори и направлението по долината на река Струма да е второстепенно и на него да не действат главните сили на османската армия. Въпреки тази опасност, полковете са в известна степен тактически изолирани, лишени от възможност за своевременно взаимодействие с войските, било то български или руски, от другите части на Княжеството. Освен това числеността и възможностите им са недостатъчни – ефективната отбрана на основната позиция при Владая е в зависимост от реализирането на множество непредвидими и трудно управляеми обстоятелства – например съхраняване на организационната цялост и бойните възможности на дружините и полковете при отбраната на няколко последователни позиции и оттеглянето им към основната позиция. И въпреки тези обстоятелства, по-голямата част от българските войскови части са били дислоцирани в Североизточна България, а не за непосредствена защита на българската столица.

Построяването на железопътната линия Русе – София е имало изключително важно значение за стратегическите планове на петербургския кабинет – тя би осигурила възможност за бързо предислоциране на войски и материални средства в тази част на Княжество България, където е необходимо и според създалата се обстановка [59]. Това значение има и своите конкретни проявления – така например без съсредоточаване навреме на резерви към София (което е осъществимо при съществуване на железопътната линия), превземането на българската столица от вражески войски, настъпващи по долината на река Струма е твърде вероятно.

* * * * *       

Очертава се ясен алгоритъм на процесите по създаване на българската войска. Оценката за стратегическото значение на Княжество България, както и произтичащите от нея цели, са дефинирани от гледна точка на руските интереси. На тази основа са формулирани оперативно-тактическите задачи на българската войска и е определена дислокацията на нейните части по територията на Княжество България. Това, от своя страна, обуславя изграждането на българската войска с организация и състав, идентични с тези на руски армейски корпус. 

Всички тези взаимовръзки показват, че съществуващото убеждение в някои български „по-видни деятели“ и в руските генерали и офицери, че българската войска „може да действа само рядом с руската“ не е плод на привързаността на руските офицери към българските им подчинени или на признателността на последните към своите учители (несъмнено и „привързаността“ и „признателността“ са имали своите реални проявления). По-скоро точно обратното – то е резултат на целенасочени действия на руските генерали-военни министри, съгласно получаваните инструкции от Петербург за изграждане на българската войска в параметри, които да гарантират нейната пълна оперативна съвместимост с руската армия. Така са се създавали условия за ефективни съвместни операции на двете армии, при бъдеща война между Османската империя и Австро-Унгария от една страна и Русия от друга, в която война бойните действия биха се водили на територията на Княжество България или в близост до неговите граници.   

Литература и бележки:

1. Янчев В. К., Българската армия в политиката на Руската империя 1878 – 1886 г., В: Империи, граници, политики (ХIХ – началото на ХХ век), С., Университетско изд., 2016, стр. 235-266.
2. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 62.
3. Янчев В. К., Българската армия в политиката на Руската империя 1878 – 1886 г., В: Империи, граници, политики (ХIХ – началото на ХХ век), С., Университетско изд., 2016, стр. 242.
4. Пак там, стр. 241.
5. Тези действия на княз Александър Батемберг са една от причините за възникване на конфликта му с руските дипломати и генерали, а като следствие и с руския император Александър III (*1845; 1881 – 1894), който конфликт, в крайна сметка ще е причина и за неговата абдикацията през 1886 г.
6. Държавен вестник, бр. 119 от 5 ноември 1883 г.
7. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881.
8. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 654.
9. Пак там.
10. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 123 – този документ подробно е разгледан по-нататък в изложението.
11. Янчев В. К., Българската армия в политиката на Руската империя 1878 – 1886 г., В: Империи, граници, политики (ХIХ – началото на ХХ век), С., Университетско изд., 2016, стр. 239.
12. Заповед на военния министър №72/24 март 1883 г. – Държавен вестник, бр. 32 от 24 март 1883 г.

 Дружина и батальон са идентични организационни структури в състава на полка, съответно в българската и руската армия.

13. Военните маневри са еквивалент на съвременните тактически учения на войскови части в условия, близки до бойните.
14. Заповед на военния министър №276/10 август 1883 г. – Държавен вестник, бр. 88 от 18 август 1883 г.; Заповед на военния министър №308/6 септември 1883 г. – Държавен вестник, бр. 99 от 17 септември 1883 г.
15. Долни чинове – тази категория включва всички строеви унтерофицери и войници, както и нестроевите, т.е. всички които не са офицери. Изключение са правели лекарите.
16. Заповед на военния министър №72/7 септември 1883 г. – Държавен вестник, бр. 100 от 20 септември 1883 г.; Доклад № 212 от 12 октомври 1884 г. на военния министър до княз Александър Батемберг, с приложени сравнителни таблица и ведомост – Държавен вестник, бр. 95 от 16 октомври 1884 г., стр. 4-11.
17. За състоянието на пехотата в българската армия виж: Указ на княз Александър I №41 от 12 октомври 1884 г. – Държавен вестник, бр. 95 от 16 октомври 1884 г.; Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 62- 66, 653-658; История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, София, 1925, стр. 84-88; Сербско-болгарская война 1885, Составил Болгарскаго Генерального Штаба капитан Бендерев, Типография В. В. Комарова, С.-Петербург, 1892, стр. 28-29.
18. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 656.
19. За състоянието на артилерията и кавалерията в българската войска виж: Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 62-66, 69-70, 644-646, 657-658; История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, София, 1925, стр. 98-100; Сербско-болгарская война 1885, Составил Болгарскаго Генерального Штаба капитан Бендерев, Типография В. В. Комарова, С.-Петербург, 1892, стр. 28-29, 31.
20. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 607.
21. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 69; История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, София, 1925, стр. 99.
22. История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, София, 1925, стр. 88; Сербско-болгарская война 1885, Составил Болгарскаго Генерального Штаба капитан Бендерев, Типография В. В. Комарова, С.-Петербург, 1892, стр. 28-29.
23. Летящите паркове и конно-кавалерийския полупарк имат за задача да снабдяват с боеприпаси двете пехотни и кавалерийската дивизии, както и тяхната артилерия – Описание русско-турецкой войный 1877-78 г. г. на Балканском полуострове, т. I, издание Военно-Исторической Коммисии Главнаго Штаба, С.-Петербург, 1901, стр. 93.
24. Организацията на армейския корпус е обощена по: Под редакцией генерального штаба полковников Гришинскаго А.С. и Никольскаго В.П., История русской армий и флота, Московскаго Книгоиздательского Товарищества „Образование“, Москва, 1913, т. XIII, стр. 12-13; Описание русско-турецкой войный 1877-78 г. г. на Балканском полуострове, т. I, издание Военно-Исторической Коммисии Главнаго Штаба, С.-Петербург, 1901, стр. 85-92 и 100-101.
25. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 80 и 93.
26. Понятието „родове оръжия“, използвано в разглеждания период, отговаря по значение на съвременното понятие „родове войски“.
27. Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 90.
28. Пак там, стр. 62
29. Чл. 3 от руско-българската военна конвенция – Държавен вестник, бр. 119 от 5 ноември 1883 г., стр. 1090.
30. „Википедия“ твърди, че авторът е генерал Павел Адамович Плеве. Аз не разполагам с по-достоверни доказателства и не съм убеден в приписваното му авторство- https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B5,_%D0%9F%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BB_%D0%90%D0%B4%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
31. Генерал-лейтенант Стефан Паприков също твърди, че „българските войски трябвало да представляват един авангард“ на руската армия – Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 62.
32. Източник: Беляев Н.И., Русско-турецкая война 1877—1878 гг., ВИ, М, 1956 г., глава „Планы сторон“. 

Няколко пояснения към картата: 

а) Държавните граници са към 1877 г. 

б) Преводът на имената на градовете е: Гирсово=Хърсово, Бухаресть=Букурещ, Туртукай=Тутракан, Журжево=Гюргево, Систово=Свищов, Плевна=Плевен, Ловча=Ловеч, Сельви=Севлиево, Ускюб=Скопие, Салоники=Солун.

33. Територията на Югозападна Бесарабия е отнета от Руската империя, след поражението ѝ в Кримската война (1853-1856 г.). Върната в нейните граници след войната от 1877-1878 г., с Берлинския договор.
34. По време на войната 1877-1878 г. са построени железопътните линии Бендери-Галац и Фратеши-Зимнич. Първата свързва руската железопътна мрежа с линията Галац-Гюргево, а втората – съществуващата до Гюргево линия с изградения от инженерните части мост при Зимнич-Свищов – Свечин А., Эволюция военного искусства, том второй, Государственное издательство, 1928, стр. 368 и Янчулев К., Руско-турската война в 1877-1878 г., второ издание, Военно-издателски фонд, С., 1941 г., стр. 10.
35. Границите на Източна България са очертани, както следва: на изток – Черно море; на юг – Източна Стара планина, на запад – линията Русе-Разград-Осман пазар (дн. Омуртаг) и на север – българо-румънската граница.
36. Границата между Княжество България и Османската империя, по онова време, преминава южно от Дупница, северно от Горна Джумая (дн. Благоевград), западно от Кюстендил и източно от Егри паланка (дн. Крива паланка, Република Северна Македония), т.е. в тогавашна Югозападна България не влизат Горна Джумая (дн. Благоевград), Банско, Петрич, Мелник, Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и др.
37. Средна и Северозападна България, според автора на обзора, включват земите между река Дунав и Стара планина, разположени на запад от линията Русе-Осман пазар (дн. Омуртаг) до сръбско-българската граница.
38. През 1859–1862 г., в българските земи се преселват над 150 000 татари от Крим и Кубан. Голяма част от тях са настанени от османската власт в североизточните български земи и най-вече в областта Добруджа. Други по-компактни групи татарски бежанци са заселени в северозападните български земи (във Видинския и Софийския санджак) и в източната част на Тракия (в Сливенския и Одринския санджак). Между 1862 и 1865 г. от Северозападен Кавказ в българските земи пристигат около 200 000 черкезки бежанци, като значителна част от тях са заселени от османската власт на територията на Дунавския вилает. През 1867 г. във вилаета са прехвърлени и 8 000 бежанци от района на Абхазия – това са т.нар. абази, които също като черкезите принадлежат към групата на абхазо-адигските народи. По този начин за едно десетилетие (между 1856 и 1867 г.) в българските земи пристигат между 350 000 и 400 000 мюсюлмански бежанци от Северното Причерноморие, Крим и Кавказ.

През войната 1877-1878 г. черкезите са принудени да напуснат завинаги българските земи и да се прехвърлят в териториите, оставащи под властта на Османската империя. Изселва се и част от татарското население, особено от западните части на формираното Княжество България. Според преброяването от 1880 г. черкезите са едва стотина души, а татарите в Източна България – 10 609 души. Трябва обаче да се има предвид, че едни от най-многочислените татарски колонии, включително и тези около гр. Меджидие (дн. гр. Меджидия в Румъния – изграждането на града започва през 1856 г. като център за татарските поселения в Добруджа), остават на територията на отстъпената на Румъния през 1878 г. Северна Добруджа – Мучинов В., Политика на османската власт за справяне с бежанската криза в българските земи от края на 50-те и 60-те години на XIX век, В: Анамнеза, Год. VIII, 2013, кн. 4, стр. 69-75 и стр. 93-94; https://www.academia.edu/9490297/  

39. На 26 април 1880 г. Народното събрание гласува на военния министър на Княжество България генерал-лейтенант Казимир Ернрот извънредни пълномощия за справяне с безредиците в североизточните части на страната. Ликвидирайки насилията от страна на българската администрация и оказвайки силен натиск срещу турските въоръжени групи, до есента на 1880 година генерал Ернрот успява да прекрати безредиците, като турските групи се разоръжават доброволно и повечето участници в тях се връщат в селата си. В средата на октомври военното положение и извънредните пълномощия на генерал Ернрот са отменени. На 28 ноември присъдите на всички осъдени във връзка с безредиците са намалени наполовина – Цачевски В., Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013, стр. 90-96, 98-101, 105-107, 111, 113. 
40. Това стратегическо направление, включващо и контрол над устието на река Дунав, е изключително важно както за Русия, така и за Съветския съюз. Няколко факта: 

а) Татишчев, след разрива между България и Русия през 1886 година, пише следното: „Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето ѝ между нейните съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка полоса край Черно море, която Русия може да остави за себе си.“ (Татишчев С.С., Из прошлаго русской дипломатии, С.-Петербург, 1890 г., стр. 503). 

б) През 1940 г. Сталин „връща“ в границите на СССР Молдова, приближава летищата на Червената армия до нефтените находища в Плоещ и придобива контрол над устието на река Дунав. 

в) В края на септември 1982 г. се провежда фронтово учение на войските от Варшавския договор „Щит-82“, на което се отработват въпроси по провеждане на фронтова настъпателна операция на приморско направление. Войските са съсредоточени в горите, западно и северозападно от гр. Толбухин (дн. Добрич), същите, които генерал Обручев описва като Делиорманската гора. „Бойните“ действия включват пробив на предварително подготвената отбрана на противника, овладяване на проходите в Източна Стара планина и завършват с въздушен десант край Бургас и морски десант в Созополския залив.

41. Арабаконашкият проход е основна транспортна връзка на София със Северна България до 1930-те години.
42. Днес селото е част от гр. Костенец, след сливането през 1964 г. на селата Баня, Момин проход и Момина баня и образуването на града.
43. Пътят днес е под водите на язовир Тополница.
44. Пътят за Сяр по онова време минава край Мелник, а не както днес по долината на река Струма.
45. През 1953 г. селото е залято при завиряването на язовир Студена.
46. Стратегическото значение на Княжество България е обобщено по: Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 123, 143-165, 231-233, 237-238; Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 гг. на Балканском полуострове. Выпуск 9. Сведения о театре войны, изд. Военная типография, С.-Петербург, 1898 г., стр. 1-36, 79-80, 82-83; Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 1: Освободительная борьба южных славян и Россия. 1875 – 1877, документ № 344 – 1876  г.  ноября 4 (16) Донесение И. П. Игнатьева А.  М. Горчакову  с приложением проектов автономии Болгарии, стр. 487-502; Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Освободительная борьба южных славян и Россия. 1878 – 1879, документ № 68 – 1878  г.  мая  27 Инструкция особого совещания при Александре II русским уполномоченным  на  Берлинском  конгрессе, стр. 126-137 и документ № 14 – 1878 марта 5 (17) Донесение русского посла в Вене Е. П. Новикова А. М. Горчакову о стремлении Австро-Венгрии не допустить создания Болгарии в границах, определенных Сан-Стефанским договором, стр. 35-38; Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917), Государственное издательство политической литературы, 1952 год, стр. 159-175.
47. Картата, послужила ми за основа, е от източник https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B4%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80#/media/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Bulgaria_after_Congress_of_Berlin_in_1878.png
48. Разположението на частите от войската на Княжество България е обобщено по: Паприков Ст., Сръбско-българската война 1885 г., Съст. Ив. Иванов, М. Тодоракова, С., 2011, стр. 69, 72, 93 и 146; История на Сръбско-българската война 1885 г., издание на Щаба на армията – Военно-историческа комисия, София, 1925, стр. 86-88; Сербско-болгарская война 1885, Составил Болгарскаго Генерального Штаба капитан Бендерев, Типография В. В. Комарова, С.-Петербург, 1892, стр. 28-29; Луков Г., Палангурски М., Предислокацията на българските войски през септември 1885 г., В: Съединението на България от 1885 г. – 130 години по-късно, Пловдив, Регионален исторически музей, 2015, стр. 99, 104-105; Държавен вестник, бр. 40 от 25 април 1885 г., стр. II и III; Държавен вестник, бр. 90 от 3 септември 1885 г., стр. I-II; Държавен вестник, бр. 26 от 14 март 1885 г., стр. I; Държавен вестник, бр. 12 от 7 февруари 1885 г., стр. I; Сръбско-българската война 1885 година. Сборник спомени, Съст. Е. Недевска, Ст. Шанов, Военно издателство, 1985, стр. 79, 115, 126, 144.
49. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 145-150, 165.
50. Сборник материалов по русско-турецкой войне 1877-1878 гг. на Балканском полуострове. Выпуск 9. Сведения о театре войны, изд. Военная типография, С.-Петербург, 1898 г., стр. 81.
51. Необходимото време за движение е определено на основата на придвижването на българските войски през ноември 1885 г., по железопътната линия от Търново Сеймен до Саранбей (150 км), като съм взел предвид най-неблагоприятния вариант – например 2 пехотна дружина от 6-ти пехотен Търновски полк тръгва на 4 ноември в 6 часа вечерта и пристига на 5 ноември около 3 часа следобед – Костова Деяна, Железници и армия по общия път към модерността. Българският случай. В: Електронен вестник за музеология и военна история, брой 1, 2017; http://www.militarymuseum.bg/Pages/Publications/Electronic%20journal/broeve/2017_01.pdf
52. По онова време Рени е в територията на Руската империя.
53. Ришкият, Върбишкият и Дюлинският проход са на границата между Княжество България и Източна Румелия.
54. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 150-155.
55. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 158-164.
56. Как ли биха се справили с настъплението през вражеска територия към Скопие и Велес българските четири пехотни, един конен и един артилерийски полка? Отговор на въпроса намираме в действията на петербургското правителство, след подписването на Сан-Стефанския предварителен мирен договор. В този период Русия се опасява от война с Австро-Унгария, Великобритания и Османската империя и усилено се готви за такава. В процеса на тази подготовка военният министър Милютин препоръчва на главнокомандващия Действащата руска армия на Балканския полуостров княз Николай Николаевич, да изпрати в Западна България специален корпус, който при необходимост да поддържа сърбите срещу Австро-Унгария – Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Освободительная борьба южных славян и Россия. 1878 – 1879, документ № 9 – 1878 г.  февраля 27 – Письмо военного министра Д. А. Милютина Николаю  Николаевичу  (Старшему)  об  усилении  обороны  западных границ  России  и  боевых  задачах  Балканской  армии  в  случае войны с  Англией  и  Австро-Венгрией, стр. 29.
57. Военно-статистическiй обзорь Княжества Болгарского и стратегическое его значеннiе в случае войны Россiи с Турцieю и с Австрieй, Санкт Петербургъ, 1881, стр. 155-158.
58. Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Освободительная борьба южных славян и Россия. 1878 – 1879, документ № 9 – 1878 г.  февраля 27 – Письмо военного министра Д. А. Милютина Николаю  Николаевичу  (Старшему)  об  усилении  обороны  западных границ  России  и  боевых  задачах  Балканской  армии  в  случае войны с  Англией  и  Австро-Венгрией и документ № 67 – 1878  г.  мая  27- Письмо Д.  А.  Милютина  главнокомандующему Действующей  армией  Э.  И.  Тотлебену  о  плане  действий  русской армии  на  Балканах  в  случае  войны  с  Англией,  Австро-Венгриейи  Турцией, стр. 29 и стр. 122-125. 
59. Под редакцията на Киняпина Н.С., Восточный вопрос во внешней политике России конец XVIII – начало XX в., изд. „Наука“, М., 1978, стр. 249.