Автор: Ирена Георгиева Янчева
Социалното разслоение във възрожденското общество е най-ярко изразено в големия град. Процесът започва още през ХVІІІ в., но през ХІХ в. придобива много по-отчетлив характер. “Паралелно с развитието и укрепването на буржоазията, особено на манифактурната и промишлената, е оформянето на прослойка, която се изхранва от наемен труд. През ХІХ в. зачестяват примерите за взаимоотношения в производството, основани на свободната покупка на работна сила, която от година на година се възобновява на договорна основа. Използването на наемна работна ръка се проявява в различни форми – слуги, подвижна работна ръка в чифлиците, експлоатация на наемния работен труд на място за пръснатите манифактури или централизирано – в манифактура или фабрика (напр. при Гюиюш гердан) и др.”1
Спецификата на градския социум и градския дом раждат фигурата на бездомника: хора без недвижима собственост, със слаби родствени връзки, често лишени от свое семейство, с ниско ниво на образованост и без постоянно занятие, една част от които са наемани като работници с недобро заплащане.
Бездомници има както от турската етнорелигиозна общност, така и от българската. Каравелов нарича турските бездомници със сборното понятие “турски чапкъни”, което прераства в “градски чапкъни”.2 Те отсядат по кафенетата в Пловдив, занимават се с разбойничество, отдават се на пушене, алкохол, сладка дрямка, свирня и кючеци. За своите деяния нямат съдебни проблеми с официалната власт в качеството си на правоверни. Социалният и родов произход за всяко отделно лице не е от значение, защото те намират утеха в компанията на себеподобни, изповядващи Корана, през свободното си време за удоволствия и веселби или в групата на разбойническата дружина. Сред тях може да се събират индивиди от различни краища на областта или полуострова. Съставът на пребиваващите турски чапкъни в Пловдив често е изцяло мъжки и променлив, но като съставна част от градската беднота общността съществува постоянно. Заедно с персонажите на слугинството, те представляват най-старите групи от градския социум (напр. от времето на Средновековието).
Важен елемент към живота в пловдивската къща е слугинството. Без него коконата и българската от висшите и средните съсловия не би имала свободно време за гости, тоалети, разходки, женски дружества, благотворителни акции, театър, читалище, тържества и други занимания от личен и светски характер. Тук идват да прислужват преди всичко жени от селата или малките градчета в санджака, останали без друга реална възможност за препитание и надежда за подкрепа. Непознати на никой, без занаят и фамилна поддръжка, те стигат постепенно до най-ниското стъпало на градското общество. Възможностите за образование или брак пред тях отсъстват. Това явление не се отнася само за Пловдив, а и за големите градове въобще. Появява се ново буржоазно разслоение през епохата на Възраждането, което създава предпоставки за наличие на слуги в домовете на новозабогателите съсловия, търговците, занаятчиите и част от интелигенцията. В противовес на градския дом този на село не се ангажира със слугински персонаж, там той отсъства. В своята преобладаваща част неговият състав е женски. Подробни и най-точни характеристики за слугинството се срещат в Българския периодичен възрожденски печат от Цариград, където се обнародва информация, пряко постъпила от пловдивски граждани. Те разказват в качеството си на очевидци: “Открай време в града ни се намират у всяка къща по две, три слугини, които дохождат от околните села дрипави и оплескани, голи и боси, без бащи и без майки, за да си намерят препитанието. Но от тия клети същества малко са, които сполучват някое място, дето могат да останат две, три години; повечето от тях се влачат всеки месец от една къща в друга без никаква заплата.4 Неблагоприятното социално-икономическо състояние на слугинството се обосновава не само от тежката физическа работа, малкото и нередовно заплащане, заеманото ниско положение в обществената йерархия и липсата на добра перспектива за развитие. Към него трябва да се прибави лишенията от сигурност във всекидневието, от уважение и положителна оценка от страна на другите съсловия, които се придружават чест от непочтеност – отнемане трудовото възнаграждение, безогледно използване без регламентирани норми, изгонване и др. Поради тези причини през средата на ХІХ в.една малка част от образованите пловдивски жени издигат пред общинското самоуправление глас за социална защита на градската прислуга. Тези процеси протичат преди окончателното разделение между двете християнски общности българи и гърци с гръцка и българска общини в Митрополията “Св. Марина” и Метох Рилски. Множество пловдивски християнски богати фамилии се облагодетелстват по следния начин: “…приемат в къщата си някоя слугиня, уж за много време, като я накарат, докле е нова още, да извърши най-тежките къщни работи, т.е. да измие и разтреби всички одаи, ориенталските големи и широки дворове и пр. и после месец, като им опере всичките нечисти дрехи що са се набрали дотогаз в цялата къща; тогава ѝ намират някоя грешка и я изпъждат немилостиво, без да ѝ дадат нито една парица. Тъй много слугини има днес, които сменят през година дванадесет къщи и много фамилии да имат в година по дванадесет различни слугини. Затова някоя и друга хубавенки пловдивчанки заради човеколюбие желаят пред владишкия конак да закрилят техния слаб и крехък род противно подобни неправди.”4
През ХІХ в. започва да се изгражда една нова прослойка сред градската беднота, която се състои главно от мъже, извършващи наемна работа срещу надница (наемни работници). Те не разполагат със свой собствен дом или средства за неговото бъдещо закупуване; живеят срещу месечен или годишен наем (кирия) за ползване на една стая в специално изградени за тази цел здания (собственост на рентиери) на общежитиен принцип.5
По своя етнорелигиозен произход тези наемни работници (гюнделик, гюнделикчия, ренджепер) са повечето българи, част от които се препитават в голяма оскъдност. Хората на наемния труд получават реализация в строителството (църкви, параклиси) и чифликчийското земеделие. Например Пловдивската арменска търговска лихварска фамилия Месробович използват наемна работна ръка в своите ниви, ливади, чалтици – оризища, за прибиране на житото, за което свидетелствуват сключените договори.6 Нямаме данни за числеността на наемните работници, но самият факт показва, че в града съществува слой беднота, която продава работната си сила и произхожда до известна степен от обезземлените селяни, мигрирали в Пловдив, и нейното използване от Месробович е доказателство за опитите на семейството да организира по капиталистически начин едрото си поземлено стопанство.7
От 40-те години на ХІХ век нататък започва да се изгражда трайно в градското пространство малобройната прослойка на работниците от фабриката на Гюиюш гердан. Като цяло става дума за наемна работна ръка, която още не се групирала като пролетариат; прослойка, която още не е достигнала до оформянето на своя идеология и самосъзнание.8 Тези процеси приключват в края на миналото столетие в унисон с разрастващата се индустриализация в града (респ. българските земи). Гюиюш гердан закупува работната сила посредством договор и фиксирано месечно заплащане. Работникът се издържа изцяло от своя фабричен труд. От участващите в производството 57 души само 8 били от село, напливът на работници идвал от градската среда.9 Но техните надници оставали ниски, гравитирали повече към тези на нисшите съсловия, отколкото към средните. Повечето работници във фабриката получавали средно по 60-80 гроша месечна заплата или годишно от 600 до 800 гроша (останалите наемници в стопанствата на Гюиюш гердан взимали месечно между 55 и 75 гроша), само поканеният от Австрия специалист получавал 2640 гроша годишно.10
Градската беднота съществува постоянно в големия град още от времето на Средновековието. Но през Възрожденската епоха започват да се обособяват и нови прослойки в нея, следствие на все по-голямата социално-икономическа диференциация: напр. наемни работници в чифлика, манифактурата, фабриката. Това са първите наченки за образуване на един бъдещ пролетариат. Градската беднота не е свързана с характерен етнорелигиозен произход. Тя представлява социално-икономическа категория, свързана изцяло с градските центрове. Нейният състав е подвижен – и като местопребиваване (движение между различни градове без здрави, постоянни опорни точки, имуществена или родова обвързаност), и като приемане на нови членове в общността (след миграция, фалит и др. В тази среда лесно се попада, но тя трудно се напуска. За нейните генетични потомци (ако има такива налице) е невъзможно на практика да се изкачат нагоре по стълбицата на социалната йерархия към средните и по-висшите съсловия.
Бедните граждани от християнските общности в града получават инцидентни помощи през ХІХ век. Тази благотворителна дейност се разгръща от името на Източноправославната църква, която цели да облекчи донякъде нерадостната им съдба. Тя е верен показател за наличие на милосърдни религиозни чувства и морални норми сред вярващите православни пловдивчани и заедно с това разкрива, че тук постоянно пребивава едно обособено съсловия от бедни, което присъства със всички свои отличителни характеристики в съзнанието на останалите граждани. Богатите съсловия наблюдават и разбират необходимостта от полагане на грижи спрямо бедните. Освен трезва преценка, част от просветения елит намира аргументация за благотворителните си акции в дълбинната си вяра посредством Библейските примери за утешаване страдащи и за милосърдие (Учение на Иисуса Христа за милостинята – Мат. гл. 6: 1-4; Притча за милосърдния самарянин – Лука гл. 10: 25-37 и други както от Стария, така и от Новия завет) и в дълга, който трябва да следва всеки кръстен християнин при ежедневните си дела. Така през 1830 г. Малкият Вълко Куртович Чалъков чрез Цариградската патриаршия прави безименно дарение за Пловдивски бедни граждани от 10 000 гроша, а малко по-късно – 1833 г. купува две жилищни сгради и оставя парични влогове за уредба и издръжка на училището “Св. Троица” (намирало се е до храма “Св. Неделя”), предназначено само за бедни ученици.11 Той произхожда от богатата и влиятелна българска възрожденска фамилия на Чалъковци, чийто родов корен е от Копривщица; абаджиите се преселват в Пловдив и в течение на няколко десетилетия се реализират като откупчици от Турската империя на данъка десятък от овцете – беглик – събиран на Балканския полуостров за хазната в Цариград.
Пловдивските възрожденци класифицират за бедни хора през ХІХ век онези, които имат по-малко от 1000 гроша за годишен доход. В своите спомени Йоаким Груев отбелязва, че около 1850 г. 1000 гроша годишен доход били предостатъчни за охолно препитание на едно семейство от средна заможност; той предоставя и цените по това време на някои хранителни продукти: ока жито – 10/15 пари, ока месо – 1 грош, ока вълна – 3/4 гроша.12
През 1893 г. Никола Чалъков – син на Георги Стоянович Чалъков и внук на чорбаджи Стоян Големия Теодорович Чалъков, основал подслон за десетина старци и недъгави (Подслон за старци).13
Градският социум се утвърждава като естествена среда за наличие на прослойка от беднота. Слабо заплатена или лишена изцяло от доходи, тя излъчва от своите среди гладни, болни, безпомощни, сираци или немощни индивиди, чиято грижа за подслон, храна, евентуално ограмотяване или лечение поема пловдивското общество. Останалите без родители деца (починали, в неизвестност) също се причисляват към тази група. Постепенно елитът разбира, че спорадичните акции в подобна насока нямат дълготрайни последици. Заедно с благотворителността и грижите в града постепенно се установява организиран колективен контрол, овладяване или канализиране към определена сфера на възникналите проблеми. Пловдивчани бързо осъзнават през втората половина на ХІХ век, че бедността често е първоизточник на множество пороци, че тя тласка индивидите към фатални последици, които могат да влияят или да се разпрострат и сред другите съсловия. Сведения за тази дейност съществуват засега единствено сред християнските общности. Първото благотворително дружество в Пловдив “Майчина грижа”, основано 1873 г. с попълнение изцяло от жени, организира Детски дом (Сиропиталище) за сираците от войната 1877/78 година със съдействието на Руския Червен кръст; неговото откриване става на 20 май 1878 г., а през следващата 1879 г. децата се настаняват в построена за целта сграда, която тържествено се освещава (1 юни).14 За тях се полагат възпитателни, образователни и медицински грижи от доброволци и специалисти. За управител на дома е назначена старша медицинска сестра от Руския червен кръст; за възпитанието на децата отговаря руският свещеник Н. Пономарев, подпомогнат от двама български семинаристи, като преподавател по религия и черковно пеене, с разрешение от Светия синод е командирован от Русия отец Милетий.”15
През 1884 г. дружеството организира първата забавачница в Пловдив, а по-късно разкрива първите безплатни трапезарии за бедни деца, ясли за подхвърлени или останали без майка деца, детски летни колонии.16
Освен дейността на сдруженията, през последната четвърт на миналото столетие се реализират и някои еднолични благодетели. Те основават домове с благотворително и лечебно предназначение. Такела (чуждестранен поданик) настанява в своето заведение доста болни и ранени; пловдивската гражданка Танджарова открива през 1888 г. сградата (нейна собственост), а средствата за издръжка на бедните болни тя събира от близки и познати. Благотворителният дом има две отделения – едното за приходящи болни, които идват тук само за лекарства, а във второто се разкриват 13 легла.17
Съсловието на градската беднота приобщава Възрожденския Пловдив към големите, космополитни центрове.
БЕЛЕЖКИ:
1) Тодоров, Н., ст. “Соцални структури на Балканите през ХVІІ-ХІХ в.”, сп. “Балканистика”, кн. 1, 1986 г., с. 7-31
2) в-к “Независимост”, бр. 52, 1874 г. (“Записки за България и за българите”, мемоари, които са писани от Любен Каравелов 25 години по-рано)
3) в-к “България”, 20 януари, 1860 г.
4) Пак там
5) Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 година; П., 1984 г., с. 57, с. 57, с. 152, с. 155
6) Запрянова, Св., ст. “Архивът на Месробович – извор за икономиката на Пловдив през ХІХ век”, Известия на музеите от Южна България, т. Х, 1984 г., с. 137-145
7) Пак там
8) Тодоров, Н., “Балканският град ХV-ХІХ век. Социално-икономическо и демографско развитие”, С., 1972 г., с. 284-286, 287-293
ст. “Социални структури на Балканите през ХVІІІ-ХІХ в.”, сп. “Балканистика”, кн. 1, 1986 г., с. 7-31
9) Пак там
10) Пак там
11) Кесяков, Хр. “Пловдивските първенци Чалъковци. Дарения и заслуги”, П., 1932 г., с. 7-8
12) Пак там, с. 19-20
