„Каблешков избухна една вечер тук и разклати всичко като тръбен звук. Делото се почна и думата падна на земя из тайно за свобода гладна. Дух един потаен навред прохвърча и всякоя възраст, пол, класа, душа размърда, разбуди като гора спяща, що тихият вятър внезапно разклаща. И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века!“
Така Иван Вазов описва Тодор Каблешков — един от най-ярките дейци на българското националноосвободително движение. Името му най-често се свързва с Кървавото писмо и избухването на Априлското въстание, но зад този символ стои един кратък, наситен и изключително съдържателен живот. На 16 юни се навършват 150 години от неговата смърт — повод отново да се върнем към човека, към средата, която го изгражда, и към пътя, който го отвежда до безсмъртието.
Тодор Лулчов Каблешков е роден на 13 януари 1851 г. в Копривщица, в заможното семейство на хаджи Лулчо Каблешков и Стойка Чичова. По това време Копривщица е едно от най будните български селища. Градът се развива стопански чрез скотовъдство, търговия и абаджийство, а паралелно с това преживява и сериозен просветен подем.
Още през 1822 г. в Копривщица е открито обществено взаимно училище с финансовата помощ на заможния бегликчия Вълко Чалъков. През следващите десетилетия учебното дело се развива постепенно. В града преподават светогорският монах Йосиф, Захарий Круша — ученик на Неофит Рилски, а по-късно и самият Неофит Рилски. Сред неговите ученици е Найден Геров, който през 1846 г. Открива първото класно училище в Копривщица. Именно тази силна образователна среда създава условията, в които израстват редица бъдещи дейци на Априлското въстание.
Първите си стъпки в образованието Тодор Каблешков прави в местното копривщенско училище. Негов учител е Веселин Груев, брат на известния просветен деец Йоаким Груев. Още в ранните си ученически години Каблешков се отличава с любознателност и сериозно отношение към учебния процес.
Семейната среда също оказва силно влияние върху неговото формиране. Баща му хаджи Лулчо Каблешков е заможен търговец и бегликчия, който поддържа търговски връзки с Цариград и Египет. Наред със стопанската си дейност той подкрепя и най – различни обществени каузи. Дарява средства за копривщенското училище и участва в подпомагането на Рилския манастир.
От децата си изисква преди всичко честност, трудолюбие и родолюбие.
След ранната смърт на майка му Стойка грижите за малкия Тодор първоначално поема неговата леля Пена, съпруга на известния копривщенски хайдутин Дончо Ватах. Разказите ѝ за хайдушките подвизи на съпруга си и борбата срещу неправдата оставят следа в детското въображение на бъдещия революционер.
По-късно баща му се жени за Ана Григорова, която, макар и мащеха, изгражда с Тодор силна връзка и го подкрепя до края на живота му.
Сред запазените спомени за детството на Каблешков особено любопитен е разказът, че още като дете той открива в двора на семейната къща заровено знаме с надпис „Свобода или смърт“. Макар подобни сведения трудно да могат да бъдат проверени днес в пълна степен, те показват как още от най-ранна възраст образът на Каблешков е свързван с идеята за свободата.
Според други спомени той често е участвал в детската игра „роби“, в която винаги заставал на страната на поробените българи и е давал всичко от себе си срещу приятелите си играещи ролята на турци.
През 1864 г. баща му го изпраща в Пловдивското епархийско училище, където негов учител става Йоаким Груев. В Пловдив младият Тодор се запознава с най-различни исторически и патриотични текстове, чете за българските царе Асен и Петър и се докосва до творчеството на Добри Чинтулов. По време на престоя си в града често придружава чичо си Цоко в околните села, където има възможност отблизо да види живота на българското население под османска власт.
През 1867 г., след близо тригодишен престой в Пловдив, здравето му се влошава и той се завръща в Копривщица. Образованието му обаче не прекъсва. Местните учители продължават да се грижат за подготовката му, а самият Каблешков все по-активно се включва в обществения живот на града. Въпреки крехкото си здраве той основава ученическото дружество „Зора“, чиято цел е да подпомага образованието и нравственото израстване на младите хора.
През 1868 г., след като здравословното му състояние се подобрява, Каблешков постъпва във френския лицей „Мектеб-и султание“ в Галата Сарай — едно от най-престижните учебни заведения в Османската империя. Там се сприятелява с Павел Бобеков, бъдещ участник в Априлското въстание. Двамата участват и в просветителски кръжоци, организирани от Петко Р. Славейков.
Цариградският период на Каблешков съвпада с борбата за българска църковна независимост. Наблюдавайки събитията отблизо, младият копривщенец укрепва своето национално самосъзнание. Според някои сведения именно тогава той започва понякога да използва името Богдан вместо Тодор, тъй като възприема първото като по-българско.
През 1871 г. Каблешков отново се завръща в Копривщица с разклатено здраве. Там подновява връзките си с местните революционни дейци и скоро научава, че в града ще пристигне Васил Левски. Срещата с Апостола се оказва решаваща за неговия по-нататъшен път. Личността, идеите и организационният талант на Левски оказват силно влияние върху младия копривщенец.
Сред първите начинания на Каблешков след тази среща е създаването на българското манифактурно дружество „Трудолюбие“ в началото на 1872 г. Официално дружеството има стопански характер, но същевременно подпомага дейността на местния революционен комитет и съдейства за събиране на средства в полза на националноосвободителното движение.
През лятото на същата година Каблешков предприема обиколка из редица селища — Старо Ново село, Синджирлий, Демирджирлий и други, като достига до Пловдив. Целта му е да провери настроенията сред населението и готовността му за бъдеща борба. Това показва, че след срещата си с Левски той вече не е просто съмишленик на революционното дело, а активен негов организатор.
Заслужава да се отбележи и вниманието, което Каблешков отделя на участието на жените в обществения живот. Във връзка с дейността на женското благотворително дружество той дава съвети на своята мащеха Ана. Сред тях са привличането на нови членки, събирането на средства единствено по честен начин и стремежът всяка членка да се научи да чете и пише. Дори тези кратки препоръки показват широтата на неговите възгледи и убеждението му, че просветата е неразделна част от националното дело.
В началото на 1873 г. Каблешков отново напуска родния си град. С помощта на Теофан Райнов и чичо си Цоко той е приет за ученик-телеграфист в Одринската станция на Баронхиршовата железница. И там не прекъсва обществената си дейност. Среща се с български ученици, създава патриотичен кръжок и използва контактите си с българи, преминаващи през гарата, за да говори за нуждата от подготовка за бъдеща борба.
След завършване на обучението си в Одрин Каблешков е назначен за началник на железопътната станция в Белово през зимата на 1873–1874 г. За това свидетелства Никола Станев, който описва пристигането на висок млад мъж, говорещ няколко езика, на име Тодор Каблешков. Зад официалните му служебни задължения обаче стоят и революционни задачи. Теофан Райнов го съветва да следи движението на османските паши и войски.
Докато работи на станцията, Каблешков често посещава село Голямо Белово, където се стреми да установи връзки с местното население. В резултат на неговите усилия там се основава читалище, а по-късно той започва да говори с местните хора и за революционна дейност.
Паметник на Тодор Каблешков пред родната му къща в Копривщица.
След Белово Каблешков се насочва към Пазарджик. Там се свързва с будните учители и патриотично настроените млади хора, с идеята да изгради стабилна революционна основа. За впечатлението, което оставя у тях, свидетелства Константин Величков:
„Къщата му стана скоро свърталище на всичката интелигенция в града. Той привлече около себе си всичко, що ламтеше и милееше за високи идеали. Учителите стояха на първо място. Съставлявахме така един малък свят, свързан по мисли и чувства, над който Каблешков упражняваше истинско очарование по силата на духа си и красноречието си.“
Тези думи разкриват не само организаторските му способности, но и личното обаяние, с което успява да привлича хората към делото. Каблешков не е просто изпълнител на комитетски задачи. Той е човек, който убеждава, вдъхновява и създава около себе си среда на доверие.
Докато работи за пробуждането на Пазарджик, Каблешков обикаля още София, Самоков и Пирот с цел да основе комитети и там. Захари Стоянов отбелязва, че след смъртта на Левски и преди появата на Бенковски именно Каблешков е сред най-дейните организатори на революционната и просветната работа в българските земи.
Любопитен е и епизодът, свързан с младата учителка Мария Българова. Според спомените на нейния син Богдан, Каблешков често посещавал копривщенското училище след завръщането си в града през есента на 1875 г. Той бил силно впечатлен от Мария, която по-късно според тези сведения става негова годеница. Макар този въпрос да не може да бъде установен с пълна сигурност, той разкрива човешката страна на младия революционер — човек, който въпреки отдадеността си на делото е имал и личен свят, чувства и надежди.
В края на 1875 г. в Гюргево се взема решение за подготовка на ново въстание. Българските земи са разделени на революционни окръзи, като според проф. Пламен Митев може да се говори дори за пет окръга. След събранието апостолите започват постепенно да преминават в Българско. По спомени на Захари Стоянов първи пристигат дейците на Четвърти, Пловдивски или Панагюрски революционен окръг — Панайот Волов и Георги Бенковски.
На 13 януари 1876 г. именно Бенковски пристига в Копривщица. Първото събрание е свикано в дома на Танчо Шабанов, където се възстановява местният комитет от времето на Левски. Сред заклетите дейци е и Тодор Каблешков. Малко по-късно при него се явява Панайот Волов, който му дава пълномощно да създава комитети на територията на Четвърти революционен окръг.
Каблешков се заема с тази задача с изключителна енергия. Възобновява Сопотския комитет, а по-късно заедно с Волов обикаля Клисура, Карлово, Калофер и Шипка. Димитър Фингов си спомня:
„Той беше станал апостол на свободата и обикаляше по околните градове и села, за да подготвя народа и съставя комитети. Не съм виждал друг човек като него тъй пропит с патриотизъм и саможертвеност. Той беше се преобърнал цял в идея.“
Друг негов съратник отбелязва, че Каблешков вървял напред и подготвял почвата, а след него Бенковски и Волов намирали вече създадени връзки и доверие. Това свидетелство показва значителната му роля в подготовката на въстанието в Четвърти революционен окръг.
Когато идва време да бъдат определени делегатите за събранието в Оборище, Каблешков е сред избраните, но поради влошеното си здравословно състояние не успява да присъства. Въпреки това е запознат с решенията, взети там. Първоначално въстанието трябва да избухне на 1 май. Предателството на Нено Терзийски от село Балдево обаче ускорява събитията и прави невъзможно по-нататъшното изчакване.
Няколко дни преди въстанието Каблешков разговаря със семейството на своя Чичо Цоко, който го съветва да не се замесва в опасното дело. Отговорът му е запазен в спомените на първият му братовчед Недко и показва ясно съзнание за предстоящата саможертва. Той признава, че вероятно ще загине и че близките му ще пострадат, но посочва едно малко дете и казва, че то един ден ще вкуси плодовете на неговия труд. В тези думи личи мисленето на човек, който вече гледа отвъд собствения си живот.
На 18 април в образувания военен съвет единодушно е взето решение председател да бъде именно Тодор Каблешков. Така в неговите ръце се съсредоточава ръководството на местния комитет в навечерието на решителните събития.
На 20 април 1876 г. представители на властта неколкократно посещават дома на Каблешков в опит да го открият. По-късно пристига и Неджиб ага, придружен от заптиета. Благодарение на своите близки Каблешков успява да избегне арест, но за него и съратниците му вече е ясно, че комитетът е разкрит.
Без да губи време, той свиква най-дейните членове на местния комитет. След кратко съвещание решението е единодушно — въстанието трябва да бъде обявено незабавно.
За кратко време около Каблешков се събират въоръжени мъже, които се насочват към конака. При Калъчевия мост Георги Тиханек убива заптието Карахасан, с което се дава началото на кървавата пролет на 1876 г., а малко след това въстаниците пристъпват към нападение на конака. С първите изстрели Танчо Шабанов удря камбаните на църквата „Св. Никола“, известявайки на населението, че въстанието е започнало. След кратко сражение конакът е превзет, мюдюринът и част от заптиетата са убити, а Неджиб ага успява да избяга.
Калъчевият мост в Копривщица, откъдето е даден първият изстрел по време на Априлското въстание.
Именно в тези съдбоносни часове Каблешков написва документа, който ще се превърне в един от най-разпознаваемите символи на Априлското въстание — прочутото Кърваво писмо.
В него четем:
„Братя!
Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета…
Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!…
Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище… Копривщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков“
След написването на писмото Никола Караджов е изпратен в Панагюрище, където по това време се намират Волов, Бенковски и Георги Икономов. След като научават за събитията в Копривщица, въстанието е обявено и там.
В следващите дни Каблешков поема ръководни задачи в Копривщица. Той участва във военния съвет, насърчава въстаниците, пише писма, приема пристигащите хора и се грижи за отбраната на града. Но скоро първоначалният подем е последван от тревожни вести. След разгрома на въстаническите сили в различни селища слуховете за настъпващи османски части и башибозук се засилват.
В Копривщица настъпва напрежение. Част от чорбаджиите, страхувайки се от разорение на града, арестуват местните революционни дейци, сред които са Тодор Каблешков, Панайот Волов и Георги Икономов. Целта е да бъде показана вярност към османската власт и така селището да бъде спасено. Скоро обаче Павел Бобеков, Орчо войвода и Манчо Манев успяват да освободят затворените революционери, като разпространяват слух, че Бенковски приближава към града с голяма чета.
От този момент съдбата на Каблешков и другарите му става изключително тежка. Те поемат към Северна България в условията на несигурност, студ и преследване. В началото на май пада сняг, което допълнително усложнява положението, особено за Каблешков, чието здраве и без това е крехко. За кратко той и част от съратниците му намират убежище в овчарска колиба, но скоро след това са предадени. След тях тръгва башибозушка потеря. Част от другарите му са убити, а самият Каблешков е заловен жив.
Следват най-тежките му дни — разпити, унижения, преместване от затвор в затвор. За състоянието му свидетелства Захари Стоянов, който го среща след залавянето:
„Един от тия последни нещастници бе момък на 25–27 години, без брада, с твърде малки мустаци, с бледо изнурено лице, очи светли, които стреляха решителност и буйност…“
Захари Стоянов отбелязва, че въпреки треската и тежкото си състояние Каблешков не се интересува от собственото си страдание. Пита непрекъснато за въстанието, за Панагюрище, за Бенковски, за другите райони. Дори когато отвсякъде идват вести за разгром, той не престава да вярва в смисъла на делото, за което толкова много е спомогнал.
След кратък престой в Търново е взето решение Каблешков да бъде отведен в Габрово, а оттам в Пловдив, за да бъде съден. По пътя към Габрово той заявява пред ескортиращия го Селями паша:
„Моята младост принадлежи на отечеството ми, паша ефенди, и ако ми е мъчно, то е за това, че бесилката ще ми отнеме възможността да се боря за свободата му против вашата омразна, тиранична и жестока власт.“
Паметник на Тодор Каблешков в Борисовата градина в София.
В нощта на 15 срещу 16 юни 1876 г., в Габровския конак, Тодор Каблешков слага край на живота си едва на 25-годишна възраст. Животът му е кратък, но в него се събират образование, организаторски талант, революционна решителност и съзнателна саможертва.
Каблешков не доживява свободата. Но думите му, делата му и Кървавото писмо остават завинаги в паметта на България. Той принадлежи към онова поколение възрожденци, които не само мечтаят за свобода, но и плащат най-високата цена за нея. Затова 150 години след смъртта му неговият път продължава да бъде не просто част от миналото, а пример за дълг, воля и служение на отечеството.
Автор: Георги Узунов
Използвана литература:
Записки по Българските въстания – Захари Стоянов
Райна Каблешкова – Серафимова – Тодор Каблешков
Иван Унджиев – Георги Бенковски
Изображения: canva.com, wikipedia.org
