Автор: Денис Иванов
Отношението на ирландците към Първата световна война
Първата световна война започнала след убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, което било извършено на 28.06.1914 г. Само няколко дни по-късно, на 3 август, британското правителство заявило, че Великобритания е длъжна да се включи във войната. Водачът на Ирландската парламентарна партия Джон Редмънд бил привърженик на участието на Ирландия във войната и заявил подкрепата си. Речта, с която Редмънд предложил подкрепата на своята партия, била посрещната с бурни ръкопляскания и от двете страни на Камарата на общините, но не срещнала подкрепата на цяла Ирландия.[1]
По-голямата част от ирландците одобрявали позицията на Редмънд, тъй като се надявали, че ако подкрепят Англия, страната им може да получи автономия. Някои ирландски националисти обаче все още се придържали към принципа „Което е лошо за Англия, е добро за Ирландия” и не одобрявали действията на Редмънд. Сред тях бил Джеймс Коноли, който заявил, че е по-добре ирландците да воюват за собствената си страна, „отколкото за една грабителска империя”. Така ирландското общество се разделило на две фракции – военно и антивоенно настроена, които дори стигнали до сблъсък помежду си в края на 1914 г.[2]
Джон Редмънд
Военно настроената фракция възприела името „Национални доброволци”, а техните противници – „Ирландски доброволци”. Първоначално Ирландските доброволци били малцинство − те наброявали едва 1103 души в Дъблин и около 11 000 в цяла Ирландия, докато членовете на Националните доброволци били 2375 в Дъблин и 180 000 в цялата страна. В следващите две години от Първата световна война обаче подкрепата за „Националните доброволци” на Редмънд започнала да намалява. Мнозина ирландци започнали да мислят, че участието на Ирландия в Първата световна война е грешка, но те не бързали да се присъединят към Ирландските доброволци, защото вероятно още вярвали, че е възможно страната им да получи независимост след края на войната. Друга причина за тяхното въздържание бил фактът, че много техни роднини все още участвали във военните действия в Европа.[3]
Последователите на Ирландските доброволци били предимно националистите екстремисти, които се оформили от редовете на фенианците в средата на XIX в. Ирландските доброволци били ръководени от Привременен комитет, в чийто състав непрекъснато прониквали членове на Ирландското Републиканско Братство (ИРБ), което изповядвало философията национализъм чрез насилие. Организацията на Ирландските доброволци се деляла на два големи лагера:
Хората около Оуен Макнийл смятали, че организацията има само и единствено защитна функция. Те се противопоставяли на позицията на Редмънд и участието в Първата световна война, но смятали, че Ирландските доброволци трябва да започнат военни действия само ако Ирландия е пряко застрашена или подложена на натиск.[4]
Другият лагер, чиито водачи били Патрик Пиърс, Том Кларк и Булмър Хобстън, също се противопоставял на позицията на Редмънд, но се придържал и към старото фенийско схващане, че чрез насилие Ирландия може да извоюва свободата си, а войната предлагала възможност за осъществяване на такъв опит.[5]
Великденското въстание от 1916
По-радикалното крило на Ирландските доброволци решило да вдигне въстание и още от август 1914 г. започнало неговата подготовка. Организаторите на въстанието решили да потърсят подкрепата на Германия. По тази причина ИРБ заедно с група американски ирландци, които наричали себе си Клан на Гейл, решили да изпратят ирландския патриот сър Роджър Кейсмънт в Германия. Целта на неговото пътуване била да се закупи оръжие за въстанието в Ирландия. Отначало Германия подкрепяла плана за въстание твърде колебливо, но в крайна сметка решила да изпрати 20 000 пушки с кораба „Од”. Според плана оръжието трябвало да бъде разтоварено на брега на графство Кери на 20 април 1916 г. След като германците доставят оръжието, Кейсмънт трябвало да го превози до Ирландия на подводница.[6]
След уговорката с Германия през януари 1916 г. Върховният съвет на ИРБ решил въстанието да избухне по Великден, 23 април. Организаторите на въстанието вярвали, че успехът ще бъде на тяхна страна, благодарение на германското оръжие и поради факта, че Редмънд и военно настроената фракция губели привържениците си. Въпреки това обаче в началото на подготовката плановете за въстание били пазени в абсолютна тайна. За да я опази, съветът на ИРБ дори решил да арестува Джеймс Коноли, тъй като той бил сред хората, склонни към прибързани действия. Планът за въстание бил известен най-вече на най-приближените на ръководството на ИРБ. Много членове на Ирландските доброволци, сред които секретарят на организацията Бълмър Хобсън, касиерът О`Рахили, председателят на военната подкомисия О`Конъл и вече споменатият Оуен Макнийл, не знаели за въстанието, но подозирали, че нещо се подготвя. Те разбрали за него чак на Велики четвъртък и отначало се обявили против. След като организаторите на въстанието ги уведомили за уговорката с Германия и им представили т.нар. „Документ на замъка”, фалшификат, изработен от ИРБ, според който британските военни и разузнавателни служби в Ирландия смятали да арестуват всички главни ръководители на Ирландските доброволци, Макнийл и много други в крайна сметка решили да подкрепят въстанието.[7]
Плановете за Великденското въстание били изработени от Джозеф Плънкет. Впоследствие организаторите решили то да избухне в Дъблин, но не на 23, а на 24 април, тъй като тогава във Феърихаус щели да се проведат надбягвания и голяма част от градските английски войници нямало да бъдат в града. Предвиждало се 3000 души да завземат всички главни стратегически сгради и позиции в града, за да се обезвредят британските сили и да се предотврати изпращането на подкрепление. Планирало се въстанието да избухне и в другите големи градове на страната. Една седмица преди неговото избухване било съставено временно революционно правителство, състоящо се от седем души: Томас Кларк, Падриг Пиърс, Шон Мак Дярмада, Томас Макдона, Еймън Кент, Джеймс Коноли и Джоузеф Плънкет. Организаторите отпечатали и прокламация за Ирландска република, която била подписана от членовете на временното правителство.[8]
Когато наближило времето за действие, военният съвет на ИРБ се притеснил от възможността голямата оръжейна пратка да стресне британските власти, ако пристигне твърде рано. Затова те решили да изпратят писмо до капитана на германския кораб „Од”, в което го инструктирали да забави доставката с три дни. Тяхното съобщение обаче не пристигнало навреме и корабът „Од” акостирал на брега на графство Кери на 20 април, както първоначално било уговорено. Тъй като не пристигнал никой, който да поеме товара, капитанът на кораба решил да почака и в продължение на два дни плавал край брега. Писмото на ИРБ за нещастие попаднало в ръцете на британските власти и на 22 април корабът „Од” бил обграден от британските военни кратери. Тогава капитанът на германския кораб решил да го потопи заедно с товара. След като научил за случката, Оуен Макнийл решил да опита да предотврати планираното въстание. Той пуснал в ирландската преса съобщението, че „се отменят и няма да се проведат никакви шествия, паради или учения”, предвидени за 24 април. Военният съвет на ИРБ обаче не се подчинил на заповедта му и решил да действа по първоначалния план.[9]
Великденското въстание, започнало в Дъблин на 24 април 1916 г., Светли понеделник, представлява опит за създаване на независима ирландска република. В него участвали около 1400 души от Ирландските доброволци, ИРБ и Ирландската гражданска армия. Въстаниците били облечени със зелени доброволчески униформи. Тяхното въоръжение се състояло от стари италиански карабини, няколко вехти германски маузери и най-вече от традиционната ирландска пика. Въстаниците завзели някои важни сгради в града като четирите съдилища, сградата на Южнодъблинския съюз и Централната поща, която била обявена за щаб на въстанието. От едната й страна било издигнато зелено знаме с надпис „Ирландска република”, а от другата − ирландският трикольор. Към обяд събраните в Централната поща ръководители на въстанието излезли пред стълбите на сградата и Падриг Пиърс прочел прокламацията на временното правителство. Тази прокламация обявявала равенство и пълна религиозна и гражданска свобода за всички.[10]
След прочитането на прокламацията ръководителите на въстанието се барикадирали в сградата на Централната поща и зачакали британската реакция, а останалите въстаници се пръснали из града с намерението да овладеят и други важни сгради. Скоро били завзети паркът „Сейнт Стивънс грийн”, институтът „Мендисити”, мелницата „Боланд”, бисквитената фабрика „Джейкъбс” на улица „Бишоп”, магазинът Форд в парка „Феникс” и гарите на улиците „Харкърт” и „Устланд роу”. Въстаниците обаче не успели да овладеят някои важни позиции като Дъблинския замък и Тринити колидж.[11]
По онова време на различни места в Дъблин се намирали около 1500 британски войници, но веднага щом новината за въстание достигнала до Англия, оттам били изпратени още сили и така във вторник британските войски в града вече наброявали около 5 000 души. В сряда в Лифи акостирал военният кораб „Хелга”, с който британците бомбардирали и разрушили превзето от бунтовниците дъблинско кметство. През този ден в Кингстаун пристигнали още британски войски. В четвъртък британците започнали да обстрелват близката до Централната поща улица „Саквил” (дн. ул. „О`конъл”) и предизвикали пожар, който обхванал близките сгради. В петък пламъците достигнали и до пощата и нейните защитници я изоставили.[12]
В събота сутринта ръководителите на въстанието се събрали на съвет и всички признали, че нямат шанс за успех. В 15:30 ч. същия ден Падриг Пиърс предал сабята си на британския бригаден генерал Лоу и заповядал на всички командири на въстанически отряди да капитулират. Тази заповед била потвърдена и от Джеймс Коноли.[13]
Великденското въстание, започнало в понеделник на 24 април, продължило една седмица. През това време разпръснатите из целия град въстаници участвали в няколко сражения, при които големи райони от Дъблин били разрушени от британската артилерия. Загинали 450 души, а 2600 били ранени. Въпреки първоначалния план въстанието не успяло да избухне извън Дъблин, но в цяла Ирландия било обявено военно положение, запазило се до края на Първата световна война. Започнали редица съдебни процеси, екзекуции и интернирания. Водачите на Великденското въстание Падриг Пиърс, Томас Макдона и Томас Кларк били осъдени на смърт чрез разстрел. Смъртни присъди получили още Джоузеф Плънкет, Едуард Дали, Уилям Пиърс, Еймънт Кент, Томас Кент, Джон Дярмада, Джеймс Коноли, Майкъл Малин и др. Екзекуциите продължили от 3 до 12 май.[14]
Последиците от въстанието и издигането на Шин Фейн
Жестокият начин, по който било потушено Великденското въстание, радикализирал общественото мнение в Ирландия. Апатията към въстаниците била заменена с възхищение. Британските власти разполагали с твърде малко информация за истинските организатори на въстанието и затова решили да обвинят националистическата организация Шин Фейн, въпреки че членовете и́ не взели никакво участие в него. Нейният ръководител Артър Грифит бил интерниран. Всичко това довело до укрепването на Шин Фейн и превръщането и́ в най-голямата политическа сила в Ирландия.[15]
Гневът на британските власти обаче скоро утихнал. Много от арестуваните след потушаването на Великденското въстание били освободени преди Коледа на 1916 г. Освен това един от батальонните командири на въстаниците – Еймънт де Валера, не бил екзекутиран. След като се завърнали в Ирландия, освободените затворници веднага се върнали към своята националистическа дейност. Още докато били в затвора, те започнали да подготвят следващия си опит за извоюване на национална независимост. Подготовката за ново въоръжено въстание и този път се ръководела от екстремисткото крило на Ирландските доброволци, което постепенно възприело името Ирландска републиканска армия (ИРА). Като един от организаторите на новата ирландска революция изпъкнал Майкъл Колинс, който смятал Великденското въстание за пълен провал и се заклел повече да не допусне нищо подобно.[16]
По време на допълнителните местни избори в Северен Роксомон през 1917 г. най-ясно се забелязала промяната в политическата обстановка в Ирландия. Партията на Джон Редмънд загубила и за член на парламента в Уестминстър бил избран граф Плънкет от Шин Фейн, но той отказал да заеме поста си. Подкрепата за партията Шин Фейн продължавала да расте през цялата 1917 г. Вече споменатият Еймън де Валера спечелил изборите в източната част на графство Клеър през юли, а през октомври, след като вече се утвърдил като водеща фигура в партията, бил избран за председател на Шин Фейн.[17]
Членове на ИРА през 1922 г.
Съпротивата против задължителната военна служба
Въпреки успехите, които постигнала през 1917 г., Шин Фейн не успяла да спечели трите изборни кампании в началото на 1918 г., на които триумфирала партията на Редмънд. Скоро обаче се случило едно събитие, благодарение на което Шин Фейн отново се активизирала. Тъй като през март 1918 г. германската армия спечелила серия от победи на фронта при Сома и силите на Антантата значително намалели, Великобритания обявила въвеждането на задължителна военна служба в Ирландия. Въпреки масовите протести и недоволство в цяла Ирландия законът за военната служба бил приет от парламента на 10 април 1918 г. с 301 гласа „за” срещу 103 гласа „против”. Всъщност задължителната военна служба не била въведена в Ирландия, тъй като депутатите от Ирландската парламентарна партия напуснали залата в знак на протест.[18]
Заслугата за нейната отмяна обаче била приписана на Шин Фейн, тъй като тя започнала мощна протестна кампания. Била организирана обща еднодневна стачка, а католическият клир в Ирландия заявил, че ирландците имат пълното право да откажат военната служба. Ирландското правителство назначило фелдмаршал лорд Френч за вицекрал. Националистите обаче тълкували това назначение не като назначение на вицекрал, а на военен губернатор. През май 1918 г., разтревожен от масовите протести, Френч наредил да бъдат арестувани много от водачите на Шин Фейн, сред които Еймън де Валера, Артър Грифит и Катлийн Кларк. Те били обвинени в сътрудничество с Германия.[19]
След края на Първата световна война, през ноември 1918 г., в Ирландия били проведени общи избори, които Шин Фейн убедително спечелила. Ирландската парламентарна партия претърпяла почти пълно поражение − тя получила едва 6 места в новия парламент, а Шин Фейн спечелила 73.[20]
Ирландският парламент
Новоизбраните депутати на Шин Фейн не желаели да заминат в Уестминстър и затова сформирали собствен кабинет в Дъблин, наречен Дойл Ерън. Първото заседание на Дойл Ерън било свикано през януари 1919 г. На него присъствали само 27 души, тъй като останалите две ирландски партии – Ирландската парламентарна партия и партията на юнионистите, отказали да присъстват, а останалите депутати от Шин Фейн били в затвора. ИРБ и ИРА подкрепяли Ирландския парламент, без публично и официално да се свързват с него. Събранието изразило подкрепата си за прокламацията от 1916 г. и заявило, че ще работи с всички възможни средства за създаването на Ирландска република и безкласова демократична нация. Ирландският парламент решил и да изпрати свои представители на свиканата след края на Първата световна война Парижка мирна конференция, които да настояват Ирландия да получи свобода в съответствие с принципите за правата на малките нации, очертани от американския президент Удроу Уилсън.[21]
След като разбрали, че Парижката мирна конференция няма да удовлетвори исканията им, на 1 април 1919 г. членовете на Дойл Ерън се събрали на второ заседание. На него Еймън де Валера бил назначен за президент, Артър Грифит − за министър на вътрешните работи, а Майкъл Колинс − за финансов министър. Последният бил сред хората, които смятали, че свободна ирландска република може да се извоюва чрез някакъв вид военна кампания. За разлика от него, Де Валера не бил привърженик на подобни акции и смятал, че ирландците трябва да потърсят помощта на САЩ. Малко след второто заседание на Ирландския парламент Де Валера заминал за Америка с цел да потърси подкрепа и финансиране от американските политици и бизнесмени. Опитите му обаче останали напразни поради политиката на изолационизъм, която САЩ започнала да води след края на Първата световната война. В отсъствието на Де Валера Колинс успял да се превърне в най-влиятелния политик на Ирландия.[22]
Войната между ИРА и Великобритания (1919 – 1921 г.)
През същия ден, в който се провело първото заседание на Ирландския парламент, се случило още едно събитие. В Солохедбег, графство Типерари, полицаите Мак Донъл и О`Конъл, които съпровождали пратка експлозиви до местната кариера, били убити от членове на ИРА. Този терористичен акт не бил извършен по заповед на ръководството, но дал начало на войната за независимост между ИРА и Великобритания, която продължила от 1919 до 1921 г.[23]
Тази война имала партизански характер. По-голямата част от ирландското население не съдействала на местната полиция или на британските военни части, а подкрепяла ИРА. Местните жители, които не оказвали помощ на ИРА или били заподозрени в шпионаж в полза на британците, били жестоко наказвани. Партизанската дейност на ИРА се ръководела основно от Майкъл Колинс и Кахъл Бруа. Като директор на разузнаването Колинс насочвал действията на ИРА и се стараел да държи под свой пряк контрол ИРБ, чиито членове използвал като елитна войска. Колинс се заел и със задачата да унищожи британската разузнавателна служба, като организирал специален отряд, чиято задача била да убива служители от занимаващия се със събиране на информация за правителството отдел “G” на Дъблинската градска полиция.[24]
През март 1919 г. членове на ИРА нападнали летището в Колинстаун и пленили голямо количество оръжия и боеприпаси. В близките няколко месеца се случили още няколко подобни инцидента, при които били дадени и човешки жертви. В почти цяла Ирландия било обявено военно положение. През септември 1919 г. британските власти обявили Ирландския парламент за опасно сдружение и го забранили. Спрени от производство били и всички вестници на борците за ирландска независимост. Революционерите започнали да издават нелегално вестник „Бюлетин”, на страниците на който се описвали жестокостите, извършвани от британската власт.[25]
Тъй като ирландската полиция не била способна да се справи с положението, от Англия били изпратени специални подкрепления, които поради цвета на униформите си били наричани „черно-кафявите”. Тези подкрепления действали безцеремонно и отвръщали на насилието с насилие, но тъй като не можели да излеят гнева си върху ИРА, го насочили към обикновеното ирландско население. В това отношение могат да се посочат много примери. През март 1920 г. край Корк бил застрелян ирландски полицай и още на следващата сутрин „черно-кафявите” нахлули в дома на местния водач на ИРА Томас Маккртън и го застреляли. Като най-ярък пример обаче може да се посочи датата 21 ноември 1920 г. На тази сутрин членове на ИРА нахлули в няколко дъблински хотела и застреляли 14 души, 11 от които били ръководители на британското разузнаване. По-късно същия ден „черно-кафявите” нахлули в Кроук парк, където се провеждал мач по ирландски футбол, и стреляйки напосоки в огромната тълпа, убили 12 души.[26]
Във войната се стигнало и до напрежение между католическото и протестантското население в Ирландия. През юли 1920 г. в Белфаст група работници протестанти от корабостроителниците, разгневени от нападенията на ИРА срещу полицейските части и подтиквани от размирните речи на местните оратори лоялисти, започнали да нападат католически църкви, сдружения и домове на католици в целия град. През първата седмица на тези размирици загинали над 20 души, а над 300 били ранени. Скоро положението се успокоило за известно време, но след като членове на ИРА застреляли окръжния полицейски инспектор Суондзи в Лизбърн на 22 август, започнали нападения над местните католици. Скоро цялото католическо население на Лизбърн било прогонено и вълна от бежанци се насочила към Белфаст. Насилието срещу католиците било възобновено и в последния, където основна цел били католиците в Болимакарет.
Събитията на север възмутили останалите части на страната и из цяла Ирландия започнал бойкот срещу белфастките стоки, който целял да принуди лоялистите от северната част на страната да променят политиката си.[27]
Британският министър-председател Лойд Джордж осъзнал, че ако правителството му не предприеме нищо, насилията в Ирландия няма да спрат. Затова през декември 1920 г. британското правителство приело закон, според който страната се разделяла на две части: Северна и Южна, управлявани от два различни парламента в Белфаст и Дъблин. Северната част, в която преобладавало протестантското население, включвала 6 окръга: Антрим, Арма, Даун, Фърмена, Лондери и Тайрон. Останалите 26 ирландски окръга влизали в състава на Южна Ирландия. И двата парламента обаче щели да имат правото да се занимават само с вътрешната политика, а външната оставала в ръцете на официалната власт в Уестминстър.[28]
Шин Фейн обаче не била склонна да приеме британското предложение за разделяне на страната. Еймънт де Валера заминал за Лондон, за да преговаря с Лойд Джордж, и разбрал, че за британския премиер статутът на Ирландия е вече решен и той не възнамерява да се съгласи на компромис. Позицията на британското правителство предизвикала разцепление в редовете на Шин Фейн. Де Валера, припомняйки обещанията си към избирателите през 1917 г., заявил, че ще се съгласи с британското предложение само ако гласоподавателите му го приемат. Кахъл Бруа и Ърскин Чилдърс обаче продължавали да отстояват позицията си за създаване на независима ирландска република, състояща се от всичките 32 окръга на страната. Майкъл Колинс и Артър Грифит смятали, че е по-добре британското предложение да се приеме, тъй като ИРА не била способна да воюва още дълго.[29]
В крайна сметка Ирландският парламент решил да приеме предложението на Великобритания. Същинските преговори започнали през октомври 1921 г. и продължили до 6 декември, когато в Лондон ирландските делегати Колинс и Грифит подписали англо-ирландски мирен договор. По силата на този документ от южната част на страната се създавала свободна Ирландска държава със статут на доминион в рамките на Великобритания, подобен на този на Канада, а Северна Ирландия оставала част от Обединеното кралство. Договорът предвиждал в бъдеще да се състави гранична комисия, която да определи границата между двете държави. Англо-ирландският договор обаче съдържал и редица членове, които ограничавали ирландската независимост: членовете на дъблинския парламент трябвало да положат клетва за вярност към английския крал; в Ирландия се регламентирало присъствието на британски генерал-губернатор; някои от важните отбранителни морски пристанища по ирландското крайбрежие оставали под властта на Великобритания; Ирландия се задължавала да плаща на Великобритания годишна рента от схемите за търговия със земя още от началото на века.[30]
Ирландия след договора от 6 декември 1922 г.
Гражданската война (1922 – 1923 г.)
Подписването на англо-ирландския договор предизвикало ново разцепление в редовете на Шин Фейн. Против договора, подписан от Майкъл Колинс и Артър Грифит, се обявили Еймънт де Валера, Кахал Бруа, Рори О`Конър, Хари Боланд и др. Така Шин Фейн се разделила на две крила – противници и привърженици на англо-ирландския договор. Освен Колинс и Грифит негови привърженици били Кевин О`Хигинс, Ричард Мълкахи, Оуен О`Дъфи и др. На 7 януари 1922 г. договорът бил гласуван в Ирландския парламент и ратифициран с 64 гласа „за” и 57 гласа „против”. Привържениците на договора образували първото правителство на Свободната ирландска държава.[31]
Противниците му обаче не се примирили и от април 1922 г. започнали гражданска война. На 13 април те превзели сградата на съда на крайбрежната улица в Дъблин и се барикадирали в нея. На 28 юни новото ирландско правителство начело с Майкъл Колинс дало срок на бунтуващите се да излязат от сградата и след като те не се подчинили, новосъздадената ирландска армия, която била образувана от членове на ИРА, започнала артилерийски обстрел. Нападението не било успешно и Лойд Джордж заплашил Колинс, че ако не може да овладее положението в Ирландия, там ще бъдат изпратени британски войски. Тогава ирландското правителство наредило сградата на съда да бъде подпалена и така принудили противниците на договора да я напуснат.[32]
Несъгласните с документа окупирали и два хотела на улица „О`Конъл”. При прогонването им от единия бил убит Кахъл Бруа, тъй като отказал да се предаде. Боевете с бунтовниците в Дъблин продължили 8 дни, през които били убити 60 души, а ранените били повече от 300. Гражданската война се водела и в други части на страната. Противниците на англо-ирландския договор опитали да задържат под свой контрол Уотърфорд, Лимерик, Корк и Фърмой, но били отблъснати от ирландската армия.[33]
През август 1922 г. ирландският министър-председател Майкъл Колинс бил убит в Западен Корк от противници на договора. Само месец по-късно привържениците му успели да прокарат резолюция, която им давала правото да третират пленените противници на договора като бунтовници. Тогава ръководителят на бунтовниците Лайъм Линч издал заповед, според която гласувалите за резолюцията подлежали на разстрел. След като противниците на договора убили двама депутати, министърът на външните работи Кевин О`Хигинс наредил да бъдат екзекутирани всички бунтовници, заловени при щурма на сградата на съда. През ноември 1922 г. били извършени първите екзекуции. Сред екзекутираните бил Ърскин Чилдърс, който заемал поста министър на гласността в сформираното през октомври от бунтовниците национално правителство. През декември били екзекутирани още четирима бунтовници: Рори О`Конър, Лиам Мелоус, Джоузеф Маккелви и Ричард Барет.[34]
Гражданската война в Ирландия продължила до 27 април 1923 г. Тази война взела повече жертви и нанесла по-големи щети на Ирландия, отколкото Великденското въстание и войната между ИРА и Великобритания. Ирландското правителство избило 77 души от противниците на англо-ирландския договор, а над 10 000 били интернирани. Ирландия извоювала своята свобода, но за да я получи, загубила много потенциални политически ръководители и държавници.[35]
Използвана литература:
Блек, Дж. История на Британските острови, превод от английски Боряна Семкова, издателство Рива, 2008.
Кронин, М. История на Ирландия, превод от английски Аглика Маркова, издателство Рива, 2007.
Маккормак, Дж. История на Ирландия. Хората и събитията, оформили облика на страната, превод Марин Загорчев, издателство „ЖАР – Жанет Аргирова”, 2006.
Мороа, А. История на Англия, превод от френски Николай Дончев, печатница „Фар”, София, 1945.
Оксфордска история на Великобритания, под редакцията на Кенет Морган, превод н.с. Ваня Стоянова, доц. Евгения Калинова, Борис Чакъров, доц. Искра Баева, издателство ИК „Кама”, 2005.
Boyce, D. Nineteenth – Century Ireland, Gill & Macmillan, 1990.
Harkness, D. Ireland in the Twentieth century: Divided island, Macmillan Education, 1996.
[1] Маккормак, Дж. История на Ирландия. Хората и събитията, оформили облика на страната, превод Марин Загорчев, издателство „ЖАР – Жанет Аргирова”, 2006, с. 261; Boyce, D. Nineteenth – Century Ireland, Gill & Macmillan, 1990, p. 180.
[2] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 261.
[3] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 261 – 263; Кронин, М. История на Ирландия, превод от английски Аглика Маркова, издателство Рива, 2007, с. 204; Harkness, D. Ireland in the Twentieth century: Divided island, Macmillan Education, 1996, p. 21.
[4] Кронин, М. Цит. съч., с. 204.
[5][5] Пак там, с. 204 – 205.
[6] Кронин, М. Цит. съч., с. 205; Harkness, D. Op. cit., p. 24; Мороа, А. История на Англия, превод от френски Николай Дончев, печатница „Фар”, София, 1945, с. 609.
[7] Кронин, М. Цит. съч., с. 205 – 206; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 265 – 267.
[8] Кронин, М. Цит. съч., с. 206; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 266; Harkness, D. Op. cit., p. 26.
[9] Кронин, М. Цит. съч., с. 206; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 267 – 268.
[10] Блек, Дж. История на Британските острови, превод от английски Боряна Семкова, издателство Рива, 2008, с. 334; Кронин, М. Цит. съч., с. 206 – 207; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 268 – 269.
[11] Кронин, М. Цит. съч., с. 207; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 271 – 273.
[12] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 273 – 275.
[13] Пак там
[14] Кронин, М. Цит. съч., с. 207; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 277 – 278; Блек, Дж. Цит. съч., с. 334; Оксфордска история на Великобритания, под редакцията на Кенет Морган, превод н.с. Ваня Стоянова, доц. Евгения Калинова, Борис Чакъров, доц. Искра Баева, издателство ИК „Кама”, 2005, с. 470; ; Мороа, А. Цит. съч., с. 609.
[15] Блек, Дж. Цит. съч., с. 334; Кронин, М. Цит. съч., с. 208 – 209; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 278 – 279.
[16] Кронин, М. Цит. съч., с. 209; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 280.
[17] Кронин, М. Цит. съч., с. 210; Boyce, D. Op. cit., p. 187.
[18] Кронин, М. Цит. съч., с. 210 – 211; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 281.
[19] Кронин, М. Цит. съч., с. 211; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 281.
[20] Блек, Дж. Цит. съч., с. 334; Кронин, М. Цит. съч., с. 211 – 212; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 281 – 282.
[21] Кронин, М. Цит. съч., с. 212 – 213; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 282.
[22] Кронин, М. Цит. съч., с. 213 – 214.
[23] Кронин, М. Цит. съч., с. 213; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 282; Оксфордска история на Великобритания…, с. 472; Boyce, D. Op. cit., p. 195.
[24] Кронин, М. Цит. съч., с. 214; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 282.
[25] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 283.
[26] Кронин, М. Цит. съч., с. 214 – 215; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 283 – 287.
[27] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 285 – 286.
[28] Кронин, М. Цит. съч., с. 215 – 216; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 290.
[29] Кронин, М. Цит. съч., с. 216 – 217.
[30] Блек, Дж. Цит. съч., с. 334; Кронин, М. Цит. съч., с. 217; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 294; Оксфордска история на Великобритания…, с. 472; Мороа, А. Цит. съч., с. 618; Harkness, D. Op. cit., p. 40.
[31] Кронин, М. Цит. съч., с. 217 – 218; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 295; Boyce, D. Op. cit., p. 201.
[32] Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 297.
[33] Кронин, М. Цит. съч., с. 218; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 297
[34] Кронин, М. Цит. съч., с. 219; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 300 – 301.
[35] Блек, Дж. Цит. съч., с. 335; Кронин, М. Цит. съч., с. 218 – 219; Маккормак, Дж. Цит. съч., с. 301.
