Автор: Венета Димитрова, 21 г., София. Участник в конкурса REFRESH Girls към Европейска нощ на учените 2019. Първо място.
Две неща ми бяха нужни – един геолог, който по случайност беше мой дядо, и едно бледо камъче, намерено в гората при разходка. За мен тогава минералите, какви ги говоря всъщност, камъните бяха няколко вида – големи и малки, тъмни и светли. Тяхната функция бе да седят в гората и да правят земята, за да мога да ходя, макар дядо ми да беше на друго мнение. Според него моето камъче си имало име (кварц), че даже и приложение. Шокът, че камък става на огледало и се крие в радиото, беше неописуем!
Не след дълго последва и първата енциклопедия и макар все още да смятах всеки червен камък за рубин, разбирах, че всяко нещо си има име и смисъл, който се увеличаваше сто пъти от моята изследователска лупа. Исках да знам, за да разбера, и без да осъзнавам съм била един истински учен в най-прекия смисъл на думата. Без титли, без заплата моето 7-годишно „аз” е разбирало по-добре същността на науката, отколкото повечето възрастни мъже и жени. Смятах, че няма по-страхотно нещо от това да погледнеш хладилника вкъщи и да знаеш! Особено е… някак си лъха на свобода, спокоен и щастлив си. Бях готова на всичко да се чувствам така завинаги. Виждах го и в дядо само дето неговият поглед бе зареян и благ, а моят пламтящ.
С тези спомени започнах и живота си на млад човек. Силно желание за развиване на завещаното ми ме обзема и до ден днешен, и добре, че е то, за да ме спира да се разочаровам.
Във втори курс в университета дори се записах в една лаборатория по биофизика, запасена с идеализъм и ентусиазъм, достатъчен за цял кръстоносен поход. Даже бих казала, че и поход имаше… към реалността и разбитите илюзии. Тук нямам предвид самите хора в лабораторията, говоря за самата лаборатория и за хората извън нея. Чак когато станах част от този екип, разбрах на какво е подложен и как обстоятелствата и неволята потъпкват същността на знанието, което сякаш отдавна не е средство за разбиране на околния свят, а инструмент за оптимизация на бизнеса и икономиката.
Работа с подръчни материали, самоспонсорирани изследвания, машини отпреди няколко правителства и въпреки всичко примиряване с условията и непрестанен труд, който в крайна сметка бива недостатъчно оценен. Имах чувството, че трябва да направя снимка на всичко, да не би да изчезне без никой да разбере.
Това, разбира се, е научна фантастика. Всички ще разберат. Свят без наука? Убедена съм, че ще се усети липсата на телефон в джоба. Дори джоб няма да има, евентуално някоя кожа. За да пием вода, ще търсим река, а с храната ще е още по-трудно, защото ще тича около нас. Като хапнем ще се радваме да поспим в някоя пещера или ако се смятаме за късметлии и сме по-безстрашни – на някоя полянка. Критичното мислене ще е отживелица, изгубена някъде във времето по пътя ни назад. 30 ще е новото 100 що се отнася до годините, а лекарствата отдавна няма да са в списъка. Нима е нужно да продължавам? Всичко, което сме или някога ще бъдем, има две много важни опори – науката и щипка търпение.
Ако трябва да сме честни, науката няма да изчезне нито след 10, нито след 1000 години. Твърде необходима е на фабриките, за да са по-бързи, на бизнесмените, за да са по-богати. Това, което се страхувам, че е на изчезване, е истинският смисъл на науката. Сигурно звучи преувеличено, допреди три месеца и аз бих нарекла писанието си хипербола. Защо три месеца? Проектът по биофизика, с който се захванах, участваше в конгрес на медицинските науки. Дори спечели трето място, което ме накара да избързам да звънна на всички, които знаеха за участието ми. Всеки един без изключение зададе един и същ въпрос: „И каква е наградата?“.
Награда нямаше, което ме накара да се чувствам неудобно, все едно съм се прецакала. Сякаш цялото това въртене на капилярки във вортекс, пускане на центрофуги и замерване на резултати беше изгубено време. От самото начало знаех, че награда няма да има, и все пак се чувствах значима, бях щастлива да уча за формата на еритроцита, за пътя му през съдовете, за отношенията му с други клетки и белтъци. И въпреки това се замислих – наистина ли нещо придобива стойност едва, когато бъде осребрено?
Знанието се заклеймява като безполезно, ако не ти носи приходи. Какъв е смисълът да знаеш колко мед произвежда една пчела през живота си, ако няма да получиш едно бурканче накрая? Науката не е рискова инвестиция, стига човек да си даде сметка, че продуктът не е истинската мяра за успех. Знанието, разбирането, допуснатите грешки и следващите ги изводи и избори са цветовете, които шарят света около нас и му придават стойност, недостижима за която и да е банкова сметка.
Наистина много по-забавно е да си в галерия, да знаеш кой художник е сътворил картините и какъв живот е имал, какво го е накарало да нарисува точно тях. Без това знание, на практика животът се превръща в драскулки и произволни очертания. Не мога да си представя да преминавам през дните си, превръщайки ги в абстракция.
Няма как всеки един от нас да сложи бялата престилка, но със сигурност можем, ей така, както сме си облечени в момента, да се върнем назад, към нашето седемгодишно аз и да погледнем на света с нови, търсещи очи. Най-страхотното е, че трябва само да се постави началото. След това интересът ще се превърне в зависимост, която хем те поглъща, хем те изгражда, и дори и да срещнеш разочарования, знаеш, че пътят ти няма да спре и не се отказваш. Това е мисълта, която здраво прегръща оптимизма ми и не позволява на сивото ми вещество да спира да прави света ми цветен.
