Автор: Лизбет Любенова
Първата световна война и последвалият Ньойски диктат са съпроводени с дестабилизация не само на старите предели на България, но и на делото на Екзархията в земите, населени с българско население. За пореден път нашите митрополити са прогонени от своите епархии, а опитите им да защитят своето паство по линия на междуцърковното общение са обречени на неуспех. Независимо от това техните икуменически контакти се вплитат в дипломатическите усилия на страната да получи международна подкрепа и един по-справедлив мир, отчитайки обективните обстоятелства на обединителната мисия като основна мотивация за включването във войната. В настоящето кратко изследване ще обърнем внимание именно на тези усилия на нашите архиереи, при които водеща роля имат владиците от българските епархии в Македония.
При завръщането си екзархийските митрополити заварват едно политическо безвремие вътре в страната, породено от разместването на социалните пластове, отстраняването на старите партии от власт и доминирането на левите сили, които обаче нямат никакъв опит в управлението. Вместо народна консолидация за спасяване на страната от разгром, противопоставянето поражда силна обществена конфронтация, която допълнително разединява населението. Времето се оказва преломно и за самата църква, която влиза в пореден конфликт със светската власт, без това да допринесе за повдигане на нейния авторитет и влияние върху миряните. Вътре в самата духовна институция протичат процеси на смяна на поколенията, тъй като по естествени причини голяма част от старите архиереи си отиват, а заедно с тях и неосъществените им идеали. Младото поколение духовници има друг манталитет и нагласа – то е меркантилно, практично и силно политизирано. Завърналите се митрополити няма да бъдат равнопоставени и на своите „Братя во Христе”, тъй като остават лишени от епархии и само малцина ще успеят да се вградят в управлението на църквата.[1] Независимо от тази комплицирана ситуация в страната все още има общественици, които силно вярват във възраждането на църквата. Така на 7 декември 1918 г. Евтим Спространов пише на митрополит Борис Охридски: „Векът е на демокрацията. Виждате, че вековни династии и корони се чупят. Народите зимат съдбините в ръцете си. Нужно е и църквата да се демократизира… Стига вече сме вървели по стария шаблон. Времето е вече изминало за подобна дейност. Вие и другарите Ви, които имате просветен ум и които милеете за успеха и благото на Българската народна църква – а тя е българският народ, не чакайте той да вземе своето чрез разкол и революция, а дайте му го сами, дайте му правата, за да стане тя наистина народна, каквато е била в апостолските времена, каквато е била и в началото на нашата история и през време на възраждането й”.[2]
Независимо от добрите пожелания трябва да се има предвид, че възможностите на Българската православна църква в международен план не са особено големи. Заради схизмата от 1870 г, тя няма каноническо общение с останалите православни църкви, повечето от които принадлежат на държави, воюващи против нашата страна. Затова не е изненадващо, че заради късогледата политика на Цариградската патриаршия мнозина български архиереи активизират икуменическите си контакти. Така на 27 декември 1918 г. митрополитите от българските епархии в Македония подават следното „Прошение” до Негово Високопреосвещенство Кентърберийският архиепископ – председател на Всемирния съюз за международно приятелство чрез църквите:
„Ваше Високопреосвещенство,
Имайки предвид живите симпатии на великия английски народ към борещото се за свобода и правда македонско-българско население и искрените хуманни грижи на английските държавни мъже и общественици за облекчение тежката участ на това население през турския режим, ние, долуподписаните смирени во Христе македоно-български архиереи – бежанци, отправяме към Ваше Високопреосвещенство следнята молба, за да окажете на нашето осиротяло паство, поради любовта Христова, спасителна помощ”.
По-нататък в „Прошението” се изтъква, че в древността Македония е люлка на българската просвета и книжнина, както и просветителка на целия славянски свят, тъй като апостолите Кирил и Методий са родени в Солун. След прогонването на техните ученици от немското духовенство в Моравия, те се завръщат в България, където Климент Охридски става български епископ. Подчертава се ролята на старобългарската книжнина за християнизацията на културата на руси, румънци и сърби. Споменава се за съдбата на българската Охридска архиепископия, ликвидирана от гърците в 1767 г. В „Прошението” са изредени имената на редица възрожденски книжовници, сред които са Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, автори на редица книги на български език. Сред знаковите събития в борбата за българщина в Македония се посочва искането на скопските българи в 1829 г. на замяна на гръцкото духовенство с българско, както и откриването в Солун на първата българска печатница в 1835 г. За духовното приобщаване на македонското население свидетелства и факта, че в Църковно-народния събор от 1872 г. участват делегати от Скопска, Велешка, Охридска, Битолска, Воденска и др. епархии. Триумфалното посрещане на първия български митрополит Натанаил Охридски също свидетелства за българското самосъзнание на македонското население. В „Прошението” се привеждат и редица международни политически ангажименти, каквито са решенията на Цариградската европейска конференция от 1876 г. и Сан-Стефанския договор, които включват Македония в пределите на България. Не се спестява и егоистичната политика на Великите сили, които разпокъсват българския народ на Берлинския конгрес, както и реакцията на населението, въстанало срещу връщането му под турска власт.
По-нататък в изложението българските митрополити коментират новите злини, извършени от сръбската и гръцка пропаганди, както и т. н. „мохаджирско движение” след 1908 г. – резултат от политиката на младотурците да насърчават мюсюлманската емиграция в Македония. Неразрешеният национален въпрос довежда до Балканската война, но Букурещкият мирен договор поставя българите в ново тежко положение. Те вече са поделени между сърби и гърци, които ги обезличават национално. „Всички български училища бидоха затворени; българските владици, свещеници и учители – малтретирани и изгонени; монасите от българските монастири – изклани; по-видните български граждани – интернирани и избити. Кървав терор разсипа градената с тежък труд в течение на 50 години българска култура” – пишат владиците.
И тъй като Кентърберийският архиепископ все пак принадлежи към страна, воюваща с България по време на Първата световна война, българските митрополити се чувстват задължени да дадат пояснение за военния избор на България. „Свободните българи, ужасени от тази Голгота, се хвърлиха срещу потисницата Сърбия, без да имат нито капка омраза към нейните велики съюзници – Англия, Франция и Италия, нито пък любов към своите нови съюзници – Германия, Австрия и Турция. Коректното поведение на българския народ, правителство и армия спрямо силите от Антантата, доказва това наше твърдение” – пишат те. След тригодишна отбранителна война, днес в Македония върлува сръбската „Черна ръка”, чиято цел е с терор и насилие да направи от всички българи „прави сърби”.
Обръщайки се към архиепископа на Кентърбъри, владиците привеждат аргументи от известната навремето книга на Х. Н. Брайлсфорд „Лигата на народите”, в която на страница 97 се твърди, че Македония в своето мнозинство „не е сръбска по раса и език, а е ноторно, даже фанатически, българска по родство и избор”. Знаем, казва те, че „вековните страдания, борби и жертви – особено през последните години – правени винаги с цел да се обединят македонските с останалите българи, са приближили съдбата на Македония твърде много до Христолюбивото сърдце на Ваше Високопреосвещенство”. Затова „ние апелираме към Вас да се застъпите, гдето трябва, щото английската армия в Македония да вземе под своя закрила беззащитното българско население и да не допусне за него нови беди и страдания.
Апелираме към Вашето человеколюбиво сърдце да издигнете авторитетния си глас, подобно на Великия Гладстон, в защита на националните и човешки права на нашето нещастно паство, като действате пред правителството на Великобритания да стори зависящето за облекчение режима в Македония, а именно: да се даде гражданска администрация на местното население; да му се предостави правото свободно да отвори своите народни училища, църковни общини и културни дружества; да се гарантира възвръщането на македонобългарската интелигенция и стоението й там; да се запази и нашето законно кириаршество върху епархиите ни”.
В заключение прогонените от Македония български владици казват: „Ние се надяваме, че Ваше Високопреосвещенство и великата английска нация сте убедени, какво македонският въпрос е бил винаги и продължава да бъде един въпрос за българската народност на нейното население; заради това ние бихме се счели за много щастливи, ако нашето нещастно паство би имало възможност, посредством един плебисцит, извършен даже преди общата Конференция на Мира, да се изкаже в пълна свобода и нека тогава да се съедини то с онази нация, с която е родна по кръв, по език, по история, по традиции, по обичаи, по култура и по страдания. Ние сме убедени, че готовността, която великата английска нация показва за облекчение участта на поробените малки народности, ще бъде показана и на многострадалното македонско население. И колкото по-скоро се свършат тези страдания, толкова по-добре. Нашето осиротело паство очаква с нетърпение да удари най-сетне и за него този дългоочакван час!..”
Накрая митрополитите изразяват надежда, че „това мило посредничество от страна на Ваше Високопреосвещенство, ще извика сърдечна благодарност у многоизмъченото българско паство и вечно ще привърже към великата английска покровителка както него, тъй и целия български народ”. Под писмото, написано в София на 27 декември 1918 г., стоят подписите на митрополитите Пелагонийски, Велешки, Скопски и Охридски.[3]
След отпътуването на госта Пелагонийски Авксентий и Охридски Борис депозират в Синода препис от посланието си до него, в което те, съвместно с Велески Мелетий и Скопски Неофит „го молят да се застъпи за подобрение и облекчение участта на възлюблените паства в богохранимите им епархии”. Върховната църковна управа „благопожелава” да се вземе във внимание „от надлежното място представеното послание и се добие очаквания резултат”.[4] Каквито и симпатии да има Кентърберийският архиепископ, никакви реални последици няма от този апел към него. Той показва само усилията на църквата, да въздейства по дипломатически път за подобряване съдбата на българското население в Македония. А „надлежното място”, където е препратено посланието, отдавна е проиграло историческия си шанс да направлява в правилна посока съдбините на човечеството.
Дипломатическите усилия на Българската православна църква отново се активизират, когато на 23 февруари 1919 г. в София пристига Устминстърският кардинал, Негово Високопреосвещенство архиепископ Франсис Бърнс. Св. Синод възлага на Борис Охридски специална мисия по посещението му в София. На гарата гостът е посрещнат от началника на английската военна мисия у нас, полковник Нейпър, от представителят на френското министерство на външните работи Анри, секретарят на царя П. Груев, д-р Д. Станчов от страна на правителството, протойерей К. Ценов като представител на Софийска митрополия и др. След посещение в католическата черква, гостът отсяда в английската легация. Там архиепископът веднага приема командващия съюзните войски в България ген. Кретиен, комисаря на италианското кралско правителство барон Алиоти, холандския пълномощен министър Меллил и представителя на френското външно министерство Анри. Следва аудиенция на министър-председателя Т. Теодоров, на министъра на войната А. Ляпчев и министъра на финансите д-р Данев, както и на столичния кмет Д. Калинков.
По-нататък в хрониката четем: „След обяд в 2 ½ гостът прие синодалния член, Негово Високопреосвещенство св. Охридския митрополит г.г. Борис, св. Пелагонийския (Битолския) митрополит г.г. Авксентий и управляющия Велешка епархия архимандрит Антим (Димов). На приема Негово Високопреосвещенство св. Охридския митрополит г.г. Борис произнесе две речи: една от името на Св. Синод и друга от името на македонските архиереи”.
В първата реч, митрополит Борис приветства госта от името на Синода с „добре дошли” в нашата страна. Той казва, че при днешните тежки времена, които преживява българския народ, ние се считаме особено щастливи, че имаме за гост един такъв висок духовен сановник на английската църква, „пред когото можем откровено и смело да изкажем болката на Българската народна църква и на българското богохранимо паство”. Без да прави политическа преценка на последиците от войната, които донасят горчивини на нашия народ, владиката акцентира главно върху съдбата на онези българи, за които той и останалите архиереи са отговорни пред Бога. „Нашето паство днес е разпокъсано и ние не знаем каква ще бъде неговата съдба” – казва Борис Охридски. Според него, положението на българското население в Македония и Добруджа е по-тежко, отколкото по време на турското робство, защото тогава има физическо насилие, а сега – духовен терор. „Политически заинтересовани страни оспорват, че там има българско паство и желаят да го откъснат и присвоят. Как ще отсъдят политиците, ние не знаем, а че това паство е наше, ние имаме за свидетел неподкупната история и Всеправедния Бог” – допълва той.
Затова от името на Българската църква митрополит Борис си позволява да апелира към Уестминстерският кардинал като към християнски архипастир, да стане той „тълкувател на нашата скръб пред вашата велика нация”, на която се надява да вземе присърце нашата кауза и да се застъпи за нея. Владиката изразява убедеността си, че с пристигането си в страната архиепископ Бърнс ще се убеди лично в правотата на неговите думи, защото гостът идва „в името на правото и справедливостта, в името на Божията любов”. Накрая, в характерния за митрополит Борис стил, той го приветства с думите на св. Писание: „Благословен е този, който иде в името Господне!”
Втората реч, която произнася Охридският владика, е от името на македонските български православни архиереи, които по стечение на политическите обстоятелства, са отделени от своето паство. И тук в куртоазната част на речта е изразена нескритата радост, че такъв висок представител на една велика нация ни удостоява със своето внимание. В това посещение македонските владици виждат „подвига на евангелската любов, която не познава държавни граници и национални различия”. Това му дава „смелост да изкажем тежката болка, която чувствуваме заедно с нашето паство”. Като напомня, че екзархийските диоцези в Македония днес са под сръбска и гръцка власт, владиката пояснява на госта, че тяхното паство е българско по език и народно съзнание. То е такова от векове, като в старо време е дало видни дейци на общославянската християнска просвета, а в ново време цялото това население взема участие в борбата за училище и книжнина, за правото на народно самоопределение и политическо освобождение. С цената на много жертви, българите издигат катедрите, на които до скоро седят тези митрополити, за да слушат словото Божие на своя език. Те създават множество модерни светски училища, на които дори свободните балкански държави можеха да му завидят. И макар, че денят на сбъднатите надежди на македонското население настъпва, много скоро то отново е разединено от своите свободни братя. Така „оскудението от християнска любов между едноверни и близки по участ балкански народи, хвърлиха паството в нови нещастия”. Всички македонски владици са прокудени повторно от своите катедри, чужда власт обсебва църквите ни и вече дума не може да става за българско училище, книги или реч. Според митрополит Борис, това нещастно население не може да се счита отговорно за политическите грешки, които други са направили в негово име. Днес, след Бога, този народ възлага надежди на великите просветени нации в християнска Европа, които стоят по-високо от дребните балкански ежби. Затова и те се осмеляват да помолят високия гост, да бъде застъпник за това многострадално наше паство пред онези високи места, където авторитетният му глас на висш духовник се слуша. „От името на своите македонци ние заставаме пред вас и във ваше лице пред просветения християнски свят и ви молим, подобно на македонеца, който във видение се яви на Св. апостола Павла в Троада и рече: мини в Македония и ни помогни /Деян.16:9/.” – завършва словото си митрополит Борис.
Кардиналът отговаря и на двете речи. Той съобщава, че идването му в България е във връзка с възложената му от римския папа и светското правителство в Лондон мисия, да се запознае лично и отблизо с работите на Балканите. От това, което вече е чул при срещите си с видни българи и държавници в Цариград и София, и което е проследил сам из Балканите, той е научил доста нови неща, „които били от полза за българската кауза пред конференцията на мира”. Кардиналът смята за свой християнски дълг да изнесе тези неща пред съда и справедливата преценка на онези, които нареждат съдбините на цялото човечество и вярва, че ще възтържествува оная правда, на която се уповава многострадалния български народ. На приема с македонските митрополити присъства и пълномощният министър Д. Станчов, който превежда речите на български и френски език. После гостът посещава двореца.[5]
„В 4 ½ високият гост направи посещение в Св. Синод на Техни Високопреосвещенства митрополитите Борис и Авксентий, на Негово Преосвещенство викарният епископ на св. Софийска митрополия г. Варлаам и на управляющия Велешката епархия архимандрита Антима. На посещението в Св. Синод присъствуваха секретарят на Св. Синод П. Цанев, началниците на съдебното и църковно-стопанското отделение г.г. М. Гайдов и Ст. Брънчев, ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Павел и др. След това гостът, придружен от Високопреосвещените митрополити и присъстващите, посети големия храм-паметник”.
На другия ден в 8 ч. вечерта е дадена вечеря в двореца, на която присъства и Борис Охридски. Имената на други владици не са споменати. На 25 март 1919 г. гостът отпътува за Русе и на гарата сред изпращачите отново от владиците е само Борис Охридски, заедно с премиера Т. Теодоров.[6] Независимо от водените разговори, както и от поетите ангажименти, последиците са същите. Ньойският диктат над България е доказателство за това. Ако в миналото Великите демокрации се аргументират с опасността от превръщането на България в Задунайска губерния, разчетът на силите в Първата световна война показва, че дори руско-българското противоборство не спечелва надежден международен съюзник за нашата кауза. С Русия или против нея – резултатът в случая е един и същ.
Докато траят тези визити, Българската църква се лишава от поредния си македонски владика. На 24 февруари 1919 г. в синодалната палата умира старият и многозаслужил за родната ни църква Пелагонийски митрополит Авксентий. Опелото се извършва на 26 февруари 1919 г. в столичната катедрала от Охридски Борис, в съслужение с епископите Варлаам Левкийски и Иларион Нишавски. Тялото на архиерея е положено в двора на църквата „Св. Спас”. На опелото присъстват лица от двореца, министър-председателят и някои от другите министри, настоятелствата на македонските братства. В Синода пристигат множество съболезнователни телеграми от всички краища на страната. След погребението Борис Охридски прави визити в двореца, на министър-председателя и на министрите, които са присъствали на опелото, за да им благодари от страна на Синода за изказаните съболезнования. По същия повод той посещава и генерал Кретиен, командващ съглашенските войски в България, и му изказва благодарност за „участието, което той показал в скръбта на Българската църква”. В разговора, между другото, митрополит Борис съобщава на ген. Кретиен последните думи, които митрополит Авксентий, един ден преди своята кончина, е казал на Уестминстърския кардинал архиепископ д-р Франсис Бърнс по време на неговото посещение в храм-паметника „Св. Ал. Невски”: „Този грандиозен паметник е символ на всебългарската признателност към нашата освободителка. Нищо не може да изскубне от душата на народа ни тези искрени чувства”. Същевременно владиката не пропуска случая да изтъкне пред генерала, че Българската църква, като верен страж на националното съзнание и вдъхновителка на заветните идеали на българския народ, както през миналите Балканска и Междусъюзническа, така и през последната Европейка война, останала чужда на оная политика, която доведе отечеството до днешните тежки изпитания. „Българската църква винаги е подхранвала в своето паство чувството на признателност към неговата Освободителка от тежкото петвековно робство, обаче, не е разполагала с такава мощ, щото да се бори и противопостави на ония фактори, които увлякоха българския народ в последната кървава война, резултат от която са неговите беди” – казва дядо Борис. На неговите думи ген. Кретиен отговаря, че той от пет месеца насам със зорко внимание следи съдбините на българския народ, непосредствен свидетел е на всички негови страдания и е напълно уверен в истинността на всичко онова, което митрополит Борис му излага.
Дълбоко трогнат от гореизложеното, Синодът молитствува да всели Господ Бог душата на блаженопочившия митрополит Авксентий в „селений праведних”, като отправя благодарност и на митрополит Борис за „ценните му грижи”, положени при тържественото погребение на покойния йерарх. И тъй като със смъртта на митрополит Авксентий и неговата катедра овдовява, въз основа на чл. 38 от Екзархийския устав на 13 март (22 февруари ст.ст.) 1919 г. с решение № 1741 Св. Синод назначава Охридски и Дебърски митрополит Борис за наместник на Пелагонийския митрополитски престол.[7] За решението са уведомени самия владика, Пелагонийска митрополия и Министерството на външните работи и изповеданията, като последното е замолено да снабди митрополит Борис с надлежните документи.[8] На 27 март 1919 г. министър-председателят и министър на външните работи и изповеданията Т. Тодоров издава Заповед № 63, с която потвърждава решението на Синода и „приканва надлежните власти да му оказват нужното съдействие по изпълнение на възложената му служба”. Заверен препис от заповедта е предаден на Синода на 29 март 1919 г., който от своя страна с уведомително писмо № 2015 от 3 април (21 март) 1919 г. го връчва на Борис Охридски.[9]
Св. Синод възлага на дядо Борис и грижата да ръководи изпълнението на техническата работа по написването, превода на френски език и предаването на „Мемоар”, адресиран до министър-председателите на Франция – Жорж Клемансо, на Обединеното кралство Великобритания – Дейвид Лойд Джордж, на Италия – Виторио Орландо, както и до 28-я президент на САЩ – Удроу Уилсън в Конференцията на Мира в Париж.[10] В мотивите към писмото от 28 април 1919 г. се казва, че след печалните септемврийски събития, българският народ изживява отново тежки изпитания. Макар да положи свръхусилия за постигане на национално обединение, той не вижда осъществен своя национален идеал. Невинно пролятата през войната християнска кръв ражда надеждата, че тази „човешка касапница” няма да се повтори. Слуховете за ново политическо разединение от страна на държавите-победителки обаче пораждат опасения, че на народите ще бъде наложен един несправедлив мир, при който българското население ще попадне отново в оковите на нашите съседи. Тъй като Българската църква не може да остане безучастна към народните тежнения, по свой почин Св. Синод отправя до представителите на Америка, Англия, Франция и Италия на конференцията за мир в Париж този Мемоар, в който за пореден път ходатайства „за милост и справедливост”.[11] В края на „Мемоара” се казва: „Днес победителките-държави са възприели человеколюбивия принцип „самоопределение на народите”. В името на тоя принцип ние, духовните пастири на българския народ, смеем да се надяваме, че Божията правда ще възтържествува над всяка завист и злоба, с каквито, за жалост, сме заобиколени. Българският народ, който е дал неимоверни жертви за своето църковно и национално обединение, има основание, уповавайки се на своето народно самоопределение, да се надява да чуе вас, върховен представител на международното правосъдие, висше признание на своето право, да види осъществен своя национален идеал”.
По това време действително мнозина вярват, че програмата на американския президент Уилсън, оповестена на 8 януари 1918 г., може да реши всички етнически проблеми на Балканите и в Европа.[12] За разлика от другите мъгляви проекти за следвоенно уреждане на света, в неговите 14 точки за общ мир наистина може да се прочете, че „…отношенията между различните балкански държави трябва да бъдат приятелски уредени съгласно съветите на силите и границите на националностите. Да се осигурят на тези балкански държави гаранции за политическа и икономическа независимост и интегритет на техните територии”.[13] Сред българите, които възлагат надежди, че принципът за самоопределение на нациите ще бъде приложен, е и Старозагорският митрополит, македонецът Методий Кусев.
На 14 май 1919 г. Охридски Борис му пише, че е получил писмото му с препис от неговото изложение до американския президент „по народния ни въпрос”. Посланието на стария владика до Уилсън той преценява като излязло от сърцето. „То е безподобен въодушевен повик за правда, повик на един народен български отец, труженик и пророк. Целокупна България има много да благодари на Ваше Високопреосвещенство за толкова авторитетната защита на нейната свещена кауза” – пише му дядо Борис. Силният интерес на пресата и многобройните препечатките на части от посланието на Методий Старозагорски се преценява като безспорен актив на „църковните заслуги за отечеството”. Всички се надяват старият митрополит да доживее до деня, който мнозина очакват с голямо упование в справедливостта. „Живейте и здравейте за обща полза на целокупното ни Отечество!” – поздравяват го отвсякъде.
Митрополит Борис изпълнява и заръката на своя старец, да изпрати копие от „Посланието” на Пловдивския митрополит. По преценка на дядо Борис, синодалното послание до четиримата велики държавници, се различава от това на Старозагорския митрополит в много неща. „Вашето ми се хареса, че е духовно и дори благодатно. Синодното е светско. Но и едното и другото се допълнят. Дай Боже да се сполучи добър и очакван резултат от всички направени до сега постъпки!”[14] По това време всички наивно продължават да очакват благоприятно решение на македонския въпрос и получаването на дълго обещаваната от Великите сили автономия. „Във всеки случай забърка се народното ни дело извънредно съдбоносно и Господ да ние на помощ…” – споделят владиците.
На 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой България е принудена да подпише мирен договор със страните от Съглашението. Неговите несправедливи клаузи поставят точка на всякакви илюзорни очаквания, тъй като и най-крайните песимисти не предполагат такъв разгром. Едва ли е случаен изборът на самото място, защото в залата масата на капитулациите е поставена точно под огромна картина, изобразяваща пленяването на Балдуин Фландърски от цар Калоян. Символиката е очевидна, а посланието недвусмислено. Горко на народи, които игнорират историческата памет.
След войната в България се забелязва засилване на инославните пропаганди, което е резултат от победата на Антантата. Синодът изоставя дипломатическото посредничество на католици и протестанти, защото е очевидно, че техните мисии имат друга насоченост. На ход е преосмисляне на политиката по отношение на проповедническия институт на църквата и даване на отпор на поредния опит за верско разединение на българския народ. С Окръжно на Синода № 6696 от 31 декември 1918 г. са поставени нови задачи пред епархийските митрополити за подготовка на проповедници. За да се регламентира тяхната дейност, Върховната църковна управа назна10чава една Проповедническа комисия от синодални членове в състав Борис Охридски, Врачански Климент и архимандрит Павел – ректор на Софийската духовна семинария.[15] Тези действия на Българската православна църква показват, че в името на националния идеал тя е склонна да прави компромиси дотолкова, доколкото националният интерес го изисква. Когато отсрещните действия за некоректни, езикът на дипломация бързо се изоставя, за да се заеме отново една отговорна държавническа позиция. В науката са изказвани категорични становища, че духовната институция не бива да се меси в политическите дела на държавата. Църквата обаче не може да не отразява тежненията на народа и в тежки и съдбоносни времена да се ограничава само във верската си мисия. Гореизложеното показва как умереният баланс между светско и духовно е по-далновиден подход от враждата между институциите.
CHURCH DIPLOMACY IN PURSUIT OF JUST PEACE IN EUROPE AT THE END OF WORLD WAR I
Lisbeth Lyubenova
After the defeat of Bulgaria in World War I the diplomatic efforts intensified with a view to concluding a just peace treaty. The Bulgarian Orthodox Church also activated its international contacts, including those with the Archbishop of Canterbury, the Cardinal of Westminster and with General Chrétien, Commander of the Allied Troops in Bulgaria. Church hierarchs sent several memoirs to Georges Clemenceau, David Lloyd George, Vittorio Orlando and Woodrow Wilson.
[1] Нов синодален член. – Църковен вестник, год. 19, бр. 42 от 15 декември 1918 г., с. 328.
[2] НА БАН. Ф. 36 к, оп. 1, а.е. 20, л. 17-18.
[3] НА БАН. Ф. 41 к, оп. 1, а.е. 218, л. 1-8.
[4] Протокол № 6 от 25.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 36.
[5] Протокол № 1 от 13.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 3.
[6] Висок гост. – в. Църковен вестник, год. 20, бр. 5 от 1 март 1919, с. 39.
[7] Наместник на овдовелия Пелагонийски митрополитски престол. – в. Църковен вестник, год. 20, бр. 7 от 1 април 1919, с. 54.
[8] Протокол № 1 от 13.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 2.
[9] Протокол № 3 от 18.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 15.
[10] Протокол № 17 от 08.04.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 36. Мемоарът е преписан на френски език от бившия синодален секретар Д. Мишев, за което последният получава възнаграждение от 200 лв.
[11] НА БАН. Ф. 41 к, оп. 1, а. е. 220, л. 1- 4.
[12] Станев, Н. История на нова България 1878-1941. б.д., с. 362.
[13] Билярски, Ц. Една българска съкровищница. – В: Македония в образи с 486 аутотипни репродукции и една етнографична карта. Издава Комитетът за изучване българските земи. Фототипно издание. Изд. Анико. С., 2010, с. 3.
[14] ЦДА. Ф. 420 к, оп. 2, а.е. 116, л. 7.
[15] Протокол № 8 от 27.03.1919 г. на н.с. на Св. Синод, § 3.
