По-рано тази година зрителското внимание отново бе привлечено от изключително естетическия руски документален филм от 1929г „Човекът с кинокамерата”. В него режисьорът Дзига Вертов и монтажистът – съпругата му Елисавета Свилова, с радост „използват jump cuts (монтажна техника, при която кадрите се редуват без особена промяна на гледната точка, за да се създаде впечатление за повече преминало време), налагане на кадри един върху друг (за да се скрие или да се наблегне на конкретен кадър), похвата на разделения екран и всякакви други трикове от кино арсенала”, за да създадат един главозамайващ, импресионистичен, раздвижен портрет на младия, разрастващ се Съветски съюз”, отбелязва Джонатан Кроу.
Той допълва, че не по-малко авторитетната институция сред ценителите на киното – британското списание Sight and sound,поставя „Човекът с кинокамерата” на осмо място сред най-добрите филми, правени някога, според тяхно социологическо проучване от 2012г. Но днес резултатите от тяхно ново допитване за най-добрите документални филми на всички времена, определят именно филма на Вертов за най-великия документален в историята. Брайън Уинстън пише, че„Човекът с кинокамерата” е истински пример за това как документален филм може да преживее дигиталното унищожение на фотографската картина и да продължава да ни „показва живота”, както е искал Вертов. Дзига Вертов всъщност е ключът към бъдещето на документалното кино.
Безспорно това е високо отличие от страна на Sight and sound, въпреки че критиците им дават сериозна заявка и с останалите 55 филма, които са част от списъка. На първите десет позиции можем да открием:
- Човекът с кинокамерата / Человек с киноаппаратом (Дзига Вертов, 1929г)
- Шоа / Shoah(Клод Ланзман, 1985г)
„550-минутното изследване на Ланзман за Холокоста спада към документалната традиция на разследващата журналистика. Но това, което той прави с тази особена форма, е толкова предизвикателно и безмилостно, че може да бъде разглеждано от философска и духовна гледна точка, вместо от чисто кинематографична.”
- Без слънце / Sans soleil(Крис Маркър, 1982г)
„Клиширано е да кажеш за филм, че истинската му форма и съдържание са в очите на зрителя, но това важи за Без слънце, който не само отразява разнообразни гледни точки, но никога не изглежда като същия филм при второ гледане. Той препраща към спомени, въпреки че изглежда сякаш различните нишки забравят сами себе си. В него е интерпретирана геополитика без каквато и да било принадлежност и може би е най-сложният самообезличаващ филм на Маркър или пък неговият най-личен филм.
- Нощ и мъгла / Nuit et brouillard (Ален Рене, 1955г)
„През 1945г почитателите на киното по цял свят се запознават с неописуемите условия в току-що освободените нацистки лагери на смъртта чрез седмични кинопрегледи в местните кина. Докато през 1955г Нощ и мъгла отбелязва десетата годишнина от освобождаването на прословутия лагер в Аушвиц, създателите на филма имали за цел да определят моралните и естетическите параметри по един толкова неудобен въпрос.”
- Тънка синя линия / The thin blue line (Ерол Морис, 1989г)
„Един добър прокурор може да прати виновен заподозрян зад решетките” – можем да чуем в Тънка синя линия, „но е нужен много добър, за да затвори невинен.” Нещо подобно може да бъде казано за брилянтно неуравновесеното, силно въздействащо разследване на Ерол Морис във връзка с престрелка край пътя между тексаски полицай и несправедливо обвинения Рандал Адамс през 1976г. Да изложиш на показ съдебна грешка е впечатляващо, но е нещо съвсем различно да подрониш непоколебимата представа за истината.”
- Хроники от едно лято / Chronique d’un été (Жан Руж и Едгар Морин, 1961г)
„Руж и Морин „са архитектите на социалното сътрудничествои са взискателни към материалите, които използват. Техният свободен vox-pop (глас народен)стил започва всяка среща с въпроса дали интервюираният е щастлив, като обезоръжаващо смесват това със сцени, които показват как киното не трябва да бъде естествено – включвайки класическата техника shot-reverse-shot (техника, при която един от героите гледа към другия (гледа извън екрана), а другият герой е показан с поглед в обратната посока; създава се впечатлението, че се гледат един друг) в моментите, кога се изобразява само диалог.”
- Нанук ескимосът / Nanook of the North (Робърт Флеърти, 1922г)
„Нанук ескимосът е забележителен със своята фикция, откритото иглу и симпатичното описание на инуитите, недокоснати от Западната цивилизация. Операторската работа на Флеърти е прекрасна, методите му те карат да повярваш на всичко, което виждаш, свързано с традициите и уменията на Аллакариалла и предшествениците му преди да умрат. За зрителите по онова време Нанук е бил пътуване до едно непознато и пленително място.”
- Събирачите и аз / Les glaneurs et la glaneuse(Анес Варда, 2000г)
„Без статив, със своята дигитална камера, Варда представя свой автопортрет като по-възрастна. Макар да изглежда дребно и просто, то е строго интимно. Брилянтно обхваща селското стопанство, историята на изкуството, политическата класа, екологията, икономиката, рециклирането и (благодарение на интервюта с наследници на Луи Дагер) корените на киното.”
- Не поглеждай назад / Don’t look back (Дон Пенибейкър, 1967г)
Роден под името Робърт Цимерман, този мъж много добре знае стойността на мрачните митове и променящите се хора. Част от вълнението на Пенибейкър, свързано с първите му стъпки като режисьор на турнето на Дилън във Великобритания от 1965г, е свързано с начина, по който се трансформира Дилън щом застане пред камера. Недостижимата му харизма, начинът, по който се откъсва и едновременно остава с публиката, като мощна буря в малка бутилка, този млад гений „сякаш не умее толкова да използва повратната точка в културата на онова време и пространство, колкото самият той е тази повратна точка” – отбелязва Грейл Маркъс.”
- Сивите градини / Grey gardens (Алърт и Дейвид Мейзълс, 1975г)
„Представете си, че Джон Уотърс заснеме нещо по сценарий на Тенеси Уилямс и то бъде излъчено по телевизията на мястото на „Съседите с компулсивно разстройство” или „Колко е чист домът ви?”Поглеждаме света на Големия Еди, Малкия Еди (и техния мраморен фавн) – братовчедите на Джаки О, през призмата на Харви Уолбенгър. Когато и двамата Еди си припомнят миналото, пеят, танцуват, крещят си, гледат се блажено като котки или миещи мечки, замърсявайки прогнилото си свърталище в Лонг Айлънд, това е почти толкова прекрасно колкото звука от нокти върху черната дъска.”
Превод: Николай Йорданов
Източник: www.openculture.com
