На 22 декември 1936 г. хиляди хора изпращат до последния му дом професор Асен Златаров — гледка, необичайна за погребение на учен в България. Причината е проста: за съвременниците си той не е бил само химик зад лабораторна маса, а глас, който говори за наука по радиото, пише стихове и списания и застава открито зад каузи, които малцина се решават да защитят публично. Вестник „Час“ пише в некролога му, че е бил „най-популярният човек на българската наука, изкуство, на българската възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най-човечният“ — определение, което показва колко необичайно широк е бил обхватът на дейността му за неговите непълни 52 години живот.
Иван-Асен Христов Златаров е роден на 4 февруари 1885 г. в Хасково. Името му не е случайно — родителите го кръщават в чест на цар Иван Асен II и победата му при Клокотница през 1230 г., знак за независима българска държава. След като завършва гимназия в България заминава за Швейцария, където от 1904 до 1907 г. следва химия в Женевския университет при Карл Гребе — химик с голямо име, известен с приноса си към синтеза на ализарина. През 1908 г. защитава докторат по физика и химия в университета в Гренобъл с дисертация върху багрилни вещества от групата на индулините, а по-късно специализира в Мюнхен хранителна и съдебна химия. За кратко преподава в Пловдивската мъжка гимназия, преди от началото на 20-те години на ХХ век да се установи в Софийския университет — първо като доцент, а от 1935 г. като редовен професор по биохимия във Физико-математическия факултет.
Основната научна територия на Златаров е биохимията на храненето — тогава млада и почти неразработена в България научна област. През 1921 г. публикува капиталния си труд „Основи на науката за храненето“, а научното му наследство включва над 660 публикации — статии, учебници и специализирани доклади, обем, необичаен дори по международните мерки за учен от малка страна в началото на ХХ век.
Сред конкретните му приноси е химически метод за откриване на нитрити в питейната вода — показател за замърсяване с органични отпадъци, — известен като реакцията на Златаров и полезен инструмент за опазване на общественото здраве. Той е и сред пионерите на ензимната химия в България, а изследванията му върху физиологичната химия на храната поставят основите на дисциплина, която дотогава практически не съществува у нас.
Най-последователно проучваната от него тема е соята. От 1918 г. до смъртта си публикува поне 17 труда за нея, включително брошура от 1920 г. Анализира състава на соевото мляко и тофуто в сравнение с кравешко, биволско, овче и козе мляко и сирене, а и с човешка кърма, изучава три сорта, отглеждани у нас, и активно популяризира култивирането ѝ — резултат от тази работа е и първото българско изложение на соя и соеви продукти през 1935 г. Неговата ученичка Дона Калчева издава през 1929 г. книга от 122 страници, обобщаваща изследванията в областта.
Малко учени от неговото поколение съчетават толкова естествено науката с публичния живот. Златаров пише поезия — стихосбирката му „Според настроението. Волни стихове“ излиза, когато е едва на двадесет години, — а по-късно се включва в литературния кръг „Стрелец“ заедно с автори като Константин Гълъбов и Атанас Далчев, публикувайки лирична проза и критически есета за Ромен Ролан, Анатол Франс и Анри Барбюс. Като редактор на списанията „Химия и индустрия“ и „Природа и наука“ и участник в първите предавания на българското радио той на практика упражнява това, което днес наричаме научна комуникация — обяснява храненето и науката на широка аудитория десетилетия преди темата да получи собствено име. Съосновава и „Родно радио“, сдружението на радиолюбителите в България.
Гражданската му позиция е също толкова видима. Участва като инспектор по хигиена и хранене в Балканските войни, а през Първата световна война помага във военните болници. През 30-те години на ХХ век се включва в основаването на комитет за защита на евреите заедно с Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров — стъпка, направена в годините на засилващ се антисемитизъм в Европа. Политическите му възгледи са повлияни от френския социалист Жан Жорес, с когото се запознава лично през 1908 г. като студент в Женева, но след пътуване до СССР публикува през 1936 г. книгата „В страната на съветите“, в която запазва критичен поглед към съветската действителност, вместо да я идеализира. В основата на светогледа му стои идеята за „практическия хуманизъм“ — убеждението, че животът е основното благо и на неговата защита трябва да служат едновременно науката, литературата и гражданската активност.
Популярността на Асен Златаров остава преди всичко национална: той не открива някой фундаментален природен закон, който да носи името му в учебниците по света, и известността му на Запад е ограничена. Значението му за световната наука е по-скромно в сравнение с някои други големи български учени, но въпреки това биографията му е забележителна. Учи при водещ европейски химик и пренася в България методи и стандарти на западноевропейската лабораторна наука в момент, в който страната изгражда собствените си научни институции почти от нулата. Изследванията му върху соята се вписват в по-широко международно търсене на алтернативни източници на белтък през първите десетилетия на ХХ век, а самата му фигура и научен принос впоследствие стават обект на статии в международната медицинска и научноисторическа литература.
Неговият принос за България е безспорен и доста широк: той изгражда биохимията и науката за храненето като самостоятелни дисциплини, обучава първото поколение специалисти в тях и създава метод с пряко приложение за опазване на общественото здраве. Не по-малко важно е, че той показва — с личния си пример — че ученият може да бъде и общественик, и писател, без нито едно от тези неща да ощетява другите.
Умира от рак във Виена на 22 декември 1936 г., на 51 години. Днес неговото име носят университетът в Бургас, основан през 1963 г., и десетки училища из страната — видим знак, че наследството му е останало живо далеч отвъд тесния кръг на специалистите, за които е писал по-голямата част от своите 660 научни трудове.
