28 години демокрация без меритокрация в науката и образованието. Докога така?

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Автор: Д-р Георги Чалдъков*

Животът е диалог, в който трябва да се настроим

на чуване и споделяне.

Мартин Бубер

Проф. д-р Георги Чалдъков
Проф. д-р Георги Чалдъков

От клетъчната биология се знае, че „думите“, с които си говорят клетките са молекули, които носят сигнали – сигнални молекули. Те се разпознават от молекулни рецептори – „антени“, разположени на клетъчната повърхност. Сигналните молекули се свързват с рецепторите си, сигналите им се пренасят в ядрото, активират съответните гени и чрез синтезираните протеини се осъществяват клетъчни ефекти – организмът е в добро здраве. Ако ги няма сигналите и/или рецепторите, се получават болести. В клетъчната патология има състояния, при които рецепторите за сигнални молекули, например инсулин, са скрити под повърхността на клетките. В кръвта на тези хора циркулира много инсулин, но той няма как да се свърже със скритите рецептори и така инсулинът не може да изяви ефекта си – поддържане на кръвната захар в нормални стойности. Затова човек се разболява от захарен диабет тип 2 – болест с тежки последствия, ако не се открие и лекува навреме.


РЕКЛАМА:

***

Така е и с организма на човешкото общество. „Живот в диалога” (La vie en dialogue), в който трябва да бъдеш заговорван, трябва да се настроиш на чуване – пише професор Мартин Бубер в знаменитата си книга, публикувана за първи през 1923 г.

През демократичните (или неокомунистическите) 28 години „сигналите“ свободно циркулират в общественото пространство, но депутатите и министрите не ги чуват – липсват им рецепторите, с които могат да разчитат сигналите. Така обществото боледува тежко, настъпва икономическа, здравна, морална и демографска криза.

Подобно на Платон за управлението на държавата, най-добрата форма за управление на образованието и науката е „аристокрацията на заслуги“ – меритокрация, осъществявана от мъдрите и морални личности. Именно те могат да реализират ефектите на големите „сигнали“, да дават отговори на големите въпроси. Някои от тях са:

Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”? Знае ли великия смисъл на Sapere aude (имай куража да изразяваш мислите и идеите си)? На Learning to share, sharing to learn (Научи се да споделяш, споделяй да се учиш)? На arеte – старогръцката педагогика на добродетели и взаимно уважение? Всичко, което прави, да е arete – превъзходно и красиво.

Преподавателите осъзнават ли, че „истинският университет е състояние на дух и разум“? Не виждат ли, че на студентите се гледа като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал? Чуха и осъзнаха ли педагогиката на академик Благовест Сендов? – „Образованието и науката са като създаването на децата. Това не е бизнес, а любов. Катастрофа е, когато стане бизнес!“ С други думи, докога много български университети ще са повече икономически, отколкото академични проекти?

Обучават ли студентите непрекъснато, през целия им живот (LLP – Lifelong Learning Program; CME – Continuing Medical Education). Чрез евристичния поток на дидактичната каскада – информация-знание-начин на мислене? Пример за подражание ли са за моралните рефлекси на студентите – взаимно да се уважават и обичат, да създават brain-and-heart friendship? Да имат куража да преминават поне веднъж на червено по пътя на науката, за да направят своя зелена пътека в него? Да постигнат своите Еврика ефекти? И тогава да кажат: Vox Studentium vox Dei!

Докога университетите и БАН ще продължават да бъдат фабрики за звания без знания? Докога ще продължава деформацията на науката, образованието и културата (НОК) – политиците и другите началници не се ли тревожат, че така страната ни ще бъде НОКаутирана?

За да не стане това, нека депутати, министри и медии „се настроят на чуване“. Не само университетските началници да „имат право“ да пишат във вестници за състоянието на българската наука и образование. И да обсъждат на срещи в Народното събрание обявените на 3 април 2018 г. изменения в Закона за развитие на академичния състав, където пише и за минималните национални изисквания към научната и преподавателската дейност.

Не видяха ли депутатите и началниците, че изискванията не са приоритетно адресирани до качеството, а до количеството на научната и образователна продукция? И какво е това оценяване с „точки“, при което най-много точки се дават за защитени дисертации и публикувани монографии и така наричани „хабилитационни трудове“ и „студии“! В кои реномирани университети в света го има? В американските Massachusetts Institute of Technology (MIT), Stanford University, Harvard University или в други от първите 800 от най-добрите университети в света за 2019 г. според World University Rankings. (От българските само Софийският университет попада сред класираните между 801 и 1000 място.)

Тогава защо депутатите и началниците не чуха Magister dixit: Quousque eadem? (Учителят каза: Докога така? Колко дълго трябва да понасяме същите неща?). И защо не поканиха някои от нашите световно известни учени, работещи вече много години в едни от най-престижните университети в Западна Европа, САЩ и Канада. Например, проф. Минко Балкански – физик, който повече от 70 години работи във Франция; проф. Михаил Давидов от Медицинския факултет на Университета в Хамбург; проф. Крикор Дикранян и проф. Владо Кефалов – от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Мисури; проф. Валентин Павлов от Center for Biomedical Science and Center for Bioelectronic Medicine, The Feinstein Institute for Medical Research, Northwell Health, Manhasset, New York; математикът Христо Сендов – професор по Western Statistical and Actuarial Sciences в университета в Лондон, Онтарио в Канада; проф. Атанас Атанасов от Department of Molecular Biology, Institute of Genetics and Animal Breeding, Polish Academy of Sciences, Jastrzebiec, Poland; проф. Антон Тончев – ръководител на Катедра по анатомия и клетъчна биология, Медицински университет-Варна, работил 10-12 години в Япония и Германия.

Ето някои от темите, по които действат в Медицинския факултет на Вашингтонския университет в Сейнт Луис: Parting the Clouds: Three Professionalism Frameworks in Medical Education (Разкъсване на облаците: Три професионални модела в медицинското образование); Rethinking the Educator Portfolio: An Innovative Criteria-Based Model (Преосмисляне на характeристиката на учителя: Модел, базиран на иновативни критерии). Там се стремят да постигат професионализъм, базиран на добродетели (virtue-based professionalism). Не на звания без знания! В тези страни главното изискване за удостояване на даден университетски преподавател с PhD, DSc, доцент или професор, е приносът му в науката – няма американска, българска или италианска наука, има НАУКА. Там стойността на университетския преподавател и учен се определя от силата (импакта) на списанията, в които той/тя публикува, и от броят на цитиранията на неговите/нейните публикации. Наукометричните показатели impact factor, citation index и h-index (Hirsch index) са оценка за приносите в науката. Като се знае, че обучението, базирано на съвременна наука, е най-добро, то научните приноси на преподавателите значително допринасят за подобряване на качеството на образованието.

Както многократно съм казвал и писал, къде публикуваш означава какво публикуваш, каква е научната стойност на твоите резултати. След “къде” публикуваш и „къде“ си цитиран, идва “колко” е броят на публикациите и цитиранията ти. Преминалите успешно през такива “квалификации” могат да участват на „олимпиадите“ на науката и образованието и някои от тях – най-добрите – да станат доценти, професори или член-кореспонденти и академици на БАН. Не може със скок на височина 170 см да участваш на олимпийски игри, така както с публикации в нереферирани в света научни списания (peer reviewed journals) – в конкурс за хабилитиране. Точковите лабиринти, направени в “минималните национални изисквания“, са адаптивна реакция за научно-изследователско безплодие на създателите им и техните лобита. Не може тези, които поддържат статуквото, да правят реформи и закони, които ще нарушат статуквото. И пак, степените „доктор“ и „доктор на науките“ не трябва да са задължителни и ограничителни оценъчни критерии за хабилитиране. Те са вредни от интелектуален, финансов и антикорупционен аспект. Те са средство за поддържане в зависимост на кандидата от неговия „научен ръководител“. Казано с други думи, български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка (Табл. 1), отколкото принос в българската наука. Погледнете много от нашите хабилитирани учени и преподаватели (често представяни в медиите с 300-400 публикации) в „огледалата на науката“ – електронните бази данни PubMed, Scopus и Web of Science. И ще видите голямото разминаване с техните западни колеги. Нобелистите по физиология или медицина Джордж Паладе, Кристиан де Дюв, Рита Леви-Монталчини и Алберт Клод имат съответно „само“ 236, 174, 135 и 91 публикации (по данни на PubMed). Разбира се, те са професори без “минимални национални изисквания“ за „доктор на науките“.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Таблица 1. Публикации на български учени в биомедицинските науки – според PubMed от 31 август 2016. Като се „огледат“ в Scopus и като се изчислят цитиранията и h-index, подреждането на авторите най-вероятно ще се промени. Авторите, които съм пропуснал, моля за извинение.

__________________________________________________________________

  1. Vanyo Mitev – 176 (от които 94 през 2008-2016, когато е бил ректор)
  2. Мihail Davidoff – 161
  3. Dimitar S. Dimitrov – 130
  4. Atanas G. Atanasov – 123
  5. Doychin N. Angelov – 121
  6. Nikolay Lazarov – 103
  7. Wladimir Ovtscharoff – 88
  8. Ivo Kremensky – 84
  9. George Chaldakov – 83
  10. Ivan Milanov – 82
  11. Dimcho Bachvarov – 78
  12. Vihra Milanova – 78
  13. Valentin Pavlov – 76
  14. Kostianev S – 72
  15. Anastasia Stoykova – 67
  16. Dimitar Staykov – 63
  17. Vlado Kefalov – 60
  18. Anton Tonchev – 58
  19. Lachezar Traykov – 56
  20. Krikor Dikranian – 52
  21. Roumen Pankov – 50
  22. Viktoria Sarafian – 48
  23. Violeta Iotova – 48
  24. Pepa Atanassova – 47
  25. Christina Grupcheva – 41
  26. Stanislav Yanev – 36
  27. Milka Vlaskovska – 36
  28. Stefan Sivkov – 35
  29. Dimiter Itzev – 34
  30. Lyubomir Kasakov – 34
  31. Vanya Goranova/Vanya Stefovska – 33

*Главен редактор на международните списания Biomedical Reviews и Adipobiology. Член на Международната академия на сърдечносъдови науки.