Излизат „Спомени за Македония“
Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42335
Написаните на ръка спомени на свещеника и виден деец в Македония Тома Николов – обхващащи периода 1863–1913 г., са разчетени от неговата правнучка Славея Балдева, за да излезнат на бял свят в изданието „Спомени за Македония“ (ИК „Изток-Запад“). Ценната книга съдържа и продължение, засягащо годините след Междусъюзническата война до връщането на Николов в България и неговата смърт.
Роден в бедно семейство в село Вранещица, Кичевско, Тома Николов Христов (1863–1946) завършва селското училище на църковнославянски език, ръководено от Георги Попов, син на местния свещеник. Впоследствие постъпва в Солунската гимназия и след като се връща в Битоля и работи за кратко като учител, бива ръкоположен за дякон през 1889 г. През Първата световна война е свещеник в 5-и полк към 11-а пехотна македонска дивизия. След края на Междусъюзническата война се оказва нежелан в Македония и е принуден да замине за България.
„Спомени за Македония“ е автентичен писмен разказ на Тома Николов – очевидец и участник в събитията преди и след Илинденско-Преображенското въстание, който свършва с края на Междусъюзническата война (авторът го дочаква в гръцки затвор). След като излиза от затвора, гърците не му позволяват да се върне във Воден – където управлява Воденската епархия, – нито в Солун, където българите имали нужда от свещеник, който да чете службата на български език.
След като е изгонен, се качва на парахода от Солун до Дедеагач (дн. Александруполис), където е посрещнат от гръцки полицаи, чакащи го намясто, за да се уверят, че със сигурност е напуснал и няма да пречи на скоростния етноцид над българското население.
В „Спомени за Македония“ са описани Гръцко-турската война, освещаването на българското знаме в Битоля, революционното дело в Кичево и Кичевско, сръбската пропаганда, затворите в Турция преди революционната организация и след нея, конгресът на конституционните клубове в Солун, акцията за обезоръжаване в Ениджевардарско, Балканската война и др. Авторът разказва видяното и преживяното подробно, но сдържано; иронията му понякога е съвсем намясто. След като се прибира в България, той спира да пише. Тези негови писма, които попадат в „Спомени за Македония“, са разчетени от неговата правнучка Славея Балдева. „Кардиограми“ – продължението на ръкописа на Николов – Балдева коментира така: „Автентичните спомени и тяхното художествено продължение може да са различни жанрове, но историята и спойката през времето са еднакви.Четенето на ръкописа ми се стори като плуване сред събития и хора. То разкриваше неговата позиция за нещата до определен момент. Тогава ми хрумна да удължа момента. Запитах се какво ли би написал за близкото бъдеще, в което му е предстояло да участва. През Първата световна война Тома Николов е свещеник в 5-и полк към 11-а пехотна македонска дивизия. Тъй като спомените секват в навечерието на новата война, реших да се опитам да опиша нещата от негова гледна точка. Опитах се да вляза в кожата му и да видя света от това време с неговите очи.“
„Спомени за Македония“ съдържа богат снимков архив. Книгата е част поредицата „Спасената история“, заедно с „Живата истина“ на Павел Милюков, „Ранни спомени“ на Симеон Радев, „Лятото на 1913 г.“ със съставител Георги Илиев и др.
Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=42335
Откъс от „Спомени за Македония“, Тома Николов
Освещаване на българското знаме в Битоля
След сключването на мира между Турция и Гърция пристигна в Битоля български консул под името търговски агент, а всъщност беше политически. Първият агент беше Стойчев, човек с напреднала възраст и житейска опитност. Той владееше и добре турски език. Той със своите тактически обноски като познавач на турската психика можа да влезе под кожата на тогавашния валия маршал Абдул Керим паша. За помещение на консулството отстъпи къщата си Николаки Робев – едно от най-солидните масивни здания, и то сред гръцката махала. За секретар дойде Тома Карайовов, наш познат и близък приятел от солунската гимназия. Освещението на знамето се извърши на самия ден на Петдесятница от архимандрит Козма, придружен от мене. По желанието на валията освещението се извърши строго инкогнито, без да бъдат поканени външни лица.
На самия ден на петдесятница в 5 часа заранта, преди да почне църковното богослужение, с архимандрит Козма отидохме до агентството и осветихме знамето в присъствието само на агентите и персонала от агентството, а след туй отидохме в църква. След църковния отпуск аз отидох право в гимназията да съобщя радостната вест за освещението на знамето на Перета и да видя развято знамето над зданието. Пере беше във възторг и наедно двамата нарочно минахме пред агентството да се порадваме на бълг[арския] трикольор. Цялата Битоля тоя ден мина по тая улица, за да види българското знаме. Каква радост беше за българите в Битоля тоя ден. Тома Карайовов като секретар служеше за връзка между агентството и организацията. И неговата къща беше отворена за приятели, където често пъти се събирахме на гости и сладки приказки.
През месец август същата година Екзархията по свои висши съображения премести дeдо Козма за председател на църковната община в гр. Струмица, а на негово място дойде струмишкият архимандрит Герасим. Но като отказа дедо Козма да отиде в Струмица, биде преместен по негово желание в Кичево. Арх[имандрит] Герасим – млад и енергичен човек, като съмишленик на революционното дело, се посрещна добре в Битоля. А пък той, като се виде обкръжен от битолската интелигенция и гражданството, още повече доби кураж, защото не може да става сравнение между битолското общество и струмишкото. Поканен беше на няколко видни къщи на вечеря. А пък когато бяхме на вечеря при Михаил Велков, там беха и Петраки Радев, и Тома Карайовов, Пере Тошев и пр. Каза ми на другия ден, че той много банкети е виждал, но такъв разкошен не бил виждал до тоя час, а и такъв радушен прием. Той много се издигна в Битоля със сполучливото разрешение на спорния въпрос за гробищата. До 1894 г. (в ръкописа – 1904) гробищата бяха смесени и гърците се погребваха в бълг[арските] гробища при църквата „Св. Неделя“, където гръцките свещеници опеваха мъртъвците. Също и българите се погребваха в гръцките гробища: Буново и Довледжик, опевани от български свещеници в гръцки параклиси. Схизмата почти беше изветрела за битолчани, а само владиката я пазеше в джеба си, за да плаши простодушното селско население. Обаче доще един нов владика фанатик и нареди в гръцките гробища да погребват умрели, опявани само от гръцки свещеници, и българите – всички се погребваха в българските гробища. Гърците продължаваха пак по старому да погребват мъртъвците в българските гробища. През месец ноемврий на бълг[…] след раждането помина се новороденото дете. Неговите гробища бяха в Буново. Той, един твърд и смел българин, отиде при деда Герасима и настоява детето му да се погребе в буновските гробища, където е семейната му гробница. Подава по той случай рапорт дедо Герасим до валията, обаче валията слага резолюция, ако позволи гръцкият владика. Бащата взема мъртвото дете и го занася в конака при валията, той се стреска от тоя случай и праща градоначалника при деда Герасима да увещае да се погребе детето в българските гробища. Дядо Герасим, окуражен от общественото мнение по тоя въпрос, държи много остър език пред директора на полицията, като казва даже, че „аз съм един калугер и една глава имам само.“ Понеже гръцкият владика не отстъпваше от своето становище, то детето се погреба в нашето гробище, обаче се взе решение от общината и в българското гробище при „Св.Неделя“ да се не допуска погребение на гръцки мъртъвци от гръцки свещеник. На другия ден умира един циганин патриаршист от Горни Баир [махала в Битоля]. Целата гръцка интелигенция, въоръжена с револвери и ками […] с гръцки свещеник да го погребат в нашето гробище при „Св.Неделя“ по един насилствен начин. Обаче тогава вече организацията взе участие, като се даде нареждане до работниците касапи и зарзаватчии – по-млади хора – около 40–50 души – да отидат в „Св.Неделя“ и да не допускат гръцкият мъртвец да се погребе, без да употребят някакво огнестрелно оръжие, с което да си послужат. Те един по един от махалата се събрали и посрещнали гръцките пеликари[1] със сопи и като почнали да удрят, гърците се разбегали с окървавени глави и оставили мъртвеца, а коларят захвърлил го в един трап до църквата, за да спаси себе си и кожата. След това сбиване отидохме с дедо Герасим в „Св.Неделя“ да видим какво става и там вече намираме не 40–50, а още 100 човека […] Дойде и полиция, нареди да вдигнат мъртвеца и го заровят в един гроб нанакрай и да го опее български свещеник, защото гръцки не може да припари. На другия ден пак се случи едно погребение […] гръкоманско, на което гроб[ищата] беха в „Св.Неделя“. Тогава един кордон от войници придружи до гробищата погребалната процесия. Как се случи – същия ден се помина и родилката, жената на […], комуто семейното гробище беше в Буновските гръцки гробища. Целия ден се съвещавахме как ще постъпи владиката в случая. Заранта още рано дедо Герасим ме извика при него. Аз просто изненадан останах от това внезапно повикване. Щом отидох, го намерих сплашен, като ми каза, че валията го викал при себе си и да се яви заранта, и то у дома му, защото беше петък. Аз казах му, че ще го придружа, за да разберем защо го вика. А той беше сплашен от острия език, който държа пред директора на полицията и след тия събития да не го екстернират от битолския вилает. Отидохме двамата при валията Абдул Керим паша, който ни прие в селямлък[2]. Аз останах при адютанта му, а той влезе при него. След половин час излезе и го виждам засмян. Аз го питах и ми каза как валията го повикал да му съобщи, че както за гръцката община е изпратил войска да погребат своя мъртвец в нашите гробища с гръцки свещеници, също и нас ще изпрати кордон да погребем в гръцките гробища мъртвеца. И тоя случай беше една победа от наша страна над гръцката общност. И тъй подир пладне всички еснафи, цялото духовенство и учащата се младеж погребахме в Буновските гробища починалата жена […], придружени с кордон войска и стражари. И тъй тоя въпрос се разреши в наша полза. Дедо Герасим много се издигна в очите на битолчани по той въпрос като смел, затуй и се направи колективно заявление от всички еснафи до Екзархията с молба него да изпрати за битолски митрополит. По туй време архимандрит Григорий беше извикан в Цариград. Недостатък у деда Герасима, че той беше бекрия[3] – обичаше да се понапива, но понеже няколко месеца само стоя в Битоля, та тоя кусур остана незабелезан от гражданството. Началото на декемврий месец го извикали него, както и дедо Козма, за ръкополагане в арх[иерейски] сан, и то без да знаят защо са викани. Герасим получи поверително писмо да замине за Одрин и там ще получи нужните инструкции, а дедо Козма – в Солун, като това ставаше да не се узнае предварително целта за тяхното повикване.
