Когато през януари 1889 г. едва тридесетгодишният Александър Теодоров-Балан е избран за пръв ректор на новосъздаденото Висше училище в София — днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“ — в България все още няма нито установена филологическа школа, нито систематизирана граматика, нито пълна история на собствената ни литература. През следващите седем десетилетия той ще запълни сам голяма част от тези празноти. Роден на 27 октомври 1859 г. и починал на 12 февруари 1959 г., на почти сто години, Балан принадлежи към поколението, което е трябвало да изгради науката на една млада държава буквално от нулата — и малцина от него оставят зад себе си толкова обширно и трайно наследство.
Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, в семейство на преселници от Сливен — една от многото български общности, останали извън границите на освободеното през 1878 г. отечество. Учи в Прага и Лайпциг между 1879 и 1884 г., където защитава в Карловия университет докторска дисертация върху звука „ь“ в новобългарския език. Темата е доста тясно специализирана — фонетиката на един-единствен звук, — но е показателна за посоката на цялата му по-нататъшна работа: точно, системното изследване на българския език като научен обект. През 1884 г. той се установява в София и скоро след това става учител в Пловдив, а от 1887 г. — началник на средното образование в новата държавна администрация.
Изборът му за ректор на Висшето училище го поставя начело на институция, която дотогава не е съществувала, като той е избиран на този пост още два пъти впоследствие. Като професор ръководи катедрите по българска и славянска литература в два дълги периода — 1893–1907 г. и 1910–1934 г. — и е декан на Историко-филологическия факултет (1899–1900 и 1904–1905 г.). Тази непрекъснатост на присъствие в едно новородено висше училище му дава рядката възможност да оформи не просто отделни изследвания, а цели учебни дисциплини, по които ще се обучават следващите поколения български филолози.
Въобще приносът на Балан е колосален – той едновременно кодифицира българския език, разказва историята на българската литература и подрежда книжовното наследство на нацията в система, годна за ползване от изследователите.
През 1896 г. публикува „Българска литература — ръководство“, първата научна история на българската литература, проследяваща нейното развитието от възникването ѝ през IX век до последните десетилетия на XIX век. По-късно написва мащабните трудове „Българска граматика“ (1930, 401 страници) и „Нова българска граматика“ (1940, 486 страници) — върху които впоследствие се учат поколения български езиковеди и учители.
Може би най-малко видимият, но най-трудоемкият му труд е „Български книгопис за сто години. 1806–1905“, издаден през 1909 г. и съдържащ 15 258 описания на книги, вестници и списания, издадени на български език през първия век от новата ни книжовност. С това дело Балан на практика полага основите на съвременната българска библиография като научна дисциплина — работа, без която по-късните изследователи на българското Възраждане и следосвобожденския период биха имали несравнимо по-беден изходен материал.
Балан е известен и като езиков пурист — застъпник на строгото пречистване на българския от чужди заемки и на съзнателното изграждане на нови думи с български корени. На него се приписва въвеждането в езика на думи, често използвани и днес, като: „възглед“, „дейност“, „излет“, „общувам“, „хижа“, „летище“, „творба“.
Но не всички думи, свързвани с името му в общественото съзнание, наистина са негови. По-скандалните примери, като „драсни-пални-клечица“ вместо „кибрит“, се приписват погрешно на Балан, докато всъщност произхождат от възрожденския пурист Иван Богоров и от по-късни пародии на критиците му. Настойчивостта му по въпросите на езика му спечелва и известна доза подигравки приживе. Именно тази упоритост обаче е част от по-широк проект: изграждането на модерен книжовен език, способен да обслужва наука, администрация и художествена литература без излишна зависимост от чужди образци.
Академичната работа не изчерпва дейността му, Балан е сред основателите на организираното туристическо движение в България заедно с Алеко Константинов и по-късно оглавява Българското туристическо дружество. Бил е и деен деловодител на Българското книжовно дружество — предшественика на днешната Българска академия на науките, на която по-късно става действителен член — а като автор публикува в реномирани издания като „Български преглед“ и „Периодическо списание“. Тази негова многостранност — учен, организатор на институции, общественик — е характерна за цялото поколение български интелектуалци от края на XIX век, на които се налага едновременно да откриват знанието и да строят рамката, в която то да се предава нататък.
Доживял дълбока старост с работоспособност, необичайна дори за собствената му епоха, Балан продължава да чете лекции и след деветдесетата си година и получава прозвището „Дядо Балан“ — знак за уважението, с което по-младите колеги и студенти гледат на скромния и трудолюбив учен. Научното му наследство наброява около 866 заглавия — книги, студии, статии и бележки, — от които над 300 са посветени изцяло на българския език.
Балан не е откривател на нов физичен закон, нито автор на революционен пробив, който да промени световната наука в тесния смисъл на думата. Значението му е от друг, но не по-малко съществен вид: той е един от малкото хора, поставили под системен научен контрол езика и книжовната история на цял народ в момент, в който тази наука тепърва се ражда. Първата история на българската литература, първата модерна българска библиография и едни от най-влиятелните граматики на новобългарския език излизат изпод неговото перо. За България той е фигура, сравнима с онези учени в другите млади следосвобожденски държави на Балканите, които през същите десетилетия изграждат националните си филологии. Без тази работа развитието на всяка друга хуманитарна и обществена наука в страната би тръгнало от много по-несигурна основа. Именно затова близо седемдесет години след смъртта му името на Александър Теодоров-Балан остава свързано не с една-единствена теория или откритие, а с нещо по-рядко срещано: с основаването на цяла научна инфраструктура — тази, върху която стъпва изучаването на българския език и литература и до днес.
