Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ – Враца
Възраждането представлява началото на новата история на българите, време на прехода от феодализъм към капитализъм. Този преход в историята на българското общество е изключително сложен, поради протичането му в условията на чужда политическа власт.
Падането на България под турска власт прекратява естественото развитие на българската средновековна цивилизация. В българските земи е наложена една различна цивилизация, противоречаща на духа на историческите традиции на българската култура.
В резултат от турската инвазия, българската държава изчезнала от политическата карта на Югоизточна Европа. Голяма част от българското население било избито или отвлечено в робство. Това довело до промени в социалната структура на българското общество. Развитието на Възраждането сред българското общество води до редица особености, които го отличават от процесите в Западна и Централна Европа. То несъмнено започва да се променя и придобива социална структура, съобразна с новите икономически процеси. Новото българско общество придобива нужда и от духовни ценности, които започват да се изграждат успоредно със създаването, разширяването и издигането на просветното равнище на народа. Размити като етнос в състава на цялото румелийско християнско население, българите започват борба за обособяването си като самостоятелна народност, изразила се в постигането на самостоятелна българска екзархия. Постепенно започват и промени в политическите идеи на българското общество. Крайната цел е политическото освобождение на българите от османска власт и създаването на собствена национална държава.
Българите започват борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне от останалите общности в Османската империя. Това се изразява в участието им в две народни движения – движение за българска просвета и култура и борба за самостоятелна църква, независима от Цариградската патриаршия.
Промени настъпват и в политическата сфера. За външна политика по времето на османското иго не може да се говори, по-скоро се касае за външно политически идеи. Пряко отражение през Възраждането оказват Гърция и Франция. Русия има различен подход към България – тя предвижда относително самостоятелно политическото развитие на освободените страни.
Важни за развитието на България са външно политическите възгледи на най-изявените български възрожденци. Софроний Врачански създава първата Българска политическа формация “Български политически център”. Горещ поклонник на Русия, той обединява врачани около идеята да се потърси помощ от Русия, в подкрепа за активизирането на националноосвободителното движение. През 1804 г. той изпраща в Русия първата по време на Възраждането Българска дипломатическа мисия, начело с Иван Замбин и Атанас Некович, която има за цел да постави въпроса за политическото освобождение на българите на вниманието на руската външна политика.
Георги С. Раковски отначало храни надежда, че великите сили (Русия и Франция) ще освободят България. По-късно възлага надежди на балканските държави. Обикаля всички балкански столици, но с голямо разочарование разбира, че всяка държава си гледа националния интерес. Накрая стига до идеята, че българите трябва да разчитат само на собствените си сили.
Любен Каравелов също изживява духовна еволюция в своите идеи. Първоначално е привърженик на южно-славянската федерация под руско покровителство. По своята същност тя наподобява на конституционната монархия. Белградският му престой е белязан от духовната промяна и идеята за Балканска федерация с участието на Гърция и Румъния. Постепенно отрича формата на монархията и се фокусира към републиканската идея по подобие на Швейцария и САЩ. През Букурещкият си период ревизира четническата тактика на Раковски, обобщавайки, че с чети няма да се постигне така лелеяното освобождение. Васил Левски, титанът на революционната мисъл, за разлика от предшествениците си, не храни никакви илюзии по отношение великите сили и на балканските страни. Твърдо залага на изграждането на революционните структури, а гибелта му със сигурност поставя в криза Българското революционно движение. Най-правдоподобната формула за управление според него е демократичната република, т.е. всенародното управление. Христо Ботев, другият титан на българската революция, особено държи на формулата Балканска федерация ведно с демократична Турция.
От всичко казано дотук е видно, че между най-активните членове на Централния революционен комитет в странство са съществували големи разногласия относно формите за осъществяване на политическото освобождение. Априлското въстание се явява кулминацията на същия този революционен кипеж. То е преломен момент в Българското възраждане. Едва след него Европа научава повече за справедливата кауза и героизма на българите. Без това въстание е много вероятно Руско-турската освободителна война никога да не се бе случила. Възрожденското наследство има голямо значение за външната политика на България. На челно място възраждането е оценено по достойнство от великите сили. Претеглени са и общите, съвместни усилия на балканските християнски народи. Горчивият опит на поробените българи им подсказва, че във воденето на своята външна политика, те трябва да разчитат предимно на себе си. Към края на възраждането, най-видните български възрожденци достигат до идеята, че външната политика трябва да се основава на българския национален интерес. За отбелязване е, че идея за “Националния романтизъм”, пазеща спомена за България на 3 морета е своеобразен максимализъм по отношение на външната политика. Това не води до нищо друго, освен сблъсък на междудържавни интереси.
