Автор: Вероника Иванова – клиничен психолог, доктор по психология
Темата за девиантното поведение на юношите е обект на медиен и обществен интерес. За съжаление, обаче, тя е повдигана на фона на много емоции, предразсъдъци и предположения. Но психологът, в своя консултативен кабинет, не може да бъде в ролята на обществен съдник или възпитател. В тази статия се разглеждат някои от принципите на работа с младежи с девиантно и делинквентно поведение, разгледани от погледа на психоаналитичната теория.
В психиатричната литература се разграничават две групи поведенчески разстройства: на базата на хиперактивност с дефицит на вниманието и обучителни затруднения и такива, манифестирани за първи път в юношеството. Вторите често започват като част от юношеската криза, но при определено травматично влияние на обкръжението се стабилизират. Често те включват подлежащи депресивни преживявания, свързани с агресивни поведения и със значим риск от самоубийство.
Поведенческо разстройство /Оndukt Disorder/
Като трайни особености на поведението на тези юноши и деца можем да посочим физическа агресивност към хора, понякога и животни, често под формата на предизвикване на сбивания и нападения с употреба на опасни предмети, проява на жестокост и насилие. Кражбите с или без конфронтиране с жертвата са друга форма на нарушаване на основните права на другите. Може да е налице деструктивност по отношение на вещи и предмети, на обекти на семейна или обществена собственост. Незачитането на основните норми на поведение за възрастта е друга характерна група на поведения. То е свързано с непосещение на училище, отсъствие от значими възрастово и културално специфични норми на поведение в дома, злоупотреба с вещества. Друга група поведения са свързани със склонност към използване на другите с цел лично облагодетелстване – лъжи с такава цел и други стратегии на поведение. Поведенческото разстройство може да еволюира към антисоциална личност.
Поведенческото разстройство е продължително и често се усложнява в психосоциално отношение като се добавят злоупотреба с вещества, криминални актове, намеса на полиция, включване в групи с антисоцилани характеристики. С други думи – често протичането е към нарастваща социална маргинализация. При по-голямата част от тези юноши като възрастни може да се диагностицира антисоцилано личностово разстройство.
Диагноза и оценка
Както при повечето психични разстройства, диагнозата се базира на данни за поведението и прякото му наблюдение, както и на извършването на структурирани психологични „проби” и наблюдения. Диагноза се поставя на база на интревюиране на родителите, вземане на информация с разрешение на родителите от училището или други области на живот на детето, използване на въпросници, попълвани от родители, учители, интервю с детето.
За цялостна индивидуализирана към конкретния случай оценка, е от значение и психологичното изследване, а в редица случаи – и това на езиковото функциониране на детето.
Интервюирането на родителите има за цел и ориентиране за ресурсите на семейството и непосредственото обкръжение, което е от значение за изграждането на план за работа не само с детето, но и с цялото семейство.
Психоаналитични аспекти на поведенчeските нарушения
Юношеството е специфичен период от човешкото развитие. Понятието за юношество се утвърждава през ХІХ век. През ХХ век то придобива медицинските си основания – думата хормон е създадена през 1905 г. от Старлинг – и психологическите си основания – “Три студии върху теорията на сексуалността” на Зигмунд Фройд от 1905 г.
Класически се твърди, че в примитивните общества юношеството не съществува, защото е било заменено от ритуалите на инициация. От гледна точка на психоанализата е ясно, че тези обичаи решават психологически проблеми като напускането на детството или раздялата с родителите, с които се сблъсква всеки юноша без съзнателно да си дава сметка за това.
Психоаналитичната перспектива ни дава възможност да разглеждаме юношеството като отчасти несъзнаван психичен процес, който позволява да се премине от детството към зряла възраст. Фройд,който употребява пубертет като синоним на юношество пише: „Освобождаването на порасналия индивид от авторитета на родителите е необходимо, но и болезнено постижение на развитието. Абсолютно необходимо е то да се извърши и може да се допусне, че човек го постига в известна степен. Да, прогресът на човечеството изобщо се основава на тази противопоставеност на двете поколения.”
Патрик Деларош се опитва да даде дефиниция на понятието юношество: „Юношеството съответства на неотдавнашното колективно осъзнаване на съществуването на една психична криза, отключена от появата на сексуалната сила при детето и търсеща изход извън рамката на семейството. В такъв случай излиза, че юношеството е социологическо явление, разкриващо една психологическа криза. Какво да правим тогава с пубертета, това индивидуално физиологично събитие? Налага се да констатираме, че пубертетът не съвпада с юношеството. Юношеството може да започне преди пубертета.”
Уиникът смята, че този период е период на лични открития, които трябва да бъдат преживени и това обяснява, че в крайна сметка юношата не иска да бъде разбран. Той има за задача сам да извърви пътя на своята трансформация и родителят може само да го придружава, като не може нито да ускори, нито да забави този процес.
Процесът на юношеството е една метаморфоза, която завършва с „напускане”. Един аспект на тази метаморфоза е напускането на тялото на детето и приемането на едно ново тяло – тялото на възрастен. Другият аспект е психологически – да „напуснеш” родителите си, такива каквито те са били в детството ти „единствен авторитет и източник на всяка вяра”, и да ги приемеш отново, откривайки техните дефицити. Юношата постоянно се намира между желанието да отиде в света на възрастните и страха от това. Той изисква място и свобода като на възрастен, но когато ги получи, се чувства изоставен. Ролята на възрастния е да поставя лимити и да стои на мястото си на възрастен, без да абдикира пред атаките, защото липсата на ограничения е извор на страх и напрежение за юношата.
Диана Циркова пише: „Юношеството не е нито бедствие, нито злочестина, която ни се случва, то е период от живота, през който всеки преминава, период, който крие рискове, но и голям потенциал за израстване.”
Антисоциално поведение при юноши
Антисоциалната тенденция според Уиникът не е диагноза. Тя не бива да се отнася пряко към други диагностични термини, като например невроза или психоза. Антисоциалната тенденция може да бъде открита както у психично болния, така и у нормалния индивид.
Едно дете става депривирано, когато бъде лишено от някои съществени характеристика на домашната среда. Тогава то започва в една или друга степен да проявява нещо, което може да бъде наречено „комплекс на лишеното”. Това води до прояви на асоциално поведение у дома или в по-широк кръг. Когато имаме антисоциална тенденция, това означава, че е била налице депривация (не просто лишаване), а това ще рече: било е загубено нещо добро, нещо позитивно, което е присъствало в преживяванията на детето до определен момент и което впоследствие е било оттеглено, а оттеглянето е продължило по време по-дълго от периода, в който детето може да поддържа жив спомена за своето преживяване.
В антисоциалната тенденция винаги са налице две линии, макар и ударението да е понякога повече върху едната, отколкото върху другата. Едната линия е типично представена в кражбите, а другата – в деструктивността. Под влияние на първата, детето търси нещо някъде и когато не успее да го открие, търси на друго място – стига до чувството на надежда в себе си. Под влияние на втората, детето търси онова количество стабилност на средата, което ще устои на напрежението, причинено от импулсивното му поведение. Това е търсене на изгубена осигуреност на средата, на човешко отношение, което тъй като може да се разчита на него, дава свобода на индивида да се движи, да действа. Доналд Уиникът пише в своята статия „Някои аспекти на детската престъпност” следното: „Как изглежда едно нормално дете? Дали то просто се храни, расте и се усмихва чаровно? Не, не изглежда така. Едно нормално дете – ако има доверие в майка си и баща си – губи всякакви задръжки. С течение на времето, то започва да изпробва способностите си да разхвърля, да руши, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява. На практика всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом. Ако домът може да устои на всички набези на детето да го разруши, тогава то се укротява и започва да играе; но – работата на първо място – преди това трябва да бъдат проведени съответните изпитания и то най-вече в онези случаи, когато е налице повод за съмнение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това се разбира нещо много повече от самата къща). В началото детето има нужда да възприема определена рамка, за да може изобщо да бъде свободно, да е в състояние да играе, да рисува своите собствени картини, да бъде едно безотговорно дете.”
Защо трябва да е така? Истината е, че ранните стадии на емоционалното развитие са изпълнени с потенциални конфликти и разрушение. Връзката с външната реалност все още не е стабилно изградена, личността все още не е добре интегрирана, примитивната любов има деструктивна цел, а малкото дете все още не се е научило да толерира и овладява нагоните. То може да се научи да се справя с тези неща, а и много повече, тогава, когато неговата обкръжение е стабилно. В началото то абсолютно се нуждае да живее в една среда на любов и сила (а оттам и толерантност), ако не искаме да е прекалено уплашено от собствените си мисли и фантазии, за да направи какъвто и да е прогрес в емоционалното си развитие. Но тогава, какво се случва, ако домът “изостави” детето, преди то да е достигнало до представата за една рамка, която е част от собствената му природа? Популярната представа е, че веднъж озовало се “свободно”, то започва да се наслаждава на своята свобода. Това е далеч от истината. Когато открие, че рамката на живота му е нарушена, детето не може повече да се чувства свободно. То става тревожно и ако има някаква надежда, започва да търси рамката някъде другаде, извън дома. Детето, чийто дом не успява да му създаде чувство за сигурност, започва да търси същите тези четири стени извън пределите на дома си; то все още храни надежда и отправя погледа си към бабите и дядовците, към чичовците и лелите, към приятелите на семейството или към училището. То търси някаква външна стабилност, без която би могло да полудее. Ако бъде осигурена навреме, тази стабилност ще израсне в детето, както костите в тялото му, така че постепенно, с течение на първите месеци и години от живота му, то ще премине от зависимост и нужда от обгрижване, към независимост. Но, често пъти, детето получава от взаимоотношенията с другите и от училището онова, което му е липсвало в неговия собствен дом.
Антисоциалното дете просто търси още малко по-надалеч от целта, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която се нуждае, за да може изобщо да премине през ранните и толкова важни етапи на своето емоционално израстване.
Уиникът дава следния пример: Когато едно дете открадне захар, то търси добрата майка, неговата собствена майка, от която то има правото да вземе цялата налична сладост… Когато едно дете краде извън собствения си дом, то все така търси майка си, но я търси с много по-голямо чувство на фрустрация и с все по-осезателната потребност да открие също така бащиния авторитет, който може и ще постави граници на реалните последствия от неговото импулсивно поведение. На нас като наблюдатели ни е трудно – пише Уиникът, когато се изправяме пред престъпното поведение в неговата зряла форма, защото тогава ставаме свидетели на острата нужда на детето от един строг баща, който да защитава майката, когато тя бъде открита. Строгият баща, когото то призовава, може да бъде също и любящ, но преди всичко трябва да бъде строг и силен. Само когато е налице една строга и силна бащина фигура, детето е в състояние да се завърне към своите примитивни любовни импулси, към своето чувство за вина и желанието си да поправя стореното. Ако не са неприятностите, които си навлича, девиантното дете е в състояние единствено да става все по-лишено от любовта и така – все по-депресирано и отчуждено, докато в края на краищата не стане неспособно да чувства реалността на нещата – с изключение на реалността на насилието.
Престъпното поведение подсказва, че е останала някаква надежда, продължава Уиникът: Когато едно дете се държи антисоциално, това не е непременно заболяване; антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора. И все пак, повечето малолетни престъпници са до някаква степен болни, а думата болест се оправдава от факта, че в много случаи усещането за сигурност не се е случило в живота на детето достатъчно рано, за да бъде стабилно изградено в неговите вярвания. Докато е под строг режим, едно антисоциално дете може да изглежда напълно нормално, но дайте му свобода и то скоро ще започне да се чувства застрашено от полудяване. Затова то (без да знае какво точно прави) извършва престъпление към обществото с цел да възстанови външния контрол.
Нормалното дете, подпомагано в ранните стадии от собствения му дом, си изгражда способност да се контролира. То развива в себе си онова, което понякога бива наричано “вътрешна среда” и има тенденцията да открие едно добро външно обкръжение. Антисоциалното, болното дете, което не е имало шанса да си изгради добра “вътрешна среда”, се нуждае в абсолютен смисъл от външен контрол, за да може изобщо да бъде щастливо и способно да играе или работи.
Друг изследовател на проблемите на юношеството и поведенческите проблеми в този период е Патрик Деларош. Неговата максима по отношение на родителското поведение е „Най-общо казано – многото правила не вредят никога, недостатъчността им – винаги вреди”.
В своята статия „Нуждата от бащин авторитет през юношеството” пише: Юношата има нужда от подкрепа, за да направи траур по своята детска любов и да продължи да напредва. А детската любов и за двата пола означава преди всичко любов към майката и именно затова юношеството определя на бащата специфична роля. Липсата на закон, почти синоним на липсата на авторитет на бащата, поражда семейни неразбории, които тревожат юношата. Именно това безпокойство го кара да извършва нарушения, които са също толкова и търсене на наказание. Въпросният стремеж към наказание се дължи на чувството за вина, причинено от липсата на граници – ако всичко е възможно, то аз съм мислим, потенциален престъпник. За Деларош поведенческите проблеми са апел, провокация в търсене на авторитета или както той пише: Много юноши търсят авторитета, когото не са познали, било като откриват наставник или модел, който замества бащината фигура; било – поради липса – като се противопоставят на опасности, които самите те са предизвикали. Такива рискови поведения, които могат да приемат различни форми: екстремни спортове, опасни подвизи, но също – престъпност или наркомании. Рисковите поведения на юношата са начин да изпита сам себе си и да изпробва тази нова свобода, да се изживява като индивид.
Консултиране и психотерапия при юноши с поведенчески нарушения
Като правило юношите трудно се съгласяват на консултиране, труден е достъпът до това, което искат и за самите тях. Много често задачата на консултанта е да облекчи комуникацията в семейството, а не да дава съвети. Под настиска на юношата родителите отказват да бъдат родители и искат от учителите да бъдат родители или консултантът да застане в позицията на родител.
Започването на консултативния процес е невъзможно без да се покаже уважение към родителите, към трудностите, които изпитват и без редуциране на чувството за вина, което преживяват в момента на първа среща.
Първите няколко срещи изискват участието по възможност на всички членове на семейството, с които подрастващият е в ежедневен контакт – майка, баща, брат, сестра, дядо, баба. Целта на тези първи срещи е психологът да добие максимално широка представа за проблемите на детето. Впоследствие срещи с родителите се провеждат през определен интервал от време.
След като е събрана първоначалната информация, започват индивидуални срещи с младежа/девойката, които сами по себе си представляват беседа. Задачата им е да подпомогнат подрастващия да открие своето желание и потенциал. Психотерапевтът подпомага младежите в изработването на нови удовлетворяващи взаимоотношения, в които те участват от позицията на автор на живота си.
Отношенията с близките и съучениците стават по-комфортни и за двете страни, променя се себевъзприятието и се освобождава потенциалът на личността. Проведената в юношеска възраст психотерапия, дава трайната промяна в качеството на живот и в зрелостта.
Поведенческите проблеми, възникващи по време на юношеството, са основно резултат от взаимодействието на юношата с непосредствено обкръжаващата го среда. Такива деца са недоверчиви към възрастните и терапията с тях може да бъде успешна, ако терапевтът успее да спечели доверието им и се изградят отношения на взаимно уважение. Освен работа с детето, в такива случаи се налагат и консултации с родителите.
Децата с поведенчески проблеми са склонни да отхвърлят доброжелателното отношение, подозрителни са към всеки, който има желание да им помогне.
Т.Стоева акцентира, че е важно при консултацията на юноши с поведенчески проблеми, да се следва принципът на косвеното взаимодействие. Директното въздействие под формата на забрани и нравствени поучения, се приема трудно дори от малки деца. Приемането на дадена препоръка или забрана може да стане само като резултат от вземане на самостоятелно решение. В този смисъл, на младежите се подсказват решения, които те приемат, доколкото това е направено по начин, който би позволил те да получат усещането, че са взели решението по своя воля. Друг важен принцип е този на толерантността. За да се спечели доверието на юношата, както и да се създаде в него желание доброволно да идва на консултация, е необходимо да се установят отношения между равни лица – като се избягва медицинската атмосфера, даването на “предписания”. Поставянето на знак за равенство на човешките преживявания и права е фактор за преодоляване на психичната бариера, свързана с възрастта.
Консултирането на юноши с девиантно поведение е нелека задача. Поведенческите проблеми, възникващи по време на юношеството са основно резултат от взаимодействието на юношата с непосредствено обкръжаващата го среда. Един от основните принципи е този на уважение и приемане на личността на юношата като контрапункт на всеобщата корекционно-възпитателна дейност. Изкушението да се тръгне по плоскостта на порицание, възпитателни мерки е голяма и очаквана от учители, родители, общественост. Такъв подход разглежда юношата като обект, който подлежи на репресия и наказание. Това води до затвърждаване на ниската самооценка и на позицията „аз съм лош, ти си лош, целият свят е лош”.
Тези момчета /но и момичета/ имат нужда от консултант, който ще „оцелее” – няма да се „разпадне” след срещата с бурите и ураганите в самите тях. Те имат нужда да знаят, че кабинетът на психолога е достатъчно устойчив /хвърлят камъчета по прозореца, искат да го разрушат, да нарушават правилата, да не спазват границите на часа, да водят свои приятели и да създават хаос и безпорядък/ и всичко това, за да се убедят, че има място на света и човек, който няма да се разруши под напора на тяхното страдание, пред огъня на вътрешните борби и катаклизмите, пред огромната разрушителната сила, която притежават във фантазиите си. Както пише Диана Циркова в своята статия „Предизвикателството да консултираш „проблемни” деца”: Децата с изразено антисоциално поведение имаха нужда от повече време за да се убедят, че това място е сигурно и може да поеме разрушителната мощ, която те притежават /реална или въображаема/.
Използвана литература:
- Атанасов Н., Теории за психичното развитие в психоанализата, Акад. Изд. “проф. М. Дринов”, С., 2002
- Бренер Ч., Психоанализа. Основен курс, С., “Отворено общество”, 1993
- Димитров И., Увод в ортодоксалната психоанализа на развитието, “Просвета”, С., 2003
- Деларош П., Трябва ли да се отстъпва пред юношите; София 2009
- Деларош П., Юношеството; София 2004
- Деларош П., Да се говори играейки,
- Долто Фр.,Тинейджърите; Наука и изкуство; София 1995
- Гайдаров, Калин, Девиантното поведение на непълнолетните-социално психологически механизми, Албатрос 1998
- Кейсмънт П. Дж., Да се учим от пациента, Лик, С. 1999
- Кохут Х., Как лекува анализата, Лик, С., 1999
- Клайн М., Любов, завист и благодарност, Лик, С., 2002
- Лапланш,Ж; Понталис,Ж-Б; Речник на психоанализата; ИК Колибри 2009
- Тодоров,О; Психоанализата,фрагменти от едно въведение, Лик; 2006
- Сборник текстове – Шанс за деца и юноши с противообществени прояви; Център за психосоциална подкрепа; София 2004
- Сборник текстове – Антисоциално поведение – теория и терапия; София 2008
- Уиникът Д.У., Игра и реалност, Лик, 1999
- Уиникът Д., От педиатрия към психоанализа; София 2001
- Уиникът. Д, Детето, семейството, външния свят; Лик 2001
