Когато на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище се ражда Марин Стоянов Дринов, градчето е част от Османската империя и българската история на практика не съществува като научна дисциплина — тя живее единствено в народни песни, полулегендарни разкази и откъслечни летописи. Малко повече от три десетилетия по-късно същият този човек ще постави основите на съвременното българско историознание, ще стане професор по славистика в един от най-реномираните руски университети и ще застане начело на институцията, от която по-късно израства Българската академия на науките Делото му остава сред най-трайните основи на българската наука и държавност.
Марин Дринов получава начално образование в родния си град, а през 1858 г. заминава за Киев, където учи в Духовната семинария до 1861 г. Оттам постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, който завършва през 1865 г. Следващите пет години работи като домашен учител в семейството на княз Голицин — служба, която му дава рядката за българин по онова време възможност да живее и да работи в архивите на Виена, Рим, Париж и Женева. Владее латински, гръцки, руски, френски, немски и английски език — езиков и изследователски инструментариум, който му позволява да борави пряко с първоизточници, недостъпни за повечето негови тогавашни сънародници.
Тази комбинация от строга руска университетска школовка и пряк досег с европейската наука откроява Дринов от по-ранните български книжовници. Той не просто разказва българската история, а я изгражда по правилата на съвременната по онова време историческа критика — с проверка на извори, съпоставка на свидетелства и ясно разграничение между установен факт и предание.
През 1869 г. в Паисиевия дух Дринов публикува във Виена труда „Поглед връх произхождането на блъгарский народ и началото на блъгарската история“ — работа, която много изследователи сочат като точката, в която изучаването на българското минало започва да се превръща в самостоятелна научна област. Същата година излиза и неговият „Исторически преглед на Българската църква“. През 1872 г. той защитава магистърска дисертация в Московския университет на тема заселването на Балканския полуостров от славяните, а през 1876 г. — докторска дисертация за южните славяни и Византия през X век.
Веднага след защитата Дринов става професор по славянознание в Харковския университет, където преподава до смъртта си през 1906 г. Там се утвърждава като част от известната Харковска лингвистична школа и печели репутацията на един от най-авторитетните слависти на своето време — избран е за действителен член на академиите на науките в Санкт Петербург, Прага, Краков и Загреб. Освен историческите си трудове, Дринов изследва старобългарската книжнина и Българското възраждане — работи върху фигурата на Паисий Хилендарски и учениците му, върху Софроний Врачански и Евтимий Търновски, — а успоредно с това събира етнографски материали и народни песни.
Именно през 1869 г., докато развива тази научна програма, Дринов е сред основателите на Българското книжовно дружество в Браила и става негов пръв председател — пост, който заема в периода 1869–1882 г. и отново през 1884–1898 г. Той поставя пред дружеството задачата да „се занимае с разработване и развиване на езика“ и да подпомогне научния и културния напредък на българите. Дружеството се премества в София след Освобождението, а десетилетия по-късно прераства в Българската академия на науките — институцията, чиито корени водят пряко към работата на Марин Дринов.
Освобождението на България през 1878 г. изважда Дринов от чисто академичната работа. По време на временното руско управление той е назначен за вицегубернатор на София и застава начело на отдела за народно просвещение, а като съветник на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков участва в изготвянето на Търновската конституция през 1879 г. Именно Дринов е сред тези, които предлагат София да стане столица на новата българска държава, изтъквайки нейното стратегическо и комуникационно значение.
Като отговорник за просветното дело той полага основите на демократичен модел на образование — безплатно за всички деца, със стипендии за даровити ученици от бедни семейства и със задължително начално обучение. На него дължи началото си и Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, на която Дринов подарява личната си сбирка от около 3000 тома. По-късно, през 1899 г., с указ влиза в сила и българският правопис с 32-буквена кирилица, разработен от Дринов — система, която остава в употреба чак до правописната реформа от 1945 г.
Приносът на Марин Дринов има две измерения, които рядко се събират у един и същ човек. За световната наука той е славист от европейска величина. Изследванията му върху заселването на славяните на Балканите и отношенията между южните славяни и Византия и днес се цитират в историографията на региона, а членството му в академиите на Санкт Петербург, Прага, Краков и Загреб показва признанието, което получава извън България приживе. За България той е фигурата, която едновременно създава научната рамка за изучаване на националното минало, поставя институционалните основи на бъдещата Академия на науките, оформя българския писмен език чрез правописната си система и участва пряко в изграждането на следосвобожденската държава — от конституцията до образователната система и Народната библиотека.
Малко учени от неговото поколение съчетават кабинетната изследователска строгост с реалната държавническа работа по толкова осезаем начин. Затова и днес, когато се говори за основите на българската хуманитаристика, името на Марин Дринов стои на пиедестал в самото ѝ начало.
Този текст е част от Европейската нощ на учените 2026 и проект K-TRIO (№ 101305404), финансиран от Европейския съюз по „Хоризонт Европа“, MSCA.
