/публикация 4 от цикъла: „Духът на Апостола”/
Автор: Красимир Григоров – зав. отдел „Възраждане”, РИМ – Враца
„След гибелта на Левски, покрусата е всеобща! Греков и Узунов не успяват, Каравелов е отчаян и се оттегля завинаги. На преден план възлизат Ботев и Стамболов. А омърлушването беше пълно и от двете страни на Балкана.“ Димитър Т. Страшимиров
По мнението на всички историографи, причината за всеобщия катарзис е в „Арабаконашкото приключение”. Поради масовите арести са разсипани Ловчанският комитет и близките революционни гнезда в Плевенско, Тетевенско, Етрополско, Орханийско и Софийско. Обирът на турската поща при Арабаконак е сред най-дискутираните събития от историята на нашето национално-революционно движение. Звучи дръзко, но е безспорен факт. Всички последващи въпроси, касаещи авантюристичните действия на Димитър Общи, са дискусионни, спорни и подлежат на коментари и доказателства.
Що за орис изпрати Апостола на бесилката, а 65 от неговите съратници обрече на вечно изгнание в Диарбекир и Енгюр? Предателства или неволни грешки лишиха народа ни от водачи? При всеки опит за разбулването на мистериите, се заплитаме в нови загадки, а хипотезите сякаш нямат край. Това определено поражда и нескрития интерес по темата. А доказателствата най-често се обосновават на най-несигурния материал– мемоарната книжнина, свързана с имената на Захари Стоянов, Стоян Заимов, Никола Обретенов и Иван Андонов. Цитираните от тях сведения съдържат противоречива информация и вече утвърдени митологеми. Тонът, който се задава, е тон на противопоставяне /твърденията на Стоян Заимов за „скъперничеството” на хаджи Станьо, както и „тактиката“ на Димитър Общи за разкриване на комитетите с наивната идея, че това ще доведе до политически отзвук в цивилизования свят/. За съжаление тъкмо спомените са най-използваната база, върху което се обосновава една или друга историографска теза и по отношение на „Арабаконашкото приключение“.
Доказателствата будят съмнение и поради фрагментарния характер на автентичния документален материал, както и пристрастията в оценките за личните достойнства или недостатъци на отделните комитетски дейци. С течение на времето са се утвърдили и определени тези табу, на някои от които продължаваме да робуваме. Крайно време е да постигнем поне някакво всеобщо съгласие по отношение на част от темите, касаещи нашето национално Възраждане или по злободневните въпроси на национално-освободителното ни движение.
Като конкретен пример ще посоча въпроса за ролята и мястото на Димитър Общи в национално-освободителното ни движение. Герой или предател е той? Всъщност онова, което знаем за него, е твърде недостатъчно, а в оскъдните публикации за неговата личност се сблъскваме с множество противоречия и неясноти. Оценките са по-скоро взаимно изключващи се. Бил ли е в действителност гарибалдеец? От кого и с какви подбуди е изпратен в Българско? Ако е бил самонадеян, недисциплиниран, как ще си обясним факта, че тъкмо районът, за който отговаря, е с най-гъстата и активна комитетска мрежа? Притежавал ли е притегателна сила, с която да печели доверието на обикновените хора, както и готовността да му се подчиняват безпрекословно? Набедените за издайници на Апостола в хода на процеса Димитър Пъшков, Анастас п. Хинов, Марин п. Луканов, Димитър Общи, се свързват в едно цяло с евентуалните предатели на Левски, като поп Кръстьо, Димитър Ценович и Любен Каравелов. За част от набедените по-късно се доказва, че нямат вина, но от веднъж подхвърлените в публичното пространство обвинения лесно покълват съмнения. В готовността за сътрудничеството на следствието могат да бъдат открити разни мотиви – огъване пред мъченията, страх за близките, борба за оцеляване, стари и нови вражди, лична обида, желание за мъст и т.н. Без съмнение историческата истина изисква да се отбележи, че причина за разкритията са хитрите опити да бъдат подкупени от турските служби заловените дейци с обещания за парични награди или с облекчаване на присъдите. При разпитите успешно се използва и психологически натиск чрез намеци и подхвърляния по адрес на семействата на арестуваните. Много ефективна се оказва и тактиката на очните ставки. Най-експлоатирани в това отношение са Велчо Шунтов и Петко Милев, участвали общо в над 25 очни ставки, довели до самопризнанията на повече от половината арестувани комитетски дейци. Все пак основният начин за извличане на информация от арестуваните си остават мъченията.
Подобна следствена практика се потвърждава и от разказа на Божил Генчев от Орхание: „завързан, легнал на земята, две заптиета сядат на плешките и две на краката и започват да го бият; спират, питат, пак бият; спират, питат, пак бият; на втората вечер (20.10.) – след като отрича, слагат под ноктите му прахан и я запалват; с нагорещено желязо го дамгосват по тялото; това се повтаря три пъти; накрая го изнасят в килията; опитват се да го купят с пари и обещания да бъде пуснат; след отказа – през нощта го увисват с главата надолу”.
Между причините за широките разкрития, направени от властите, трябва разбира се да се добави и обстоятелството, че в хода на разследването в ръцете на следствието попадат много комитетски книжа, като архивите на Орханийския и Етрополския комитет, от които е извлечена много допълнителна информация за структурата, целите, ръководството и методите на работа на революционната организация. Сравнителният анализ показва, че от арестуваните 65 комитетски дейци, двама (Васил Левски и Димитър Общи) са осъдени на смърт, а 46 на заточение, 6 от които преждевременно умират. Най-голяма е групата на заточените в Диарбекир, а най-малко – само 3 души, са изпратени в Енгюр. Без жертви няма възкресение и святост, както ни проповядва Христовата вяра. Апостола я прие, без да обвинява никого. Затова търсим в образа му своята цялост, търсим и упование за способността на българския дух да разрешава човешките въпроси и в същото време сме склонни да простим на всички онези негови сподвижници, които му изневериха по пътя към Голготата!
