Италиански учени взимат проби от “Ледения човек” Йоци, замръзнал в ледник в Алпите преди 5300 години. Снимка: scientificamerican
Автор: Радослав Тодоров
Ако си мислите, че времената на великите открития в историята и географията са отдавна и безвъзвратно отминали, всъщност дълбоко се лъжете. Съвременният напредък на технологиите, особено в областта на радиовъглеродното датиране, археогенетиката, лазерното сканиране (лидар) и химическите анализи в последните години практически ни връща в тази романтична епоха, озарена от любознателния плам на откривателството и пионерството.
Просто преди векове сме можели да откриваме, анализираме и установяваме само онова, което е било видимо с невъоръжено око и понякога процесът е отнемал векове и даже хилядолетия. Но сега когато имаме модерната наука за свой съюзник и целият ѝ арсенал от технологични прибори, лаборатории и екипи от учени, ерата на откривателството навлиза в нова фаза. И освен че се правят много нови открития, същевременно се преобръщат представите ни и за някои от вече установените такива.
Вярвате или не – оказва се, например, че все още могат да се откриват дори нови континенти. Да. Мистериозният осми континент на Земята действително съществува. Просто не фигурира на географските карти, тъй като 94% от неговата площ лежи под водите на Тихия океан. Той се е образувал преди около 80 милиона години, но преди около 23 милиона години по-голямата му част вече се е била озовала на дъното на океана.
Зеландия (Те Риу-а-Мауи, на маорски език) е континент с площ от близо 5 милиона квадратни километра (повече от тази на Европейския съюз). Той е разположен източно от Австралия, под съвременната Нова Зеландия, която някога е била най-високата му планина. Но сега само тя и още някои малки парчета суша, като Нова Каледония и Норфолк, са останали над съвременното морско ниво.
Този континент беше открит чак през 90-те години на миналия век, когато отдавна вече се считаше, че няма как да правим повече открития от подобна величина, или поне не и на нашата планета. През 2017 г. официално дадоха на Зеландия формален статут на континент, а новозеландската правителствена организация GNS Science, за първи път състави изключително прецизни интерактивни карти на континента и океанското дъно около него, които могат свободно да бъдат разгледани на сайта им.
И въпреки, че тези батиметрични карти показват в детайли формата на океанското дъно, както и нейната тектонична история, показваща как вулканизмът и тектонското движение са оформили континента в продължение на милиони години; все пак „изгубеният континент“ остава до голяма степен неизвестен и слабо проучен поради особеностите на своята география, тъй че тепърва му предстои да бъде изследван.
Междувременно, отново благодарение на новите проучвания и методи се оказа, че доста неочаквани находки, могат да бъдат намерени и в ледената пустош на (пред)последния открит континент Антарктида. В случая, че преди 90 милиона години този континент е бил покрит от гъсти дъждовни гори с умерен климат, подобен на този в днешна Нова Зеландия. Разбира се твърде оптимистично е, да очакваме, че на такова място може да бъдат открити комплекси от фосили като Вкаменената гора в Petrified Forest National Park в САЩ. Но в днешно време палеонтолозите, вече могат да изваждат много информация и от дребни находки, като вкаменени корени и дори цветен прашец и спори, както в този случай, като тези неща са засечени чрез цифрово изображение получено след въвеждането на пробите в компютърна томография. Въпросните фосили бяха извадени изпод леда в седиментен пласт от морското дъно близо до ледника Пайн Айлънд, със специална система за сондиране на морското дъно, задвижвана от изследователския кораб „Polarstern“.
Освен всичко друго по това време (периодът Креда), не само, че още са съществували динозаврите, но са били в своя зенит и едни от най-едрите видове са бродели из горите на Антарктида в полярни дни и нощи. Което също е откритие на последните десетилетия, значително променило представите ни за континента на пингвините.
Друг аспект от напредъка на технологиите, благодарение на който в последно време изследователите правят редица неподозирани открития, е така нареченият лидар – оптична система от лазери и камери, която при сканиране от самолет или спътник, дава невероятно точна проекция на земната повърхност. Предимството ѝ е в това, че лазерните лъчи минават през всякаква растителност, отразявайки се само в твърдата повърхност и връщайки се обратно към сензора генерират 3D карта с формите на земята и нейните структури до най-малки детайли.
Така през 2017 г. беше открит най-огромният строеж на маите в Южно Мексико, наречен Агуада Феникс.Това се оказа най-старата и най-монументална структура изградена от тяхната цивилизация. Тя представлява изкуствено построено плато с дължина около 1,4
километра, ширина 400 метра и височина между 10 и 15 м и общ обем от 4,3 милиона кубически метра, като от него излизат 9 тротоара. Предполага се, че това плато може да е служело за големи събирания на хора, за пазар или религиозни ритуали, а може и да е било универсално място за извършване на всякакви такива дейности изискващи присъствието на много хора и за предпочитане на открито, извън гъстите джунгли на региона.
За разлика от класическите пирамиди на маите, които са открити сред много гъсто обрасли тропически гори, Агуада Феникс не беше скрит дълбоко в горите, а по-скоро в скотовъдно ранчо в Табаско (Мексико), близо до границата с Гватемала. Причината никой да не го открие толкова време е, че така покрит с пръст и растителност изглежда като естествено природно образувание. Но по съвсем друг начин изглеждат нещата от въздуха и след лазерно сканиране. Отделно и метода на радиовъглеродния анализ предизвика нова сензация около обекта. Датировките на 69 проби от Агуада Феникс показаха, че той е бил използван в периода между 1000 г пр.н.е. и 800 г пр.н.е., доста преди маите да преминат от лов, събирачество и частично отглеждане на царевица към продължителна уседналост и поява на селища. Което разклати и събори, представите на историците, че ранните маи не са изграждали големи структури преди цивилизацията им да се е организирала в династии с централизирано управление.
По подобен начин чрез лидар беше открит и най-големият праисторически комплекс във Великобритания. Става въпрос за широк пръстен от 20 огромни шахти (от по около 10 м диаметър и ок. 5 м дълбочина), описващи окръжност с дължина 2 км и заграждаща пространство от 3 кв. км, в средата на което се намират мегалитните праисторически паметници известни като Уудхендж и Стените на Дърингтън. Първоначално тези дупки в земята, обикновено пълни с вода през дъждовния сезон, са считани за естествени хлътнатини или езерца, докато изследователите не откриват кръговото им разположение около мегалитните комплекси, използвайки комбинация от дистанционно проучване и ръчни изкопни работи. Накрая отново на помощ идва и радиовъглеродният анализ – датировките на фрагменти от черупки и кости, открити в седиментните пластове на тези дупки, показва, че хората от неолита са изкопали шахтите приблизително по същото време, когато са построени Стените на Дърингтън, или между 2800 – 2100 г. пр.н.е. Това вече е солидно свидетелство, че те са част от целия праисторически комплекс и няма как да са естествени образувания.
Удивително е колко древни и гигантски човешки творения досега са били пред очите ни, но ни е трябвало малко повече въображение за да се сетим какво представляват и разбира се – помощта на съвременните технологии, без които изясняването на тази картина щеше да бъде невъзможно или поне много малко вероятно.
Но ако тези строежи биха могли да бъдат открити и с малко повече досетливост от страна на археолозите, то не така стоят нещата с ДНК изследванията. Там вече без съвременният напредък на генетиката просто нямаше как да надникнем в истината за произхода и миграциите на хората в миналото.
Историческите извори и археологическите артефакти, в случаите когато ги има и когато са категорични по даден въпрос, е хубаво да се отчитат и взимат в предвид, но гените са си веществено доказателство, което вече имаме възможност да разкодираме. Генетичните изследвания ни дават възможност сега да си отговорим на въпроси, по които историците с векове единствено са можели да хипотезират и спекулират. Но както често се случва при толкова комплексни проблеми, изнамирането на отговора на даден въпрос понякога поражда лавина от нови въпроси, което не бива да се приема като нещо лошо, а тъкмо обратното – с това пред нас се разкриват нови хоризонти за изследване.
В този контекст започнаха по малко да се разсейват и гъстите мъгли надвиснали над вълнуващият толкова много българи въпрос за нашия произход. В последните години бяха проведени някои генетични проучвания в западни лаборатории от смесени български и чуждестранни екипи от учени, които дадоха определени резултати – за едни може би очаквани, за други – не. Но сега се провежда едно особено мащабно проучване в Лабораторията по генетични изследвания на д-р Дейвид Райх от Университета в Харвард, за когото спокойно може да се каже, че е най-известният и най-цитираният археогенетик в света. Проучването, което в момента се провежда съвместно и с български археолози от НАИМ, включва секвенирането на между 200 и 500 генетични образци от българското минало, събрани от костен материал от различни епохи, включително бронзовата епоха, античността и средновековието. Засега са готови само два резултата от изследването – на едно погребение от Първото и едно от Второто Българско царство.
Неочакваните и дори сензационни са резултатите от първото погребение (от с. Самоводене), определено от археолозите като воинско погребение, което значи, че най-вероятно е на войник или на високопоставен военачалник. Неговата смърт, според редиовъглеродното датиране в Харвард, е настъпила между 880 и 900 г. (или в края на управлението на Борис І или към началото на управлението на Симеон Велики, тоест през “Златния век”).
Установена е Y-хромозомната му хаплогрупа, която се предава по бащина линия и тя е под абревиатурата Q2A1A2. За разлика от аутозомното ДНК, тя ни казва само малка част от историята, но все пак ни казва със сигурност от кой район е бил прапрадядото на поне един поданик на Първото Българско царство. Удивителното е, че неговата хаплогрупа произхожда много далеч от България, чак от района на езерото Байкал, при това от неговата източна страна. Тя се среща у някои далекоизточни сибирски племена и дори у първите индианци в Америка, от културата Кловис, тъй като те са мигрирали от Сибир към Аляска в края на последния ледников период. Което говори за това, че явно прадедите на част от прабългарите преди много векове, а може би и хилядолетия са дошли някъде от Централна Азия и то по-далеч отколкото сме предполагали. Това е хаплогрупа, която не се среща в Европа и много ясно подсказва, че на територията на България в ранното Средновековие се е появил нов народ. Може да става въпрос за прабългарите, но всъщност съвсем не е задължително, защото във времето когато е живял този човек, България вече е превзела половината от огромния Аварски хаганат, заедно с живеещото там население. А същата хаплогрупа беше идентифицирана и от унгарски учени при погребение от епохата на Аварския хаганат при аварски курган. Което навежда на мисълта, че е по-вероятно този воин да е бил потомък на покорените от Крум авари, или пък на някое друго номадско племе пристигнало тук преди или след прабългарите, така че няма гаранция, че човекът е прабългарин.
Но пък първите резултати от анализа на митохондриалната ДНК (предавана по майчина линия), показват хаплогрупата U5A2A, която е характерна само и единствено за скитите, населявали територията от Причерноморските степи до Алтай още от най-дълбока древност. Като тази хаплогрупа обаче се среща често и днес у съвременните българи.
Тоест можем да говорим за този воин като за човек с потенциален прабългарски произход, но може да се окаже и славянин от тези живеещи на територията на Аварския хаганат, който евентуално е бил с баща или прадядо авар, които евентуално са били с далекоизточен произход. А другата хаплогрупа, скитската, се среща и при много от съвременните славянски етноси, така че не може да се изключи в случая всъщност да става въпрос и за скелет на славянски воин.
Всеки може да си направи определени заключения от тези резултати, но все още е твърде рано за това. Тепърва предстои секвенирането на още няколкостотин образеца и чак когато резултатите от тях бъдат публикувани и анализирани (най-рано 2021 г.), ние ще придобием една доста по-пълна картина, благодарение на оборудването, с което разполага Лабораторията по генетични изследвания на Харвардския университет.
Въпреки все още нееднозначните резултати от нашия пъстър генофонд, които по-скоро поставят още въпроси отколкото да отговарят на фундаменталните, при някои от последните ДНК проучвания в други части на света те дадоха доста категорични и отново учудващи резултати.
Например сега най-голямото изследване на древните човешки геноми в Южна Америка, отново проведено от Харвард в сътрудничество с други институции, показа че потомците на най-ранните местни жители продължават да съществуват непроменени генетически и до днес, дори след всичките култури и цивилизации, които са идвали и са си отивали от техните земи.
Изследванията на 89 различни обекта от Перуанските Анди от различни епохи, показват че още преди 9000 години местното планинско население, вече ясно се е различавало генетически от крайбрежното население и популациите на север и на юг от Перу. И тази високопланинска геномна група остава непокътната чак до днес, въпреки няколкото културни катаклизма от последните 2000 години, свързани с нашествията на индианците моче, инките и други, които са идвали и са си отивали от тези земи. Въпреки, че на тази територия е била столицата на инкската империя – Куско, както и други големи градове, в които са живеели хора от най-различни племена. На фона на генетичната пъстрота в Евразия и дори само по българските земи в резултат на миграциите от средновековието, това изглежда наистина невероятно.
Също тъй невероятно обстоятелство изскочи от друго генетично изследване, което показа, че индианците от Южна Америка (и по-конкретно племенната група Сену от Северозападна Колумбия) са се смесвали преди 800 години с полинезийци, живеещи на острови в Тихия океан, на хиляди километри от континента.
Изследователите, начело с Александър Йоанидис, докторант по наука за биомедицински данни в Станфордския университет, са разгледали 807 коренни жители от 17 популации, обхващащи полинезийските острови и архипелага Вануату в Меланезия, както и 15 местни Американски групи от Тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка.
Резултатите от тях показват категорични доказателства за предколумбов контакт на полинезийски индивиди с автохтонни индианци, точно по времето на заселването на далечната Океания. Това се случва около 1150 г., когато се появяват за първи път индиански гени у полинезийците на Маркизките острови, после около 1230 г. – на островите Мангарева и накрая около 1380 г. – дори и на най-изолираният остров Пасха (известен също като Рапа Нуи или Великденския остров).
И както изглежда по-вероятно е индианци да са доплавали до Полинезия, отколкото полинезийци до Южна Америка, след което да са се върнали обратно в Полинезия.
Тази теория беше изказана още преди много време от знаменития мореплавател Тур Хейердал, който дори доказа на практика, че това е било възможно, като през 1947 г. преплува с дървения сал “Контики” 8000 км за 101 дни през Пасифика, от Перу до архипелага Туамоту в Полинезия.
Разбира се, да докажеш с експеримент, че нещо е било възможно да се случи в миналото, използвайки само знанията и технологиите от онова време, не означава, че то действително се е случило. Поради което и неговата теория дълго време беше отхвърляна от много учени. Но ето че сега вече генетиците дават категорично доказателство за хипотезата на вече покойният Тур Хейердал. Дават го същевременно и археолозите, опирайки се на модерния и все по-прецизен химически анализ на артефактите, чрез който се установи, че в полинезийския археологически запис присъстват автохтонни за Новия свят култури като сладки картофи и бутилкообразни тикви, които няма как да са попаднали там без да е имало контакт между двете етнически групи в древността.
При изследването на археологическите записи, в действие влизат и новите компютърни технологии за сканиране, сортиране и обработка на образците, които дават все по-големи възможности за изясняване на картината дори от далечните геологически епохи.
Такъв е случаят с китайския суперкомпютър Тианхе ІІ, който сега обработва данни от фосили на над 11 000 вида, живели в периода между 540 и 250 милиона години назад.
С времето археолозите са натрупали и изследвали поотделно страшно много материал, но както се казва, те виждат ясно отделните дървета, но не и цялата гора. Сега обаче с помощта на специално създадените за целта програми, този суперкомпютър, взимайки предвид едновременно много зададени фактори, анализира времето когато всеки отделен вид е съществувал, процъфтявал или изчезвал, начина по който е еволюирал и много други. Така може да се получи много по-ясна представа за това кога и как точно е настъпил даден глобален катаклизъм и дали въобще е настъпвал или просто за някой вид това са били лоши времена пък другите са продължавали да съществуват безпроблемно. Изясняването и разбирането на тези подробности за масовите измирания на видове, като тези в края на периодите Перм и Креда, могат да помогнат за по-доброто разбиране и на съвременната екологична глобална ситуация и предотвратяването на нови масови измирания на видове.
Както виждаме от всички тези, а и много други съвременни, при това съвсем скорошни примери, откривателската ера далеч не е приключила. Напротив, тя едва сега започва. Артефактите, фосилите, древните строежи, микробите, химическите вещества – всички тези неща, които ни говорят за това как е протекло миналото, за това какво съществува в настоящето и какво точно представлява то, те винаги са били пред нашите очи, въпросът е дали ние сме били способни да ги забележим и анализираме правилно. За щастие с непрекъснатото развиване и усъвършенстване на новите технологически инструменти и методи, изследователските очи се отварят все по-широко и по ясно за познанието.
Стига да продължаваме да се интересуваме от науката, да я стимулираме и да я използваме, хоризонтът за нашите открития винаги ще бъде безкраен.
