Автор: Венцеслав Вутов
За солидарност и конфликт между поколенията се е говорило достатъчно и е изписано огромно количество материал, за солидарността и конфликта между поколенията в България са направени само ограничен брой изследвания от определени учени, но има един проблем, по който почти нищо не е писано, защото е потиснат и скрит. Това е въпросът за приемствеността между поколенията и съответно за комуникацията между тях. Защото ако няма едно нормално общуване, при което посланията не само да бъдат кодирани от едното поколение, но и да могат да бъдат разкодирани от другото, то тогава няма да се осъществи процесът на предаване. Липсата на взаимност в общуването води до отсъствие на приемственост. А като няма приемственост, е излишно да се обсъждат въпросите за солидарността и диалектическото разбиране за конфликта като възможност за развитие. Затова ще бъдат поставени и разгледани (в известна степен) проблемите за “информационното затлачване” и “приемствеността на незнание” между поколенията сред определен брой респонденти в условията на един български град.
При разглеждането на подобен въпрос, още в самото начало трябва да се обърне внимание на процесите на изселване и урбанизация, тъй като те могат да окажат съществено влияние върху емпиричните резултати от настоящото проучване.
Личностният облик на град Русе постоянно се е променял през годините, заедно с нарастването на броя на неговите граждани. До един момент. През 1985г. населението на Русе е 185 400 души, но през 1992г. вече е 169 658 души. Има намаление с 15 742 – рекорд между всички български градове. Причините за това рязко намаление са комплексни, но главно – трансграничното замърсяване на въздуха от румънския завод за хлорни изделия “Верахим” на няколко километра от Гюргево, край дунавския бряг, точно срещу централната част на Русе, на 1 км от хотел “Рига”. Заводът е построен със съгласието на българското правителство и на президента Тодор Живков, който в един от томовете си пише: “С другаря Николае Чаушеску решихме Дунав да стане долина на химията.” Постоянното обгазяване на Русе принуждава много семейства да напуснат града, въпреки трудностите свързани със смяна на местожителството по онова време. След намаляване на опасността от обгазяване започва изселването на българските турци. От 1990г., когато настъпва политическа промяна и икономическа криза, много жители на града заминават зад граница. При това раждаемостта силно намалява, смъртността се увеличава, а голямата урбанизация, наблюдавана преди години, съвсем стихва. Въпреки това, осъществената вече миграция от селата към града съвсем не е малка. Много хора само работят в Русе, а за да си починат си отиват по родните села. Затова не е учудваща липсата на интерес сред тези “русенци” към културната история на града. За да се избегне влиянието на горните два фактора, към 90% от анкетираните и интервюираните лица са най-малко трето поколение русенци.
По-реална представа за това, доколко русенци познават културната си история, може да ни даде едно емпирично изследване върху 40 русенци от 5 различни поколения. За целта на ученици от елитно русенско училище (по 6 души от 4 класа – общо 24 души, родени през 1989г.) е предоставен за попълване въпросник (вижте приложението в края на статията), съдържащ 17 въпроса, от които 8 закрити и 9 открити. Със същата анкета и допълнително интервю са събрани данни от лица, родени през следните години: 1982-83г., 1978-79г., 1950-51г. и 1924-25г. (по 4 души от всяка възрастова група). Най-подробно ще бъдат представени резултатите на най-младото поколение, които ще се съпоставят в процеса на изложението с данните от другите възрастови групи.
Най-младите респонденти показват изключително ниско ниво на езикова култура, най-вече писмена – не се познава правописът на много думи (допускат правописни грешки дори в собствените си имена), не е овладяна пунктуацията, и не на последно място – има осмокласници, които не знаят цялата българска азбука наизуст. Въпросникът за тази възрастова група е попълнен от 18 момичета и 6 момчета, финансовото положение на родителите на които е: 16-добро; 7-относително добро и 1-много добро. Трима от анкетираните не знаят образованието на родителите си, при 11 и двамата родители са със средно; при 3 – и двамата са с висше; при други трима – единият родител е със средно, а другият е с висше образование; на един анкетиран двамата родители са с полувисше, а на друг – единият е с полувисше, а другият е с висше; при последните двама респонденти – единият родител е с полувисше, а другият със средно образование. По отношение на представените три признака (пол, финансово положение и образование на родителите) и дадените верни и грешни отговори няма статистически значими различия, затова резултатите ще бъдат разглеждани като цяло за извадката на родените през 1989г. Статистическите реалии на различията в отговорите на отделните извадки (на различните поколения) могат да бъдат установени чрез два критерия: U – критерият на Ман Уитни за различие между две извадки по какъвто и да е признак, който е количествено измерен. Този критерий позволява да се установи различие в малки извадки n≥3 – по три човека в извадка са достатъчни за сравнение. Методът на U-критерия позволява да се прецени достатъчно ли е малка зоната на припокриване на значенията на признака между две извадки.
Н-критерият на Крускал-Уолис дава информация за повече от две извадки по един и същ изследван признак, като констатира само еднаквост или различие между извадките по изследвания признак. Той замества еднофакторния дисперсионен анализ, който е по-сложен за несвързани помежду си извадки. Работи се като при U-критерия: ранжират се извадките, търсят се ранговите суми на всяка една от тях и т.н. С Н-критерия установяваме дали разликата в групите е статистически значима. Има изискване n≥3.
За улеснение извадките ще бъдат обозначени с римски цифри от едно до пет, съответно: родените през 1989г. – І, 1982-83г. – ІІ, 1978-79г. – ІІІ, 1950-51г. – ІV и 1924-25г. – V. В петте извадки има три въпроса (10, 14, 16) на които няма нито един верен отговор. Никой от анкетираните не знае кой е най-старият паметник в гр. Русе, а той е т.нар. “Царев камък” – издигнат е в чест на посещението в града на султан Махмуд Втори през 1836г. Хвалебственият текст на мраморната цилиндрична бяла колона е съчинен от придворния поет Мустафа Изет. Този паметник се намира в Младежкия парк – в алеите до църквата “Света Богородица”. Русенският панаир със специфичното име “Търла” също не предизвиква никакви реминисценции, отнасящи се до неговото възникване, дори и сред интервюираните в V-а извадка. А историята е от ХІХв. По време на Освободителната война българското население на Русчук бива изкарано извън града (за отмъщение, след като турците не успяват да пробият фронта при селата Мечка и Тръстеник и да се явят в помощ на обсадените им главни сили при Плевен), в Саидпашовата (Владиковата) бахча с намерение през третата нощ (28, 29 и 30-ти август 1877г.) да бъде изклано. Иван Ведър узнава за този план и известява дискретно италианския консул Енрико де Губернидис. Той от своя страна предупреждава Делавер паша, който лагерува на Саръбаир. Този египетски паша с войските си освобождава мирното българско население и дори поставя постове пред домовете им. След Освобождението избавените от премеждието русенци се събират на оная “нива” (“търла” на турски език) по Великден – на първата възпоминателна среща освен гражданите идват и сергиджии, бозаджии, сиропчии, салепчии, докарани са люлки и така се ражда своеобразният русенски панаир, наречен “Търлата”. За известен период тя бе отменена от кмета на града “за вечни времена”, но сега отново се провежда в двете седмици около Великден.
На 17-ти въпрос в ІІІ, ІV и V извадки няма грешни отговори, в І има един, а във ІІ – няма верни отговори (след събеседване се оказа, че анкетираните не знаят кога е освободена България).
Всички отговори на 8-ми въпрос са верни в извадки ІІ, ІІІ, ІV и V, а в І – 29, 17% са грешни.
На 4-ти въпрос няма грешни отговори в ІІІ, ІV и V извадки, в ІІ няма верни, а в І – 50% верни отговори, като от останалите – 6 души изобщо нямат предположения, а другите отговори са Хан Кубрат, Иван Вазов, Захари Стоянов и дори Васил Левски.
Верен отговор на 5-ти въпрос дават всички от извадки ІІІ и ІV, нито един от ІІ и V, а от І 20,83% дават верни, а 79,17% грешни отговори.
На 6-ти въпрос отговарят вярно само тези, които са учили или учат в същото училище, и то не всички: от ІІ, ІV и V извадки никой не знае отговора, от І – 62,5% не са запознати, а от ІІІ извадка всички отговарят вярно.
Никой от ІІ-ра извадка не може да отговори на седми въпрос, от І – 41,67% отговарят вярно, а от ІІІ, ІV и V всички знаят отговора.
На 9-ти въпрос отговарят вярно 29,17% от І извадка, 25% от ІІІ, нито един от ІІ и ІV и всички от V извадка.
Отговорите на 11-ти въпрос варират от 1 до 2: Сексагинта Приста и Русчук[1], и само един анкетиран от ІІ извадка е написал и Руси, като трети отговор. Грешни отговори има единствено в І извадка: две предположения за Средец и едно за Пристанище на седемте кораба (Неверен превод на Сексагинта Приста). Според тълкуванията на учените професор Борман, Шкорпил, Каниц, Кацаров, Бешевлиев, името на града се превежда като “Шестдесет кораба” и по-правилно е да се произнася и пише “Сегсагинта Пристис”. Първата част от името – сегсагинта и по-късната форма сексанта – е латинското числително шестдесет. Думата “пристис” е гръцка и означава неголям боен кораб, тесен и бързоходен, който се движи с весла. В някои публикации неправилно се превежда като “пристанище”. На мястото на днешния Военен клуб, където е имало римска крепост е намерен милиарен камък с надпис “L. X. Pristis” от времето на император Антонин (138-161).
От анкетираните от І извадка, отговарящи на 12-ти въпрос, двама не са написали нищо, един се е сетил за 4 музея, един за 5, а останалите са представили от 1 до 3 музея. 10 души са включили и Пантеона на възрожденците, въпреки че той е паметник, а не музей (в същата извадка в отговор на 13-ти въпрос, за паметник е представен музеят “Баба Тонка”, който дори вече не съществува – очевидно най-младото изследвано поколение не е особено наясно с разликата между музей и паметник.). ІІ извадка съдържа по един музей на човек, V по два, а представителите на ІІІ и ІV извадка са се сетили за от 2 до 4 музея.
Русенските музеи са съвсем малко повече: Къщата-музей “Захари Стоянов”; Обновената къща на революционера Тома Кърджиев; Музеят на водоснабдителното развитие; Природонаучен музей; Къщата музей на градския бит на Русе в края на ХІХ и началото на ХХ в. (къщата на Калиопа Калиш); Исторически музей – към неговите експонати е Боровското сребърно тракийско съкровище, състоящо се от три ритона с изображение на кон, бик и сфинкс, широк разлат съд и каничка, свързва се името на тракийския владетел Котис (383 – 360 г.пр.н.е). Има и много експонати и от русенската селищна могила (тя е от халколита и в края на бронзовата епоха върху нея възниква тракийско селище) и от средновековния град Червен, между които миниатюрни керамични иконки; Националният музей на транспорта и съобщенията е открит на 26 юни 1966г. по случай 100-годишнината от построяването на първата в нашите земи ЖП линия Русчук – Варна. Той се намира в сградата на най-старата в страната гара, функционирала до 1954г. под името Руси-Изток. На коловозите пред и до гарата има стари локомотиви и вагони, между които тези на султан Абдул Азис, на царете Фердинанд и Борис ІІІ, на маршал Толбухин, локомотива на диковилката до Рилския манастир, карана от Борис ІІІ, слънчев часовник от гара Шайтанли (Хитрино).
В отговор на 13 въпрос в първа извадка са изброени от нито един, до 5 паметника на човек, като трима души са включили и Пантеона на възрожденците сред тях. Във втора извадка са се сетили за по 3 паметника най-много, а в ІІІ, ІV и V – всички са изброили по 6-7 паметника. Всъщност, в Русе има над 20 паметника без да се броят демонтираният паметник на Ленин, и откраднатият от Младежки парк паметник на Райчо Николов. Паметникът на офицерите русофили е взривен на 23 март 1940г. от неизвестни лица и възстановен в същия вид през 1967г.
Русенските музеи и паметници не се знаят и познават добре и поради една съвсем прозаична причина: те са се превърнали от недвижима в движима собственост; те се построяват, случва се да изчезват, а понякога да се появяват отново. Следните примери са красноречиви:
В чест на падналите във войните моряци и за ознаменуване на 50-годишнината от създаването на Дунавската флотилия и Морската част в Русе, на 19 декември 1930г. в двора на флотската казарма на ул. “Радецки” 18 е открит паметник. През 1968г. под предлог за прокарване на пътен възел, паметникът е разрушен и чак през 1999г. възстановен в първоначалния си вид на височината в близост до Военния клуб.
Историческият музей се помещава в сградата на бившето Румънско консулство до земетресението през март 1977г., а след това четвърт век гражданите нямат достъп до експонатите му, тъй като се бави адаптирането на предоставената за музей сграда на бившето окръжно управление.
От няколко десетилетия стои недовършената сграда на Природонаучния музей и експонатите се похабяват в складове. Там е и сбирката от кости на мамути, събрани от биолога Михаил Халваджиев. Първата сграда на музея, открит през 1958г., е дадена за Дом за кръщение на новородените. Сега там е управлението на свободната безмитна зона.
Археологическият музей, в който са били включени материалите, събрани от братята Карел и Херман Шкорпилови, не е много ясно дали съществува все още някъде из Русе.
Първият паметник на Каравелов в Русе, направен от варовик, се премества от Градската градина срещу театъра в двора на ОУ “Любен Каравелов” старото.
Дори гробовете не са оставени на спокойствие, и те са мобилни. Така на 24 януари 1904г. е направено първото препогребение на Любен Каравелов, а през 1979г. второто препогребение на тленните му останки, които са пренесени в Пантеона на възрожденците.
На 15 въпрос респондентите от първа извадка дават 16,67% верни отговори (4 души отговарят вярно), като още двама се колебаят: единият между 2000 и 2001г., а другият между 2001 и 2002г. Във ІІ, ІІІ, ІV и V извадки няма нито един верен отговор – там дори няма и предположения. Защо се получава така, че само най-младите анкетирани, и то само някои от тях, са забелязали, че през 2001г. се поставя голям кръст върху купола на Пантеона на възрожденците? Очевидно само при тях зрението изпълнява двете основни взаимно допълващи се функции – да гледаш и да виждаш. Това, че хората постоянно минават покрай различни сгради и паметници, не означава, че ги забелязват достатъчно добре. Например, едва ли ще има повече от дузина русенци, способни да опишат детайлно Паметника на свободата, който се намира в центъра на града. Хората са забелязали, че единият лъв е разкъсал робските окови, но колко са обърнали внимание, че другият пази щита на свободата, че на челната страна има надпис: “На поборниците и опълченците, които са взели участие в Освобождението на България през 1867 – 1877г.” Колко души знаят, че на останалите три страни барелефите изобразяват сраженията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868г. на връх Бузлуджа, освещаването на Самарското знаме в Кишинев на 13 април 1877г. и героичната шипченска епопея на 11 август 1877г. Със сигурност нито един от петте извадки. Не, те нямат лоша памет, а лоша наблюдателност. Както обикновеният фотоапарат не може да прави снимки в мъгла, така и съзнанието не задържа бледи и мъгливи впечатления. Основателят на списание “New York World” Джоузеф Пулицър закачал над главите на всичките сътрудници на своята редакция табелки с надпис “Внимание, внимание, внимание”. Много русенци, живели по 40-50 години в града не могат да отговорят на елементарни въпроси, свързани с архитектурата на места, покрай които минават ежедневно. А защо? Защото преди всичко, не са проявили към тях достатъчно интерес, не са ги погледнали внимателно. Томас Едисон установил, че 27 от неговите лаборанти всеки ден в продължение на 6 месеца са минавали пътя, който водел от ламповия цех до главното здание на завода в Менло Парк (щата Ню Джърси). Около този път растяло вишнево дърво, но когато попитали тези 27 човека, нито един от тях не знаел за неговото съществуване. Едисон твърди, че “мозъкът на средния човек не възприема и хилядна част от това, което вижда окото. Почти е невероятно колко е бедна нашата способност за наблюдение”. Има обаче още една причина за лошата наблюдателност на русенци. Това е тежкото икономическо положение както на цялата държава, така и в регионален аспект. Въпреки че в навечерието на Първата световна война в Русе функционират общо 696 предприятия, от които 278 фабрики, сега положението е съвсем различно. И когато човек работи по повече от 8 часа, за да изкара пари, колкото той и неговото семейство да не умрат от глад, него изобщо не го интересува къде, какво строят, какъв е надписът на даден паметник – капнал от умора той гледа, но не вижда откъде минава, единствената му мисъл е да стигне до леглото. Има много русенци, които от работа не могат да вдигнат глава и да погледнат към историческото минало на града, а също така и да го предадат на по-младото поколение.
Както по-горе вече беше споменато, една от причините за незнанието, непознаването на културната история на Русе е постоянната промяна на местоположението на паметници, музеи, дори гробове или липсата въобще на такова. Центърът на града също се променя три пъти. Друга причина е политическата. Управниците в продължение на десетилетия с небивало усърдие унищожават историята на града – повечето от тях са пришълци, които не обичат “буржоазния град”, а изчитат, че всичко, което е изградено преди тях трябва да се унищожи и да се направи нещо ново.
В миналото на града е имало какви ли не невероятни по замисъл и изпълнение дела. Съборени са Римската крепостна стена и баня (римските терми), Градската часовникова кула на Баш чаршия, “Гъбата”, Стъклената будка, старите каменни чешми, Еврейската баня, затворът, Томбул джамия и кюрбетата при нея; съборена е само за една нощ църквата “Всех Святих”, архитектурен шедьовър на Едуард Винтер; вместо централните русенски гробища да се запазят, така както са запазени гробища в редица големи и стари градове, като Париж, Лондон, Санк Петербург, Москва, управниците решават да ги унищожат, мотивирайки се с това, че са в центъра на разрасналия се град, както са в техните села – без оглед на тяхната историческа стойност, с пренебрежение към това, че така Русе се лишава от памет, от знаци на почит към бащите и дедите. В образувания Парк на възрожденците обаче са поставени камъни, сочещи местата на гробовете на отделни деятели, и остава гробището на съветските войници, починали по различни причини на територията на града. Така се е получила странна симбиоза между гробище и парк – полупарк, полугробище. Първоначално идеята е била и руските военни гробища да бъдат преместени, но България е губеща във войната и гробищата са под закрила (някои хора умеят да уважават паметта на мъртъвците си, дори и на чужда територия). Сега тези гробища се възприемат като немотивирано изключение, след като са заличени гробовете на видни национални герои, революционери, възрожденци (надгробният паметник на Каравелов, с плачеща върба над него, е само в спомените), поборник-опълченци, на известни русенски граждани. В тези гробища са били гробовете с еднакви огради един до друг на десетките жертви на “русенската кървава баня” – клането, целящо да се осуети сватбата на Саафет Ахмедова и Йордан Стефанов; жертвите от барутната експлозия във фабриката на братя Иванови. Заличени са стотици гробове на видни личности – от Иван Ведър до Василий Шишмарьов, от Тодор Минков до братя Стефанови…
Унищожени са еврейските и католическите гробища.
Друга причина за непознаване на културното наследство на град Русе са публикациите на отделни хора, невежеството на които се възприема като достоверна информация. Ще изложа един конкретен пример. Като член на колектива за разработка на генералния градоустройствен план на град Русе през 1970-1974г., Васил Дойков проучва фонда на архитектурно-историческото наследство. В каталога фототека, която изработват с художник-фотографа Григор Богданов, под №1 поставят сградата на русенското окръжно управление. Тя е първата обществена сграда в Княжеството, построена дори преди сградата на Народното събрание в столицата. Върху нея и върху всички пощенски картички, показващи я от 1882г. насетне е отбелязано “Сграда на окръжното управление в Русчук.” Тя никога не е била дворец – в нея няма спални, кухни, трапезарии и други удобства, била е при затвора и конюшните на артилерийските казарми и затова князът никога не е идвал в нея. Дворецът на Александър Първи Батенберг е бил сегашната сграда на Кукления театър на ул.”Княжеска”, наречена така точно заради това. Нищо обаче не пречи на архитект Марияна Георгиева от София в своя публикация през 1975г. да изтълкува името “Александър Първи” на фасадата на сградата за доказателство, че тя е дворец на Батенберг. В действителност съществува практика на обществени сгради по онова време да се изписват имената на владетелите, но откъде може да знае подобно нещо един архитект. Така например, на камбанарията на русенската католическа църква е изписано името на цар Фердинанд, но той не е живял в камбанарията. Папагалското повтаряне на грубата грешка на архитект Георгиева се подема от кметове, главни архитекти, журналисти, от радиото, телевизията и вече става трудно убеждаването на който и да е в това, че сградата не е била дворец, че дворецът е бил на съвсем друго място.
Непознаването на културното наследство на град Русе не на последно място е детерминирано от ефекта на процеса “приемственост между поколенията” (на информационно ниво). За да се получи по-добра представа за това, е нужен повторен, но по-кратък и по-обобщен анализ на емпиричните данни. Има въпроси от използваната анкета, на която отговарят вярно представителите на ІV и V извадка, но не и тези на І и ІІ. Връзката между поколенията е от значение за познаването или непознаването на културната история на даден град. Този проблем има няколко аспекта. Единият е, че културният живот и развитие на град Русе, съпътствали най-старото поколение, са били ежедневие за него. Всекидневие, което във функцията си на такова не се е предавало на следващите поколения, за които то вече е история (като информация). Например, лулуджийството и прочутите русчушки лули са останали само в нечии спомени. Младите русенци едва ли са чували, че в западната част на площад “Дунав”, сега част от градинка, над някогашната парна мелница “Папа Маноли”, в неденен ден е ставало Слугинското хоро. На него отивали прислужничките в къщите на заможните русенци и пуснатите отпуск войници от големия русенски гарнизон – пехотинци, кавалеристи, артилеристи, моряци. Идвали още чираци, работници, полицаи. Свирили са гайдари, гуслари, имало духова музика, хора и ръченици. В случая не бива да се пропуска и още един момент. Когато хората смятат, че знаят нещо, което е известно на всички (понеже за тях е очевидно или обичайно или общоизвестно), те не го споделят и другите няма как да го научат, ако самите те не го знаят – получава се “информационно затлачване” и затова няма приемственост. И последната причина, която ще бъде засегната във връзка с този аспект на проблема, е тази, че възрастните нямат желание или не могат да отделят време за повишаване на културното равнище на своите потомци за историята на родния град. Това е по отношение на факта, че младите не знаят много от това, свързано с културната история, което знаят по-възрастните.
Друг аспект е този, че младите не знаят това, което не знаят и възрастните. Резултатите, получени от анкетата, показват, че въпросите, на които не могат да отговорят респондентите от най-старото поколение, остават без отговор и при най-младото, а и при междинните поколения. В случая се наблюдава последицата от “приемственост на незнание” – липсата на информация се предава като липса на информация, става “от пусто в празно”, но защо тогава резултатите от въпросника показват и нещо друго – има въпроси, на които дават верни отговори само респондентите от една извадка, а има и такива въпроси, на които не отговарят представителите само на една от изследваните пет групи. Така се получава, защото е нарушена приемствеността между поколенията, поради някоя от гореизброените причини, а и защото вече се намесват и други променливи, като обучението в училище, например. Интервютата на респондентите от ІІІ извадка показват, че техните познания по отношение на културната история на град Русе са резултат от усвоеното от учителите, а не се дължат на семейната приемственост. Тя е загубила своите устойчиви позиции дори в традиционното кръщаване на момчетата с типично български имена. Според един “Нюфус дефтер” – регистър на мъжкото християнско население на Русчук от 1862г., по който се плащал данък джизие (поголовен данък на мъжкото население от 15 до 70г.), в дунавския град е имало 3134 мъже християни[2]. Най-разпространените мъжки имена тогава били 258 Ивановци, с разновидности Иванчо, Иванаки, Иваница, Ивац, но няма нито един Ивайло, Иво, Ваню, или Жан, 170 Димитровци (разновидности Димитраки, но Митко е само умалително), 144 Георги и Герги, 144 Тодор, Тодораки и Тошо, 138 Никола. Следват Христо, Стоян, Марин, Йордан, Ангел, Велико, Васил, Петър, Стефан. Името Русен и Руси се носи от 40 души. Името Глигор е във вида, който сега се употребява в Македония и няма нито едно чуждо име като Джордж, Робърт, Валери, Юри, Серьожа, Володя… сега е обратното, в цели класове няма нито едно име като Христо, Васил, Стоян, Йордан, Велико, Петко, Друми, Цанко….
За да могат русенци да познават добре културната история на града си, ще е от полза провеждането поне веднъж месечно, в часовете по история на семинарна тема “Опознай Русе, за да го обикнеш” или просто на урок по история на родния град. Това ще помогне да се преодолее неоснователно ниското самочувствие на някои русенци и чувството за малоценност, резултат от възприемането на Русе като един от многото провинциални градове. Също така не трябва да се позволява чувството за малоценност да се превръща в комплекс, защото когато този регионален комплекс се обедини с националния комплекс “аз съм българче” се получава много опасна и тъжна комбинация, непочиваща на нищо конкретно – основата е въздушен мехур, който все някога трябва да бъде спукан.
Когато русенци могат да отговорят веднага на следните въпроси:
- В кой град са се появили в страната първите улици с бордюри и улични газови фенери?
- Край кой град през 1865г. е създадено първото модерно земеделско стопанство в цяла Турция?
- В кой град през януари 1881г. се открива първото морско училище в България?
- За нуждите на училището в кой град се издава първата географска карта на български език?
- В кой град е най-старата ЖП гара?
- В кой град през 1866г. възниква първата метеорологична служба?
- Къде се намира най-високата кула в България?
- В учебници, пътеводители, албуми и справочници един град се посочва като първият български град с европейски архитектурен облик. Кой е той?
- В кой град се открива първата българска частна банка, първото българско акционерно застрахователно дружество и е учредена първата в страната българска търговска камара?
- Кой е първият български град с градски автобусен транспорт?
- Кой е първият български град, в който се гледа телевизия?
- Кои три града са били първоначално по-големи от новоизбраната столица София?
- В кой град е открито първото по рода си на Балканите немско училище?
- През 1973г. в един български град 110 сгради са обявени за паметници с архитектурна и историческа стойност от местен характер и 12 сгради с национална значимост. Кой е този град?
Тогава те няма да имат ниско самочувствие, ще ходят с гордо изправена глава и няма да възприемат Русе като още един провинциален град.
За да се гордее човек със себе си като личност, трябва да има някаква житейска история зад гърба си, а за да се гордее със себе си като българин, трябва да познава миналото на своя народ, националната си култура и история. Филогенезата стои в основата на личностното израстване на даден човек през периода на онтогенезата. Историческото и индивидуалното развитие са две части на едно цяло, които взаимно се допълват. Само онзи, който знае откъде идва, знае къде отива! Така гласи и една корейска поговорка.
На централния кей в Русе от една тръба в река Дунав постоянно се изливат водни потоци с “чудни багри и аромати” и всички русенци просто съзерцават “лиричната” картинка – никой нищо не прави, за да промени ситуацията. На Йордановден точно на стотина метра от това място скачаха да вадят кръста – за здраве. Когато човек не се интересува от това, което става покрай него, от наследството, което оставя, трябва ли тогава да се учудваме, че не проявява интерес и към културно-историческото си наследство!
Приложение 1
В ъ п р о с н и к
- Пол на попълващия:
А. Мъж Б. Жена
- Финансово положение на родителите:
А. Лошо Б. Относително добро В. Добро Г. Много добро
- Образование на родителите:
майка:………… баща:…………
- На кого са следните думи : “Четирима сина загубих. Двамата са в гроба, а другите двама са полуживи. Но още четирима да имах пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв.” :
………………………………………………
- В кой български град е роден нобеловият лауреат Елиас Канети?
А. Копривщица Б. Пловдив В. Охрид Г. Русе Д. Габрово
- Авторите на “Върви, народе възродени” и на “Мила Родино” са преподавали в едно и също училище. Кое е това училище и в кой град се намира?
Училище…………… Град………………
- Любен Каравелов е погребан в:
А. Сопот Б. Копривщица В. Русе Г. Пловдив Д. Карлово
- Къде се е състояла първата публична кинопрожекция в България ?
А. Габрово Б. София В. Русе Г. Пловдив
- Кога е поставено началото на ежегодния международен фестивал “Мартенски музикални дни” ?
А. 1953г. Б. 1961г. В. 1976г. Г. 1986г.
- Княз Дондуков-Корсаков назначил за пръв губернатор на Русчушката губерния Алексей Александрович Тимофеев, а за негов секретар :
А. Захари Стоянов Б. Атанас Слабов В. Иван Вазов Г. Василий Шишмарьов
- Напишете старите имена на град Русе, които знаете:
……………………………………………
- Има ли музеи в град Русе и ако има кои са те?
……………………………………………
- Избройте паметниците в град Русе, за които се сещате:
……………………………………………
- Кой е най-старият паметник в град Русе?
……………………………………………
- През коя година е поставен метален кръст върху купола на Пантеона на възрожденците?
…………………………………………
- Каква е историята на названието “Търла” и по кое време се провежда?
…………………………………………
- Пантеонът на Възрожденците е открит по случай 100 години от Освобождението на България. През коя година е станало това?
А. 1945г. Б. 1954г. В. 1978г. Г. 1984г.
[1] Русчук е персийска форма и означава “Малък Руси”
[2] Документът е преведен, тълкуван и публикуван от Теодора Бакърджиева – историк от русенския музей
