Направи дарение на училище!

Творби на Христо Димитров, които могат да бъдат видени редом с работите

на неговите синове, зографите Димитър и Захарий

Автор: Вихра Йорданова, бакалавър по Фотоника и лазерна физика от СУ и магистрант по Християнско поклонничество, Богословски факултет, СУ.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Резюме: Самоковската художествена школа е знаково явление от българското Възраждане. Произведенията на нейните майстори за пръснати из България, но могат да бъдат видени също в Македония и Света гора Атонска. Изворите на Самоковската художествена школа продължават да се изследват, но за първата известна династия на тази школа сведенията са богати, особено от последните десетилетия. За любителя на възрожденската ни духовност и/или на църковната живопис статията е своеобразен пътеводител с оригинален икономичен подход. Той е първо сравнителен – между членовете на първите две поколения на въпросната династия. Второ, той запознава с произведенията на тези майстори, които могат да бъдат посетени на едно място и в рамките на един ден. И като бонус – многобройни препратки към изображения, за предвкусване на реалното докосване до представените шедьоври.

Българското Възраждане със сигурност не започва в 1762 г., с „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски (роден впрочем в самоковската епархия). Свидетелство за това са и произведенията на българските зографи. Още през първото десетилетие на XVIII в. те създават творби, които говорят за кръг от взаимни влияния, за школа – и това е първата възрожденска художествена школа, Тревненската. В последните десетилетия на XVIII в. се формират още две художествени школи – Самоковска и Банска. Впрочем, школите възникват на териториален принцип и носят имената на селищата, от които са излезли водещи майстори и цели зографски фамилии.

Ще започна с началото – и началата – на Самоковската художествена школа. След което ще премина към въведение в творчеството на основателя на първата и най-значителна самоковска зографска династия, Доспейската. Основната задача е обаче да предложа пътеводител за единно по време и място запознаване с първите две поколения от тази династия.

„Самоков се нахожда близо до корена на Рила планина, до едно нейно ребърце, което те наричат рид, баир, на раздалеч от Пазарджик 13 часа, край река Искър, която тече откъм западната му страна. Жители има около 9000 души, от които 1/3 са турци, останалите българе и няколко стотин евреи. Българете са повечето абаджии и някои си търгуват с Цариград, Сърбия и Босна, а жените им работат шаяци и аби. Къщите им са повечето на два ката. Самоков има 3 църкви, 12 джамии, 3 частни школа и 1 общо, направено още в 1800 лето, което има една библиотека само с гръцки книги, 2 халкографии [гравиране върху мед или бронз], 4 метоха, в които живеят изповедници, пратени от различни манастири, 2 други с до 40 души калугерки, 1 сахат на кула, 40 хана, 15 табахани, на които работат сахтияни, гьонове и мешини, 15 мутафчийници, една обща баня, защото повечето къщи си имат. Тоя град е столица на един Бей и един Архиерей, и е прехвален с изкусните си кунописци.” (в. „Български орел”, 1846 г.)

Самоков, който не може да се похвали с антична история и е с векове по-млад от околните села, по време на османското владичество се възмогва благодарение на упоритостта и възприемчивостта на своето население. През 1573 г. френският пътешественик Филип дю  Френ-Кане го описва като „голям град“. Един  век по-късно османският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че жителите на района са „много богати”. В подножието на Рила планина първоначално градът се утвърждава като важен железодобивен и железарски център. След изчерпването на рудните залежи в Чипровци и Кратово, Самоков става най-големият център за добив на желязо в европейската част на Османската империя. Която е ненаситен потребител на желязото, главно заради почти непрекъснатите военни кампании. Християнското население на Самоков и околностите бива въвлечено в различни повинности към османската държава, вкл. превоза на самоковското желязо до пристанищата на Солун и дори на Родосто и Константинопол. Както навсякъде из Българско, и за православното население от самоковското поле в основата на възродителните процеси е стопанското възмогване, излизането на големите пазари и досегът с традиционните източни култури и с модерните европейски хуманистични идеи. Устойчивостта на тези процеси се дължи на местоположението на Самоков на пътя към Солун, гостоприемен към пътуващи от Сърбия и Македония за Цариград, спирка по пътя на православните поклонници – българи, власи, руси – към Рилската света обител и Светогорските манастири, или през Солун към Йерусалим. Така Самоков бързо става важен възрожденски център, притегателен за хора от разни народности и вери. Тук се срещат и саксонски рудари, и куцовлашки овцевъди, и еврейски сарафи; осезаеми са и попълзновенията на гръцкото духовенство, и дейностите на протестантските мисии. Най-ранното сведение за килийно училище в Самоков е от 1639 г., а през 1751 г. в града има вече общинско килийно училище; сравнително рано била въведена в местните училища модерната взаимоучителна метода. От 70-те години на XVIII в. някои самоковци допълват образованието си в чужбина. По-късно, в началото на ХIХ в., самоковци взимат активно участие в борбите за църковна независимост, пишат прошения до султана и пращат делегации до Цариград, като успяват примерно да отстранят нежелания от православните самоковци гръцки владика. В града имало няколко мохамедански религиозни училища. От 1872 г. в Самоков се премества американската Богословска семинария, а в отговор на това предизвикателство, през 1876 г. бива основано Самоковското рилско богословско училище, прераснало в съществуващата до днес Софийска духовна семинария „Свети Йоан Рилски“. В града освен православните църкви и джамиите, имало още протестантска църква и синагога. Така Самоков бил наистина твърде своеобразно духовно огнище на Балканите, за което допринасяли многолики култури.

Вече към края на възрожденския период, когато градът бере плодовете от стремежите към независимо съществуване и духовно израстване, на реформатора Митхад паша се приписват думите, отправени към самоковци: „Не срещнах по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град“. Но началото на този плодоносен процес е изгубено, както е обичайно по нашите земи – интелигентният ни народ, парадоксално, не може да се похвали с добра памет, и във всеки случай не е твърде склонен да записва, все забързан по важните си дела…

Така или иначе, през Възраждането настъпва подем в изкуството и архитектурата, а самоковската епархия не изостава в този процес. Строят се представителни църкви и манастири. Не само заможните българи, но и хората със скромен поминък имат в домовете си икони. От друга страна имената на мнозина родени в Самоков и Самоковско българи могат да бъдат открити в съхранените регистри на Атонските манастири и на Рилския манастир, а и на много други български манастири – както в битността им на монаси и архиереи, така и на дарители.

Зад определението Самоковска художествена школа (респ. възрожденски художествен център Самоков) стои период от историята, надхвърлящ столетие интензивно творчество на нейните представители. Творбите им са изпълнени в духа на традиционното светогорско изкуство, приемайки през него пластичните принципи на поствизантийската живопис. Назидателният нравствено-дидактичен патос на епохата въвежда нови теми и образи. В произведенията на самоковските майстори се забелязва отражение на западните стилове и най-вече на барока. Изгражда се оригинална декоративно-орнаментална система, намерила израз в иконографията и стенописите. Друга характерна отлика е яркият свеж колорит, в който преобладават топли тонове. И докато за всички възрожденски художествени школи е характерен повишеният интерес към човешките образи, то именно в Самоковската засвидетелстването на свободната воля на човека да следва пътя на Божия промисъл и заветите на Светите отци и светците на Православната църква чрез живописване на обикновени човешки същества в емблематични действия или просто в обичайната им среда, както и като участници в евангелските събития, се превръща в неотменен мотив. Съответно в изобразяването на Иисус Христос, Божията майка и светците, дори при строго спазване на каноните, прозира жива човешката природа, от която се е тръгнало към идеализация и възвисяване, за да бъде изявена божествената им, респ. богоподобна същност. Богомолецът сякаш е предизвикан да отгатне в образите им конкретни прототипи  – съвременници на самоковските зографи. Разбира се, опитът не успява, защото самоковските майстори са усвоили до съвършенство методите, чрез които се внушава божественост, сили не от мира сего. Самоковските зографи са най-големите сред възрожденските си колеги, майстори на стенописта и монументалисти – пример за това са работите им в Рилския манастир.

Разпространеното през Възраждането пряко използване на образци от ръководството „Ерминия“ на атонския монах Дионисий (от началото на ХVIII в.) и „Стематография” на Христофор Жефарович (от 1741 г.), и дори направо на шаблони, е проследимо само за чирашкия период на самоковските живописци. По правило самоковските творци навлизали в художеството, изучавайки зографството като занаят (въпреки привилегирования му статут), който възприемали в патриархални условия, чиракувайки или помагайки от деца на своите напреднали в зографията бащи или сродници. Въпреки това всеки от самоковските зографи е развил в творческия си път свой стил. Може би бива да го отдадем донякъде на и до днес характерната за района упоритост на опаки шопи. Психологически разбираемо е също така, че тъкмо родствените връзки биха могли да подтикват всяко следващо поколение към противопоставяне на авторитетите и наготово наследените или натрапени „тертипи“. Но не можем да пренебрегнем и духа на времето, през което се застъпвали тези поколения. Той отварял за тях все нови пътища, с нови влияния, пък и засилвал конкуренцията, в която всеки творец търсел за себе си професионално самоутвърждаване и пазарна ниша.

Изобщо казано, следването на византийския канон за изписване не дискредитира постиженията на самоковските майстори зографи. Тъкмо обратното. В основата на каноническата доктрина, която се формира след иконоборческите спорове от 8–9 вв., е учението на Йоан Дамаскин и Теодор Студит за образа, според което зримият образ трябва да служи да създава мистичната връзка между вярващия и свещения прототип. Както Бог е създал видимия и невидимия свят, така Той и Неговите светии създават по необходимост своя видим образ. Именно тези сакрални начала, а не толкова схематичните предписания на късните „Ерминии“, виждаме въплътени в творбите на майсторите от Самоковската художествена школа.

Основоположник на Самоковската художествена школа е Христо Димитров, който е и патриархът на най-големия и значим зографски род – Доспейския, състоящ се от неговите двама синове и петима внуци, все значими творци. Роден е между 1745 и 1750 г. в самоковското село Доспей. Сведенията за него са оскъдни, почиващи предимно върху семейното предание и няколкото записа в кондиката на Митрополитската църква “Успение на Св. Богородица” в Самоков (отбелязан е примерно хонорарът на „Христо Даскало” за изпълнена поръчка). Според неговата пра-правнучка

„има податки, че предците ни са от днешното македонско, а някога чисто българско село Тресонче [Дебърско], където също има добре развита зографска школа [Дебърската или Мияшка]… В Доспей пра-прадядо ми е преподавал в килийното училище, като често е ходил до Рилския манастир, откъдето е носил книги за школото. В един момент семейството му се премества в Самоков и тук той започва да рисува, като сам изучава от ръкописната книга „Ерминия“ технологията на живописта и приготвянето на боите“.

Друго семейно предание пък твърди, че Христо Димитров е племенник на Паисий – син на негова сестра – и че хилендарският монах е роден там, където се е родил самият зограф – в Доспей. Често се посочва (макар напоследък мястото да е оспорвано), че Христо Димитров умира в Света гора (през 1819 г.), където се завръща в края на дните си. Защото именно там, в манастира Хилендар на Света гора Атонска, още юноша, Христо започва да овладява зографския занаят. Засега не са дали резултат издирванията дали бащата на Христо би могъл да е някой зограф на име Димитър. Около 1770 г. младежът придружава вуйчо си в пътуване до Виена. Напоследък е подхвърляно на съмнение семейното предание, че там той взима уроци в частна художествена школа или дори в Академията. Така или иначе, в столицата на Австро-Унгария е било неизбежно да се запознае с модерните стилове в европейското изобразително изкуство, за което свидетелстват гравюрите, които донася със себе си в Самоков, и които синовете му наследяват и допълват до значителна колекция (близо 1000 листа, в албуми и отделни екземпляри от XVI-XVIII вв. – типична художническа образователна сбирка), включваща и ценни ренесансови творби.

След завръщането си Христо Димитров създава на практика свое художествено школо, в което обучава не само двамата си синове, но и други млади самоковски образописци.

От една страна зографът Христо Димитров е един от последните истински майстори на сакралното изящно изкуство, наред с Димитър Томов Икономов от Банско и Йоаникий папа Витанов от Трявна – и тримата родени след първата половина на ХVIII век. Техните „трудове и потове“ нямат друга свръхзадача, освен да създават зрими мостове между Божеството и християнското Божие стадо. Скромността на твореца е условие за успеха в решаване на задачата, а респектът пред канона доминира като ръководно начало в иначе все повече освобождаващите се от схематизма творчески търсения. Знак за тази скромност е и фактът, че досега са намерени само 3 подписани от Христо Димитров икони сред немалкото други, атрибуирани (причислявани).

От друга страна, в творчеството му може да бъде проследена тенденция към отразяване на реалния свят, към пластичния експеримент, преодоляване на условността и схематизма при пресъздаване на отвлечените библейски образи. Пейзажната среда в неговите икони и стенописи представлява пряко изобразяване, а не само условно маркиране, което издава ново, ренесансово мислене, обърнато към действителността. Така също Христо Димитров въвежда редица нови теми в българския църковен художествен репертоар – Митарствата на душата, Ходене на Богородица по мъките, Архангел Михаил взима душата на богатия, Чисто и нечисто изповедание, При врачката за цяр (Магесница), Лот получава три главни от Авраам, Св. Лука рисува Богородични икони, Погребението на отрока Лука, Праотец Ной и потопът и др. И ако част от тях може да е видял вече изобразени по стените на светогорските манастири, или да се е вдъхновил от светогорски щампи, то други са наистина резултат от негово оригинално пресъздаване на старозаветни и новозаветни текстове. Тези нови теми залягат трайно не само в собственото му творчество и в това на неговите преки следовници – синовете му Димитър Христов и Захарий Зограф, възпитаниците му Йоан Иконописец и Косто Вальов, но и в изкуството на зографи от други регионални школи на Балканите. Някои от тези теми и образи стават емблематични за възрожденската ни култура. Той въвежда и нови иконографски схеми, поемайки стилови елементи от изкуството на католическия свят, главно барок и рококо.

Може да се каже, че едновременно с иновацията в естетическото мислене основателят и идеологът на Самоковската школа Христо Димитров не само не губи, но и съхранява връзката с църковната традиция, създавайки изключителни като философия и пластично претворяване стенописи. Характерна за творбите му е концептуалността, а тя извира както от упованието в средновековната художествена традиция, така и от отзивчивостта спрямо тежненията на възрожденското ни общество.

Иконите, рисувани от Христо Димитров, са хипнотично внушителни и същевременно предизвикващи съпричастно молитвено саморазкриване и общуване чрез изображението. Въпреки изостреното чувство за ансамбловост при иконостасните творби, всяка от иконите решава собствена концептуална задача, а за нея са търсени особени изразни средства.

Макар зографисването на черковните стени да търпи разцвет по негово време, поръчките за стенописи не могат да изпълват времето на майсторите. Най-широка известност и висок престиж носят на Христо Димитров иконите. Изследователите непрекъснато откриват нови негови творби из всички български краища, където той е работил, или откъдето е получавал поръчки.

Христо Димитров е много фин колорист, работи често само с 2-3 до 4 цвята. И ако методът „a fresco“ –  него с цел дълготрайност използват за стенописите си възрожденските майстори – налага ограничаване в палитрата, то иконописването естествено дава по-голяма свобода на избор. За художника иконописец Христо Димитров този избор обаче отново е смирение и сдържаност, себеизпитване чрез скудна палитра.

Заслужава да се отбележи вниманието, което иконописецът отделя на посланието на своите творби. Това е засвидетелствано от вещия подбор на евангелски текстове, които той изписва върху изображенията на свитъци и книги, и които показват проницателността на една високообразована и многостранно ерудирана личност. В ранните му творби все още личат недостатъци в овладяването на гръцката граматика и правопис, но по-късно те отпадат напълно; налага се изводът, че съвършеното овладяване на гръцкия се е случило вследствие на достатъчно дълъг престой в Света гора.

Списъкът на установените по исторически данни или по иконографски особености негови творби е дълъг и не престава да расте. Иконите, иконостасните ансамбли и стенописите, излезли изпод ръката на родоначалника на зографската династия –  между първите (известни засега) от 1786 и кончината му през 1819 г., – са пръснати по светите места из земите, населявани от българи: Самоков и Самоковско, Дупнишко, Пазарджик, и Пазарджишко, Станимака (Асеновград), Горна Джумая (Благоевград), Рилския манастир, Кюстендил и Кюстендилско, София, Враца, Плевен, Пловдив, Зографския манастир на Света гора, Щип, Велес, Босилеград, Лесновския манастир в Македония; те могат да се видят днес и в редица музеи, вкл. НИМ. Навсякъде тяхната внушителност спира поклонниците и ги потопява в самовглъбение и самоизпитване, за да вкусят от християнското смирение и благочестие.

Другата голяма заслуга на зографа Христо Димитров пред Българското възраждане е обучението на мнозина ученици, съставили второто поколение на Самоковската художествена школа, сред които на първо място – на своя син Димитър Христов Зограф (1796-1860). Ограничената задача на тази работа не позволява да се спирам по-подробно на биографията на по-големия син на Христо Даскало, нито на особеностите на творческия му подход и развитие. За това, че не е стоял настрана от родолюбивите начинания на своите съвременници, говори обстоятелството, че името му се среща сред списъка на спомоществователите на много от старопечатните книги. Наистина Димитър Христов е най-продуктивният от второто поколение зографи, но явно е желаел неговите творби да говорят вместо него и не е оставил писмени свидетелства за себе си, всъщност – подобно на баща си – почти никога не е подписвал своите икони и стенописи. Пак в тази бащина следа върви той и когато конципира идеята на иконите си, защото във всеки образ и композиция, във всеки иконостасен ансамбъл излезли изпод ръката му, са насложени смислови пластове, които укрепват една основна идея, която не е очевидна, но достига зрителя задължително, дори пряко волята му. Впрочем, може би е достатъчно да се каже, че в неговите икони личи огромен труд – художникът не се свени да изглежда занаятчия, защото явно желае само едно – да дари сакрални творби, достойни за Православието. Всъщност поне в едно отношение Димитър Зограф задминава самоковския първомайстор, своя баща – в стремежа към съвършенство на формата, стигащ до всеки най-малък детайл. Подобно на баща си, той също обучава в зографското изкуство четирима от своите синове – Зафир (Станислав), Никола, Захарий и Иван.

По-малкият син Захарий (1810-1853) е само 9-годишен, когато загубва баща си. Затова, макар въведен в занаята от баща си, негов учител е с 14 години по-старият му брат Димитър. За целите на настоящата работа този факт е достатъчен. Останалото може да се намери в обширната литература за този най-фаворизиран от съвременната публика възрожденски зограф. Мястото си на емблематична фигура за възрожденското художество Захарий Зограф заслужава и с многостранните си интереси и обществени дейности. Интензивността на общуването му с неговите просветени съвременници е засвидетелствана от забележителните му писма до неговия учител от Самоков Неофит Рилски, като тази кореспонденция трае през целия съзнателен живот на зографа. Там ще намерим отражението на една неспокойна и търсеща усъвършенстване и признание, но неизменно уверена в силата си жизнерадостна личност, пресъздаваща (и създаваща!) действителността на Българското просвещение и Българското възраждане.

След смъртта на стария майстор,

синът Димитър поема ателието му, а с него – и връзките с манастири и ктитори.

Поради това можем да намерим на едни и същи места

творби на бащата и на двамата му сина.

Тази възрожденска патриархалност позволява на поклонника

и/или любителя на църковното изкуство

да ги сравнява веднага, на място, и така да проследява

как са се повлиявали взаимно, отдавали са си почит

или са спорили задочно,

продължавали са вече направеното или са проправяли нови пътища,

и така са се издигали до върховете на възрожденското ни изкуство.

По-долу ще изброим някои такива места

в опит да следваме хронологията в работата на Христо Димитров,

започвайки от Самоков.

САМОКОВ

Там негови са иконите в централната част на иконостаса в Митрополитската църква „Успение на св. Богородица“ (Успение на Св. Богородица, Св. Богородица Умиление; Св. Йоан Предтеча; Св. Георги; Св. Димитър). Този иконостас ознаменувал раждането на Самоковската художествена школа. Иконите са създадени през 1791-95 г., според записи в кондиката на храма. В параклиса „Архангелски събор“ (вляво от притвора на храма) се пази иконата Христос Велик архиерей на трон (1797), която е с типични богати барокови орнаменти, не липсват и китки росно цвете. Като цяло е в светъл – изсветлен, просветлен – колорит, а рисунъкът е с характерната за майстора изящност. Тази икона често се бърка с Христос Вседържител от царския ред на големия иконостас (образите в  иконостасите се подреждат по определени правила), която също е рисувана от Христо Димитров, но две години по-рано. Забележителни са леките усмивки, които играят около устните на Богородица (Умиление) и Иисус, и които се срещат и в други икони на Христо Зограф от този период. В храма се нахождат и следните икони, дело на сина Димитър Зограф: Св. Троица, Св. Богородица Елеуса от Кикос, Св. Богородица Троеручица, Св. Мина, Св. Преображение Господне, Св. Архангел Михаил мъчи душата на богатия, Св. Харалампий, Св. Спиридон, Покров Богородичен. И една икона от Захарий Зограф в параклиса Св. Архангел Михаил: Св. Иоан Кръстител.

Дело на бащата са икони от иконостаса в девическия манастир „Покров Богородичен“ (който възниква като метох на Хилендарския манастир), в т.ч. икони Св. Богородица с Младенеца,  Кирил и Методий, Свети пророк Илия и Свети Атанасий. В олтара се намира и неговата икона Покров Богородичен (краят на ХVIII в.), за която се смята, че е началото на специфичната за школата иконография на темата – с крилата Богородица. На заден план е представен небесният Иерусалим (който може да се възприема допълнително и като алегория за алчущия закрила, процъфтяващ Самоков), над който Богородица е разпростряла своя плащ.

В манастирската църква [видео] на девическия манастир „Покров Богородичен“ има икони, рисувани от сина Димитър Христов (Св. Николай Мирликийски, Свв. Петър и Павел, Три светители, Кръщение Христово, Св. Спиридон, Св. Богородица Милующая), а в нартекса може да се види стенопис с Покровителна Богородица, която специалисти приписват на Захарий Зограф. Нейната иконография има за първообраз споменатата по-горе икона от Христо Димитров. Сцената представлява композиция от три части. В средната крилата Богородица е разперила плащеница над император със свита и патриарх с монаси, сред които и протоигуменът на Рилския манастир хаджи Исай. Под дясната част на плаща Захарий Зограф е изобразил първенците на града, като не е забравил и себе си. Отляво на Покров Богородичен е нарисувал св. Йоан Рилски. От кореспонденцията му с Неофит Рилски става ясно, че зографията е била изпълнена през 1839 г., това е вторият му църковен автопортрет след стенописа в „Св. Богородица – Благовещение“ в Станимака (Асеновград). Обикновено се смята, че самоизобразяването му в църкви е израз на високото му самочувствие, но поне в този първи случай причината  може би трябва да се търси… в голямата мория (чумата), която е върлувала по това време, и от която християните търсели закрила при Божията майка, както при всяка друга голяма беда. Болнавият Захарий може би е таял особено упование в нейната помощ.

В долномахленската църква ”Въведение Богородично” се намират икони, дело на Димитър Зограф: храмовата (храмова икона – образ на светеца покровител или на празничния ден) Въведение на Св. Богородица, Възнесение Господне, Св. Спиридон Чудотворец и Св. Георги и св. Димитър. На последната двамата светци-воини са изобразени докато в единство на време и място пронизват с копията си всеки своя змей/антихрист. Конете гледат с изпепеляваща ярост вразите, докато двамата светци гледат безметежно в нас.

Историческия музей на Самоков съхранява три икони от Христо Димитров: Христос Вседържител (1795),  Божия Матер Одигитрия (1795) и Архангел Михаил взима душата на богатия (1813 г.). Иисус и Дева Мария отново са със загатнати усмивки. А иконата на св. арх. Михаил е забележителна с новото бароково третиране на темата, която е въведена за първи път именно от Христо Димитров (през 1795 г.), в стенописите на Рилския манастир. Прототип на нетрадиционната поза на арх. Михаил е популярната в Италия картина на Гуидо Рени от 1636 г., въпреки че там сюжетът е съвсем друг – архангелът побеждава дявола (картината бива отпечатана като щампа през 1811 г. и един отпечатък фигурира в колекцията гравюри на зографа). Вместо статичната фронтална фигура, позната от поствизантийската и българската живопис от ХVII и ХVIII в., на иконата арх. Михаил е изобразен в действие – дясната ръка е издърпана пределно назад и нагоре и стиска меча, току-що извършил предназначението си, лявата е долу, но също е изнесена назад, държи сякаш с отвращение – надалеч от пищните одежди и броня на душевадеца – клетата душа за косите. А косите на Архангела и крилете му са също изнесени назад, подчертавайки устремността на действието. Както във всичките икони от Христо Димитров, израженията са сдържани, но пределно изразителни. Стоманено студеният поглед на архангела вижда не човека, а греха му (и ако изразява нещо, то би могло да бъде само днешното: „нищо лично”). Зад гърба му са чертозите на богатия, които са представени чрез количество без качество – просто прекалено много еднакви прозорци на една безлична, но дълга фасада, продължаваща и извън рамките на иконата. Умиращият има маска на пълна безнадеждност; много по-трудно е да изобразиш нея, отколкото просто отчаяние или ужас, но тук от тях няма и следа. Зографът добавя елемент, който отсъства в по-стари гравюри, а не се среща и в по-късното възпроизвеждане на тази сцена от български иконописци, но пък се среща в Ерусалимиите: везни, които се държат от ангелска ръка. Зографската находка: двама злоради дяволи трупат на едното блюдо греховете на умиращия, другото е – уви! – празно.

В Историческия музей има икони и от второто поколение зографи, напр. още един Св. Иоан Кръстител от Захарий Зограф и Св. Богородица Одигитрия от Димитър Христов (в Самоков днес може да се види, възстановена, скромната къща на зографа).

РИЛСКИ МАНАСТИР            

В Рилския манастир [виртуална разходка] Христо Димитров е изписал църквата „Св. Лука“ (към постницата „Свети Лука“). Там той през 1795 г. рисува цикъл Акатист Богородичен, наред със старозаветни сцени и сцени от Празниците, както и цикъл от житието на св. Лука, съдържащ оригиналната (за българската иконография) сцена Свети Лука рисува Св. Богородица с Младенеца. Христо Димитров е бил запознат с преданието, според което евангелистът е изписал сам, от натура, чудотворната икона Св. Богородица Елеуса (Умиление), пазена в манастира Кикос на о. Кипър. Сред гравюрите, притежание на зографа и преминали по наследство към синовете му, фигурира гравюра, щампована във Венеция, по иконата Богородица Кикотиса, която е възможно да е била използвана като модел за стенописа.

А по-големият син Димитър през 1846 г. е поместил образа на Богородица Кикотиса, заобиколен от седем сцени, илюстриращи чудесата на Дева Мария, в католикона (главния манастирски храм) на Рилския манастир – в първия сляп купол от запад, в северната нартика (откритото предверие или галерия, заобиколени с колони). Впрочем образът на Богородица от Кикос като иконографски вариант на Умиление започва да се среща в творчеството на Димитър Христов още от средата на 20-те години на ХІХ в.

В притвора на църквата „Св. Лука“ през 1798-9 Христо Димитров представя чудесата на Иисус Христос и притчите. На свода изобразява Сина Божи, заобиколен от знаците на зодиака и ангелските чинове, като избира по този начин да изрази идеята за вселената, движена от Христос. Във външния притвор, на източната му стена, разполага Страшния съд, както и нравоучителните сцени, които самоковският зограф въвежда в стенописта: Архангел Михаил изважда душата на богатия и оформените като цикъл Чисто и нечисто изповедание, Плачет и ридает сатана о покаявшемуся человеку, Водене при врачка за цяр. След изписването на „Св. Лука“ тези сцени стават много популярни, а през ХIХ в. често се срещат във външните галерии и притворите, а биват разпространявани и като щампи. На западната стена на вътрешния притвор, вдясно от вратата са представени Св. Константин и св. Елена с кръста помежду им. Над вратата са изобразени сцените Изгарянето на Содом и Гомор, Възнесението на св. Илия и Лот получава три главни от Авраам. Последната уникална сцена има като литературна основа апокрифа „Слово за честния кръст и за двамата разбойници“, разпространяван от XV век нататък и разказващ как след като се покаял пред Авраам, Лот не дочакал от него опрощение за кръвосмесителния грях; наместо това заслужил покайна поръка да посади и полива три главни от вечния огън, който пък бил напален от дърво, произхождащо от Райското дърво на познанието. Простен от греха Лот можел да бъде чак когато главните покарат. Лот три пъти дневно ходи до далечната река за вода и накрая израства „пречудно дърво и много красиво“. От него ще бъде направен вторият от трите кръста на Голгота и на него ще бъде разпънат „верният разбойник“. В сцената самоковският зограф включва обаче дявол, който пие вода от стомна; той фигурира и във фолклора: към апокрифния разказ в приказките е добавен дявол, който всеки път да причаква Лот и да изпива водата му. Възможно е тази добавка да е дошла през изображенията на Ерусалимиите, в които е застъпена сцената с поливането на главните. Според легенда от Палестина, Бог ослепява дявола, за да не попречи той на чудото на покаянието за греха на Лот, а сетне и на съвършеното изкупление за всички грехове. Сцената е изобразена точно над Свв. Константин и Елена с кръста, но може да се потърси и по-дълбока причина за включването ѝ в иконографската програма на „Св. Лука“. Ктитор на църквата е монах Игнатий, изобразен със съкрушено изражение върху северната стена на предверието. През бурната си хайдушка младост този монах Игнатий (Иван Калпакчи от Стара Загора) затрил поне стотина души, но понесъл покаяние и се постригал, като принесъл награбеното в полза на манастира (след като първо го опожарил). За разлика от другите сюжети, които Христо Димитров въвежда именно в Рилската обител за първи път и които придобиват трайна популярност в изкуството на Българското възраждане, сцената с покаянието на Лот остава уникална, каквато е и историята на монаха Игнатий (и неговия род). Вдъхновила между другото една хипотеза за причината Васил Левски да приеме името Игнатий при пострижението си през ноември 1858.

В църквата-костница „Въведение Богородично“ Христо Димитров, до образа на Св. Иоан Рилски, за първи път изписва сцената Св. арх. Михаил взима душата на богатия (1795). Дотогава умиращият, поставен в краката на архангела, е просто грешник, но именно самоковският зограф стъпва върху евангелския текст Притчата за богатия (Лук. 12:16-21), и за да подчертае нововъведението си, изобразява умиращия с корона на главата. А за да затвърди новата иконографска схема, той я повтаря почти дословно върху стената на западния нартекс на „Св. Лука“ (1798 г.). По-късно зографът многократно създава икони върху този сюжет, но го третира съвършено различно, използвайки вече барокови стилови похвати. Св. Иоан Рилски пък е едно от най-изразителните стенописни изображения на светеца – от този период, а може би и изобщо. Зографът рисува там и образите на светци-воини, които оживяват върху сякаш трептящ фон.

Стенописите на Христо Димитров в църквата „Успение на св. Иоан Рилски” при гроба на светеца изобразяват сцени от живота на светеца, Христос Вседържител в купола, заобиколен от небесните сили, Дърво Йесеево в арките, сцени от цикъла на Празниците. Видно е по-обемното и раздвижено изграждане на пейзажа.

В старата Хрельова църква “Св. Богородица Осеновица” самоковският първомайстор е „дорисувал“ през 1794 г. фрагмента от средновековен стенопис, датиран към XIV в., в който ангел държи свитък , надписан с „милосърдие”, за да ни предложи първата версия на темата Митарствата на душата във възрожденската иконография. Цикълът на Митарствата по-нататък се очертава като приоритет главно на зографите от Самоковската живописна школа, като продължава да бъде изобразяван сравнително често чак до началото на ХХ в., предимно в Югозападна България. Миниатюри от рилски Требник 2/1 от 1748 г. съдържат елементи от Митарствата. Възможно е братството на манастира да е познавало литературни източници, примерно от Молдова и Украйна, съдържащи описания и образци на елементи от Митарствата, или таксидиоти да са разказвали за църковните стенописи в онези земи, третиращи отделните грехове, наказвани след Страшния съд, които са ги впечатлили (едва през 1817 г. Йоаким Кърчовски издава в Будапеща „Митарствата на душата”, съчинение на св. Василий Нови от Х в.). Можем да си представим, че самоковските майстори са се забавлявали с разбираемата човешка слабост у местните си поръчители – да се бичуват чуждите слабости, и са се надпреварвали да онагледяват все по-страховити наказания в отвъдното, както и да търсят пластически решения за образа на дявола. Но силата им се проявява най-добре в изобразяването на Митарствата, на душите, представени като млади невинни девойки, изпълнени с покаяние докато нечестивият изтъква техните грехове. Както, разбира се, и при изобразяването на ангелите – закрилници на душите, които ги съпровождат при митарствата им и се застъпват за тях, изтъквайки техните добродетели и добри дела приживе.

А най-представителният пълен цикъл на Митарствата на душата е създаден от сина Димитър; стенописът може да се види в открития нартекс на главния храм на Рилския манастир.

В купола над главния вход на съборния манастирския храм „Рождество Богородично“ Димитър Зограф е изписал Христос Вседържител, държащ в лявата ръка книга, където се чете „Господь созда мя начало путiй своихъ… прежде векъ основа мя.“ (Притч. 8:22), което подсказва, че зографът познава светоотеческото тълкувание, че Христос, отъждествяван с Бог–Слово, е Премъдростта. Куполната композиция включва илюстрации на последните три псалми Давидови, а под нея, в централната ос, над входната врата е изобразен св. Йоан Богослов с отворена книга, на която се чете: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога и Бог беше Словото.“ (Йоан 1:1). Патронът на храма св. Богородица е изобразена вдясно от входа, обградена с ангели и светци; един от светците сочи нагоре към Христос-Премъдрост от купола; в лявата си ръка държи свитък с думите: „Премудрость Слово и Сынъ сущый Отца.“ В ниша вляво от входа пък е изобразена мъченицата София (Премъдрост) с нейните три дъщери. Най-старата (с пет века по-стара) иконографска версия на темата за Христос – Премъдрост Божия намираме в параклиса на Хрельовата кула (в купола на наоса и в куполния притвор). Освен художествените си достойнства, иконографската интерпретация на нелеката тема за Бога – Слово и Премъдрост е намерила в лицето на по-големия син на Христо Димитров един изключително вещ в богословието художник, дори по мерките на своето европейско съвремие. И в това отношение той се явява изтънчен продължител на философската задълбоченост на своя баща и учител, който четири десетилетия преди него изучавал и осмислял стенописите в Хрельовата кула.

От северната страна на нартекса на католикона Димитър Христов заедно със сина си Зафир (Станислав Доспевски) рисуват Богородица Живоносен източник. От западната му страна, на втория купол в южна посока, те изписват Притчата за работниците на лозето (Мат. 20:1-16). В нартиката, отдясно на вратата на католикона, двамата изписват Слизане на Богородица в ада, като развихрят въображението си в представянето на мъките.

Освен стенописите в нартиката, Димитър Зограф е изписал и западната стена на повечерното (западно) кубе на главната черква.

В черквата, на протоскинарий, се намира иконата Св. Богородица Елеуса със светци, рисувана също от Димитър Христов.

В музея на Рилския манастир се съхраняват рисувани от Димитър Зограф хоругви, както и икони от същия, късен период на неговото творчество.

Димитър Зограф участва в изографисването и на част от параклисите в жилищните крила на манастира, с изключение на тези, които са поверени на представителите на Банската школа. Работи зографията в тях заедно със сина си Зафир, като изписва множество образи на светци и ктитори.

В параклиса „Архангелски събор” могат да се видят неговите икони Аргангелски събор, Св. Йоан Предтеча и св. Георги на кон, които са едни от най-старите запазени негови икони. Най-старите стенописи от Димитър Зограф, които са останали изобщо запазени, пък са изрисувани от него в параклиса “Св. Йоан Богослов”, когато той, 30 години след именития си баща, бива поканен да работи „на дувар“ в Рилския манастир. Наред с все още тромавата фигура на Иисус Христос Велик Архиерей, може да се види забележителната по композиция и индивидуализация сцена Бичуване на Христос и Св. Богородица на трон с ангели, която пък въздейства с хармонията на всичките си компоненти – колорит, композиция, обеми – и изкушава чрез сравнение със Сикстинската мадона на Рафаело. В сцената Успение Богородично кабел, който е прекаран през прозореца, е спретнато прикован към зографията; добре е все пак, че не минава през ръцете на агарянина, защото иначе би попречил да се вижда забавният детайл с прясно отсечените му китки – нечестиво посегнали към Покрова и понесли веднага сурово архангелско наказание. А сцената е композирана така, че приближава зрителя максимално към нея, създавайки и зрим триизмерен ефект, не на последно място чрез умела игра с цветовете. Съвършено равновесие, сигурност и чак уют внушава Новозаветната Св. Троица на този вече уверен технически, но завинаги скромен живописец.

В параклиса “ Сава и Симеон Сръбски”, зографисан повече от 20 години след първата му стенопис в Рилската обител, няма и следа от творческа умора – над долния ред със светци в цял ръст се вихрят житийни сцени, завладяващи с ярък колорит, с динамиката на действието и разгърнатия мизансцен. Иконостасните икони обаче са безкомпромисно достолепни, съвършени в детайла – особено Иисус Христос Вседержител. Св. Богородица пък сякаш е спряла насред непосредствено общуване с поклонниците.

Сцени от житието на св. Йоан Рилски Димитър Зограф е изписал в черквата при гроба на светеца,  наред със старозаветни сцени и забележително представяне на светъл и проникновен Иисус Христос на Тайната вечеря „в едър план”. Предполага се, че там е работил заедно с брата си Захарий.

Във вътрешността на съборния храм на Рилската обител Захарий Зограф не дръзва да остави своя автопортрет, както прави преди това в Бачковския и Троянския, а и по-късно – в Преображенския манастир. Все пак до образа на Преподобни Иосиф току-що преминалият Христовата възраст образописец оставя, едро изписано: ”изобрази своим iконописным хiдожест[в]ом зографъ захарйа христовичъ от самоковъ. 1844”. Не прекалява и с изобилна орнаментална украса, към каквато иначе проявява и склонност, и усет. Във великолепните пространства на храма Захарий проявява умение да запълва полетата. Използва с изобретателност измислени сложни архитектурни композиции и пейзажни елементи. Представя редица многофигурни композиции с евангелски събития, притчи и чудеса, с апокалиптичните видения на Св. Йоан Богослов и множество светци, библейски и евангелски типажи, наред с миманса от обикновени хора – свидетели на изобразените свещени събития. Живописният строй е ярък, пищен, ефектът е на празничност и радост. Освен голямото и четирите странични кубета, зографът изписва и лявата певница, както и полето над троновете за богомолци. В лявата певница разполага портрети на самоковския митрополит и на ктитори.

Бащата Христо Димитров нищо ли не е направил за главния храм на Рилската обител? Вероятно този въпрос е връщал неведнъж изкуствоведите към иконостаса в „Успение на св. Йоан Рилски” – южния параклис на католикона, чиито царски икони биха били добър пример за техниката, стила и духа на творбите на Христо Димитров. Иконите обаче са подписани от неизвестния художник Захари монах. Изкуствоведите се примирили с поредната загадка, но един историк приел предизвикателството.

АТОН

Със Света гора Атонска е свързана една забележителна по своята смелост хипотеза за тайната история на Христо Димитров. Неин автор е Асен Чилингиров. Навързвайки факти от известната семейна история на зографа и търсейки обяснение за големите празнини в творческата му биография, този историк и изкуствовед заключава, че е възможно той да се е подвизавал на Света гора дълги години… като монах:

„Иконите на Христо Димитров, както и стенописите, свързани с неговото име, са само от няколко много кратки периоди от време, докато за останалата част от неговия дълъг живот българското изкуствознание не разполага с никакви сведения. Семейното предание, запазено от негови внуци и внучки,  повечето от които лично познавах, твърди, че той живял и работил в Света гора – а връзките му със Света гора се потвърждават и от малкото архивни сведения, но и преди всичко от стиловите особености на неговото творчество, свързващи го безусловно със светогорското изкуство от ХVІІІ и началото на ХІХ век. Ако съпоставим значителния брой негови икони в България, нарисувани според надписите по тях или други сведения от исторически извори в течение на по-малко от осем години, с очаквания при такава висока продуктивност допустим или предполагаем брой негови неизвестни произведения, създадени извън нашата родина, не може да не си зададем с пълно основание въпроса: къде са произведенията му от годините извън сравнително краткия му престой в България? И защо нищо не се знае за тези произведения? Името му не се споменава никъде сред сведенията на главния ни източник за светогорските майстори от първата половина на ХІХ век и творбите им, руския църковен историк Порфирий Успенски, автор на четири големи тома, посветени на Атон, неговата история и художествените му паметници. Около средата на ХІХ век той води много разговори с едва ли не всички художници, работещи по това време там, и оставя много ценни сведения за живота и творчеството им, а и за отношенията помежду им. Но нито в тези сведения, нито в  над писите върху стенописите и иконите се среща името Христо Димитров. При моите пътувания в Света гора през 1978 и 1979 г. и аз напразно търсех това име между всички икони и стенописи, които изследвах и заснемах. Преглеждах внимателно цялата нова и по-стара гръцка литература върху живописта от ХVІІІ и ХІХ век, издадена до последните години – също напразно.

…моето предположение, което споделям отначало само в тесния кръг на мои близки и колеги, че личността на Христо Димитров, под чието име се водят подписаните и неподписаните негови икони и стенописи в България, е идентична с личността на друг изтъкнат и също много продуктивен съвременен нему художник, няколко икони от когото са подписани с името Захарий Монах – а тези икони имат същите художествени  и технически особености, като подписаните от Христо Димитров. Или с други думи, докосваме се до една много съществена подробност от неговия живот, държана в най-строга тайна от членовете на неговото семейство от същото и от следващите поколения – неговия двоен живот:  на монах–художник в Света гора и на глава на семейство, баща на двама сина и пет дъщери в Самоков. Наистина, семейният живот е продължил само няколко години в края на ХVІІІ век. След това той е далече от семейството си в течение на много години, до 1810-а, когато се ражда синът му Захарий. И изчезва отново, без да се върне при семейството си до края на своя живот. Но преди това успява да предаде в Света гора своя художествен занаят и своето изкуство на по-големия си син Димитър, който от своя страна ще обучи в живописното изкуство не само по-малкия си брат Захарий, а и зетя си Косто Вальов, както и други по-малко известни самоковски художници, които ще продължат през ХІХ век семейната и светогорската художествена традиция. “

В наоса (вътрешното пространство) на параклиса „Свети Димитър“ в Зографската обител, където Христо Димитров работи през 1797 г., стенописите са привидно традиционни, следващи предписанията на Дионисиевата „Ерминия“. Цветовете са топло алено и по-ярко от обичайното за него синьо, които изпъкват сред убитите тревнозелено и охра. Линиите обаче са раздвижени, в композициите има динамика – фигурите са подредени сякаш заснети в момент на случващо се пред очите ни събитие, намерени са нови средства за открояване на психологическите състояния на образите, благообразните ликове на светите отци са въздействащи чрез скрит драматизъм. Композициите са хармонични, но и монументално внушителни въпреки ограниченото пространство.

Изминава повече от половин век и в Света гора пристига синът Захарий. Той е в разцвета на силите си – жизнени и творчески, и не може да знае, че му остават още само две години на този свят и това ще бъдат последните му стенописи, но работи по обичая си бързо и с размах. Работата му в Света гора е завършена за по- малко от година. За това време той изписва стената на външния притвор на католикона в манастира „Лаврата на св. Атанасий“. Манастирът е известен още и като Великата лавра, заемайки първото и най-достойно място сред 20-те големи манастира в Атон. Всъщност първоначално е било предвидено работите да включват и вътрешния притвор, като бъдат завършени за три години, но не от него, не и от един майстор само, а от брат му Димитър Христов заедно с Иван Образописов и Димитър Молеров. Така или иначе, това е най-престижната поръчка за български художници за своето време. По неизяснени причини, неизключващи недотам лоялно поведение от страна на Захарий спрямо брат му Димитър, който бил всъщност поканен да свърши работата, вътрешният притвор е възложен накрая на други майстори. Ето как е прозряла тази страна от историята на двамата братя изкуствоведът Елена Генова:

„В писмата до Неофит Рилски самочувствието и професионалната увереност на Захарий, вероятно след изпълнението на стенописите в Бачковския манастир (1840), постепенно еволюира, той е изключително настъпателен и настойчив към своя дългогодишен учител и приятел, който вероятно е натоварен да следи за наемането на зографите и изпълнението на стенописите. И докато в началото (април 1840) той е склонен да работи с брат си, който го е поканил да му помага и се надява Димитър да пазари обща работа, в началото на следващата година (февруари 1841) той признава брат си за голям майстор, но вече е с намерение да работи самостоятелно – „по башка да сме“ и „секи от работата си да се пофали“. По мое мнение Захарий е бил голям „йезуит“. В края на същото писмо, макар и да скромничи, с желанието „да изпита калемо си само на едно кюшенце“, той вече има смелостта да дава и съвети – че украсата на храма е сложна и отговорна работа и зографите (брат му) трябва първо да се изпитат и после да се възложи изписването на куполите. И в крайна сметка той постига целта си – на него му е възложено изписването на най-важната част от храма – на централния купол и четирите слепи купола около него. Самоуверените му съвети (но както днес виждаме са напълно основателни) продължават и по нататък. Малко повече от десетина дена (м. май 1841 г.) след като научава за сключения договор с Йоан Иконописец и Коста Вальов за изписването на олтара, той реагира светкавично и отправя остра критика към зографите, които използват безир при стенописите: „Тия на безир ги прават, защо не можат на мокро, а на мокро образ да се направи какво да го харесат…иска да е майстор человек, защото тая метода иска голем чебуклук у ишкиомата“. И накрая ще посоча още един пример. Известно е, че през март 1851 г. игуменът на Лаврата „Св. Атанасий“ на Света гора кани лично Димитър Христов Зограф, както и Йоан Иконописец и Димитър Молеров да изпишат нартиката на централната църква. Известно е, че нито един от тях не заминава за Атон. Но в своето любезно писмо-отговор Димитър изтъква една особено важна причина. Самият Захарий вече е тръгнал за Света гора за евентуално уговаряне изпълнението на стенописите от двамата братя, но той предупреждава, че не може да работи със Захарий „…тъй като моята четка и неговата четка са различни“.”

Предоставеното му пространство не е малко, и Захари го запълва с композиции за Апокалипсиса, Страшния съд и Рая – тема, която за първи път тук развива в пълнота, – както и с илюстрации на евангелски притчи. Иконографията на Апокалипсиса напомня познати гравюри на Дюрер, а в сцените от Рая къщите напомнят възрожденските от родния Самоков. Така е и в изобразените сцени по Притчите от Новия завет. В кубетата са изобразени Символът на вярата и Евангелистите. Голямо множество изображения на светци и пророци в златни медальони на декоративно разработен фон с преобладаващ пронизителен ултрамарин са разположени по дъгите на богатата аркада. От двете страни на входната врата са изписани св. Атанасий и св. Богородица, а от дясно Деисис. Богословите–поклонници могат да разчетат тънкостите в представянето на всеки от седем вселенски събора в последователни сцени, както и в изобразените няколко глави от Откровение на св. апостол Иоан. Не липсват ангели, змейове и други чудовища, както и богата декоративна украса с типичните за него бароково стилизирани големи листа, наподобяващи пера. Част от  стенописите с богата тоналност са със сравнително по-студени, но наситени багри. Праведните в рая, една от големите композиции, има ефект почти на акварелно изображение. Други – като Грешниците в ада, са изпълнени с топли, плътни цветове в интересни хармонии (индигово, ръждивочервено, тъмносиво). Автопортрет разбира се липсва, но все пак над вратата на храма, веднага под гръцкия надпис, се чете: „Изобрази ся настоящая нартика рукою Захарийя Христовича Живописца самоковчанина болгарина“. В последния си подпис Захарий заменя гръцкото зограф с точен български превод.

Захарий Зограф също така изработва (вече завърнал се в Самоков) по поръчка 15 икони за църквата „Преображение Господне“ в българския конак в Карея, столицата на монашеската република Света гора. Това са иконите от царския ред на иконостаса Христос Вседържител, Богородица Одигитрия (Пътеводителка), Преображение Христово, Св. Иоан Кръстител и св. вмчк Георги, както и Иоан Кръстител (зад певницата вляво от олтара) и други икони, които са и последните негови творби.

ПЛОВДИВ

В иконостаса на пловдивската църква „Свети Николай Мирликийски Чудотворец”, която е всъщност параклис към съседния храм „Успение Богородично“, има  една сравнително неголяма икона на светеца, дело на Христо Димитров. Възможно е тя да е от времето на първия опит за възобновяване на параклиса, датиращо от първите години на ХIХ в., но може да е била донесена по повод една от първите големи поръчки – и то на такова лично място, в таченото Филибе – за двамата синове на именития иконописец. Защото иконостасът (от старата съборена църква и като така – най-старият в Пловдив) съдържа икони от братята Димитър и Захарий; царската икона на Св. Николай е от Захарий, както и царските икони на Иисус Христос, Света Богородица, Свети Йоан Кръстител; в храма има и други икони на двамата братя. Например интересната икона от Захарий Зограф Св. Сава и св. Варвара. Местното предание е, че на нея е изрисувана Мариола, младата съпруга на майстор Евстати абаджията, в чийто дом отсяда 25-годишният Захарий, впрочем вече годеник на бъдещата си съпруга, самоковлийката кокона Катеринка. Според същото предание възрастният хазаин е изобразен на иконата като Сава – светия старец. Надписът под иконата гласи: „Който победи тялото, грехът е победил. Който е победил греха, ще стои най-горе“, давайки повод за още една романтична легенда, свързана с жизнелюбивия зограф. Иконите от Захарий Зограф в този храм са първите, които са подписани и датирани от него.

От ръката на Димитър Зограф е голямата икона Архангелски събор за катедралния храм „Успение Богородично”.

В царския ред на иконостаса на църквата „Св. Параскева (Св. Петка Стара)” има осем икони, рисувани от Захарий. Там иконата Св. Богородица Живоносен източник от Христо Димитров може да бъде видяна заедно с икона на същата тема от сина му Захарий.

Всъщност по-късно темата е многократно разработвана от синовете. Най-често изобразява тази тема Захарий Зограф – освен споменатата по-горе, негови са още четири икони Св. Богородица Живоносен източник, една от които е в пловдивската църква „ Константин и Елена”. В последния храм олтарните икони от първия ред, а в царския ред – икони на Иисус Христос, Св. Богородица и Св. Йоан Кръстител, както и храмовата икона на светците са изписани също от Захарий.

В храма „Света Неделя“ се пази иконата от Христо Димитров  Св. Богородица от Кикос. Иконостасните икони там (без тази на Свети Иван Рилски) са от Димитър Зограф. Да си припомним особеното пристрастие на този иконописец към темата Умиление, с особена убедителност защитена от него в стенописите на Рилския манастир. Захарий Зограф е нарисувал за тази църква икона Св. Харалампий.

Друг Св. Харалампий от Захарий Зограф има в „ Константин и Елена”. Светецът е закрилник срещу болести и епидемии, а както личи от кореспонденцията на Захарий с учителя му Неофит Рилски, по това време в Империята има случаи на чума и страхът в Пловдивско е голям.

Иконата Богородица на трон със св. Харалампий и св. Алексей Божи човек от Христо Димитров си е дала среща с икони на двамата му синове в Постоянната експозиция „Икони“ в Стария град, която е през 2-3 къщи от Пловдивската ГХГ.

В Митрополитската църква „Св. Марина“ се намира иконата Св. Спиридон от Захарий Зограф. Светецът е бил смятан за покровител на най-различни занаятчии – на първо място кондурджии, но също така на абаджии, бакърджии, дюлгери и грънчари, а бил тачен и като небесен закрилник на сиромасите.

АСЕНОВГРАД

Икони, дело на Христо Димитров от 1802-3, има в църквите „Света Марина“ (днес „Свети Василий“) и „Свети Никола“ (икона Св. Богородица със св. Харалампий и св. Стилиян).

Вървящият в стъпките на баща си – 30 години по-късно Захарий Зограф, е нарисувал икони за иконостаса на църквата „Св. Успение Богородично“ („Дълбоката”, или още – „Месихора”). Иконите му обаче почват да бележат отклоняване от по-строгото следване на канона. (В същата година той рисува своя маслен „Автопортрет“ и портрета на Неофит Рилски, които ознаменуват втория период от неговото творчество, като междувременно взима уроци при френски живописци в Пловдив.) В средната част на първия олтарен ред са иконите на Спасителя, Св. Богородица – Одигитрия в сребърна ризница, храмовата Св. Успение Богородично (която по-сетне е разпространявана като литография), Св. Йоан Предтеча, следвана от Св. Георги, Св. Димитър и Св. Николай Мирликийски – все творби на Захарий Зограф. В третия олтарен ред са вградени още негови икони, сред които Възнесение Христово, 12-годишният Иисус в храма и др.

От Захарий Зограф са също така стенописните образи на Св. Георги над входната врата на зида около черквата „Св. Георги Метошки”, като и иконата Св. Иоан Предтеча.

В своите първи стенописи в аязмото при църквата „Св. Богородица – Благовещение“ (още „Рибна”, „Балъклийка” – заради рибките в аязмото) Захарий Зограф се е старал да докаже възможностите си и в тази техника, след като, вече 28 годишен, има своите признати постижения в иконописването (Пловдив, Копривщица). Всъщност това вероятно е било нещо като изпит – дали младият иконописец ще да се равнява с баща си и брат си и по работата „на дувар“. Храмът бил собственост на Бачковския манастир и е възможно управата на манастира да го е поканила за стените на аязмото, за да го видят колко струва като зографин, преди да решат за стенописите в манастира. Изпитът е бил издържан с успех, защото е последвала голямата поръчка за изписването на църквата „Св. Никола“ в Бачковския манастир, с която Захарий се заема две години по-късно. Прочее, първата му работа не отстъпва по качество от прочутата зография в Бачковския манастир. Тематично стенописите са свързани с мястото и значението на аязмото като проводник на благодатта на Богородица. В куполното пространство са изобразени Богородица с Младенеца в темата Ширшая небес (Платитера), в пандантивите – четиримата пророци Давид, Соломон, Моисей и Захарий, снабдени с библейски текстове и съответстващи атрибути. Смята се, че в образа на пророк Захарий зографът за първи път дръзва да се самоизобрази в храмово пространство. Иначе тук той внимава да не излиза от канона и фигурите са донякъде сковани, макар индивидуализирани и обемни. Затова пък цветовете са светли и свежи, в съзвучие с търсеното жизнеутвърждаващо внушение за мястото с благодатния извор. С въображение са изпълнени и бароковите обрамчвания с цветя и ленти.

В църквата се намира и една от Захариевите икони на тема Св. Богородица Живоносен източник [видео]. Възможно е именно тук да е източникът на вдъхновение за всичките му четири икони на тази тема, вкл. и иконата в „Св. Петка Стара“ в Пловдив (празникът „Живоносни източник” се отбелязва в петък на Светлата седмица след Възкресение Христово, което обяснява и присъствието на икони на тази тема в храмове, посветени на св. Петка, освен и където има аязмо). А останалите две икони са в манастирите край Асеновград  „Кирик и Юлита” и „Св. Петка Мулдавска”. Във всичките тях намираме различно третиране на темата, и образи, които не се повтарят. Последната от изброените икони е най-разточителна като включени сюжети, пресъздаващи именно преизобилието на спасителни дарове с източник Божията майка и покровителстваните от нея чудотворни изворни води.

В Мулдавския манастир, който отстои на 7 км югоизточно от Асеновград, се намира и една от иконите на Димитър Христов Света Богородица от Кикос (1836), тема, която двамата братя наследяват от баща си, но е особено често разработвана от по-възрастния.

Над Асеновград, само на 3 км от центъра му, е разположен Горноводенският манастир „ Кирик и Юлита”, който освен споменатата по-горе, пази още пет икони от Захарий Зограф – Св. Атанасий, Иисус Христос, Св. Йоан Предтеча, Св. Богородица Живоносен източник, както и  Кирик и Юлита (на десния кивот).

ВРАЦА

Работата на първите две поколения от доспейската зографска фамилия във врачанския край ще бъдат представени тук само бегло:

Христо Димитров

(Враца е родното място на Александра – съпруга на Христо Димитров и майка на Димитър)

В митрополитската църква  „Св. Николай“ – икони от 1803 г.

Царски двери от с. Крета, Врачанско – съхраняват се във Врачанския музей.

В музея се пази и икона Св. Николай Мирликийски, която е била в долния ред на иконостаса на църквата на Черепишкия манастир.

В Черепишкия манастир – престолни икони в старата църква на манастира: Св. Йоан Кръстител и Свв. безсребреници Козма и Дамян.

Иконата Свв. Козма и Дамян от Карлуковския манастир днес се намира в Националния исторически музей в София.

Димитър Христов

Иконописен ансамбъл във врачанската църква “Св. Възнесение”(1857-58).

Заедно със синовете си и брата си Захарий, Димитър Зограф е изработил икони за църквата „Рождество на пресвета Богородица” в Берковица.

В Черепишкия манастир: Димитър и Захарий изписват старата църква на манастира.

В Карлуковския манастир: иконостасни икони.

ЩИП и други места в МАКЕДОНИЯ

В Щип се намира най-голямата сбирка икони от Самоковската школа извън България, включваща много творби от Христо Димитров, Димитър Христов и Захарий Зограф (и Никола Образописов). Работата на зографите в Щип и околностите са изредени далеч не в пълнота и са представени отново телеграфично.

Христо Димитров (1810)

В църквата „Св. Никола“ в Щип – икона Св. Йоан Рилски.

Стенописи на църквата „Успение Богородично“ в Ново село, Щипско. В същия храм – цикълът икони Христос Вседържител, Възкресение Христово, Успение Богородично, Свети Пантелеймон, Йоан Кръстител и пр. (В галерия към църквата са изложени над 130 икони на Станислав Доспевски.)

В църквата „Св. Рождество Богородично“ на Осоговския манастир „Св. Йоахим“ – две царски икони: Иисус Христос и Св. Богородица Одигитрия.

Вълнуващи стенописи [видео] в църквата „Св. Йоан Предтеча“ на Бигорския (Дебърски) манастир „Св. Йоан“, вероятно от 1800 г., и любопитни фалшифицирани надписи край изображенията на български царе.

Димитър Христов (1838-1859)

В Скопие: икони Св. Йоан Кръстител и Успение Богородично в църквата „Св. Богородица”; Свв. Константин и Елена в църквата „Св. Димитър”; пет престолни икони в църквата „Св. Спас” – Възнесение Христово, Три светители, Свв. ап. Петър и Павел, Възнесение на пророк Илия, Св. Георги и св. Димитър.

6 царски икони в храма „Св. Никола“ в село Ранковце край Крива паланка.

10 царски икони в „Св. Атанасий“ в село Оризари край Кочани (Св. Николай Мирликийски, Св. Харалампий, Св. Димитър, Св. Атанасий Александрийски, Св. Богородица Елеуса, Иисус Христос Вседържител, Св. Йоан Предтеча, Арх. Михаил, Св. Георги, Три Светители) и три икони в „Св. Георги“ в Кочани (Св. Георги, Св. Спиридон, Св. Пантелеймон и св. Трифон).

4 царски икони в „Св. арх. Михаил“ в село Спанчево, обл. Кочани (Св. арх. Михаил,  Св. Богородица, Иисус Христос Вседържител, Св. Йоан Кръстител).

Захарий Зограф (1843)

Икони в щипската църква „Св. Богородица“.

СОФИЯ

Христо Димитров рисува икони в София за църквите „Св. Петка Стара“ и „Св. Никола Стари“. Вероятно около 1827 г. в същото населено място идва да работи неговият син и следовник Димитър Христов.

Днес може да се види иконата Три светители (Св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и св. Григорий Богослов) от Димитър Зограф, която се намира в Митрополитската църква „Св. Неделя“ на поставка край южната колона при входа на храма. Отново впечатлява със скрупульозното изписване на диплите (намерен е баланс между реализъм и трансцендентност) и изобщо с перфектната техника, но и с вглъбените изражения.

В колекцията икони на Археологическия музей (към Национален археологически институт – БАН):

Апостол Юда. Нарисувана от Христо Димитров. Произход: Лозенград, края на ХVIII в. Темата е необичайна, както и е необичайна и некачествената дървена основа; разположението на фигурата в иконописното поле е също особено, а произходът – далечен, но може би атрибуцията е стъпила върху стилни особености като характерната бадемовидна форма на очите, която някои специалисти приписват на влиянието на италианския академизъм „тип Гуидо Рени“, обаче комай си е свойствена за специфичното виждане на зографа. Образът на апостола впрочем силно напомня примерно този на св. Лука от стенописа Св. евангелист Лука рисува икона на Св. Богородица Кикотиса, нарисуван от зографа в параклиса в Рилския манастир.

Богородица Кикоска. Нарисувана от Димитър Христов.

Богородица от Кикос с четиримата евангелисти и ангели, подписана: „Изобразися рукою Захарийя. 1829“. Икона от Захарий Зограф.

Богородица Елеуса от Кикос. Самоковска школа. Много прилича на рисувана от Христо или Димитър.

Св. Атанасий (1827). Нарисувана от Димитър Христов.

Новозаветна Св. Троица. Нарисувана от Димитър Христов.

Благовещение. Нарисувана от Димитър Христов.

Рождество Богородично. Нарисувана от Димитър Христов.

Пророк Илия. Много прилича на рисувана от Христо или Димитър.

Интересно е да се сравняват светогорски икони с тези от Христо и Димитър – формата на очите, вглъбението. Напр. тази Св. Богородица Портаитиса.

Национален църковен историко-археологически музей (НЦИАМ)

Икони от Христо Димитров: Св. Йоан Предтеча (1797 г.) и Св. Богородица Елеуса – Умиление (XVIII-XIX в.).

Икони от Димитър Христов: Св. Богородица Елеуса от Кикос със св. Георги на кон, Св. Богородица Троеручица със св. Сава и св. Симеон Сръбски, св. Атанасий, св. Василий и св. Димитър на кон (средата на 1820-те), Св. Богородица Сладкоцелувание (1834).

Неподписани творби на Захарий Зограф са иконите Св. Трифон и Христос Велик Архиерей (в резбена рамка) – от Пловдивския му период.

Национален исторически музей

Тук се намира иконата Свв. Козма и Дамян от Христо Димитров, от Карлуковския манастир, датирана от началото на ХIХ в.

Уброс и най-ранната икона Св. Богородица Кикотиса (1829) на Захарий Зограф също се намират тук.

Национална художествена галерия

В НХГ са изложени автопортретът на Захарий Зограф и портретът му на Неофит Рилски. Пак тук се съхранява и семейната колекция от гравюри.

Криптата на храма „Св. Александър Невски“

Експозицията за християнско изкуство на Националната галерия е разположена в криптата на храм-паметника “Св. Александър Невски”. Могат да се видят следните икони от Димитър Христов: Св. Богородица от Кикос (1830), Св. Богородица Млекопитателница (1830), Св. Терапонтий и Св. Неделя (средата на 1830-те), Св. Богородица със св. Йоан Рилски, св. Теодор Тирон и св. Николай (1843), Св. Богородица Троеручица със св. арх. Михаил и св. Макарий  Египетски (1851). НХГ притежава икони от Захарий Зограф, примерно втората му Св. Богородица Кикотиса (1830) (третата е в Мулдавския манастир, 1838).

ПАЗАРДЖИК

Дестинацията Пазарджик, наред с Пловдив, подложих на терен на теста „2 в 1“ – т. е. дали за 1 ден могат да бъдат посетени всички паметници, оставени в дадено населено място от първите 2 поколения на Доспейската зографска фамилия.

В катедралната църква “Св. Успение Богородично” [видео] има над 20 икони от Христо Димитров. Предполага се, че върху тези икони старият зограф работи непосредствено преди смъртта си и затова не успява да довърши в цялост започнатото. Неговите икони се намират в централния иконостас и в параклисите “Св. Николай Мирликийски” и “Св. Архангели” от двете страни на притвора, както и в параклиса „Св. Неделя“ в двора на църквата. Двете икони от емпорията на храма – Св. Богородица на трон и на Иисус Христос Вседържител на трон сега са в процес на реставрация, и бяха положени върху маси в северния параклис “Св. Архангели”.

Иконите от Христо Димитров в иконостаса на южния параклис “Св. Николай Мирликийски” (отляво надясно) са: Св. Йоан Рилски, патронната икона Св. Николай Мирликийски, Св. Богородица Кикоска (до олтарната врата), Св. Новозаветна Троица (отдясно на олтарната врата), Три светители, Св. Спиридон и св. архидякон Лаврентий. Една служителка към храма сподели, че на гърба на една от иконите било изписано „лето 1814“.

Досега не е известно Христо Димитров преди или след работата си в параклиса на “Св. Успение Богородично” да е разполагал иконите Св. Богородица от Кикос и Св. Новозаветна Троица в царския ред. Този негов избор тук е в съзвучие с изключителната въздейственост на двете икони. (Успях набързо да снимам само първата от тях чак вечерта преди затварянето на храма, защото споменатата служителка по-рано ме беше отпратила към митрополитския наместник за разрешение за снимане, като за целта трябвало да се дойде обаче в друг ден.) Архетипното „майка-син“, неотделимо от Божественото при тази икона  Кикотиса от Христо Димитров, е постигнато в един примитивен – първозданен ключ. Коренно различна е иконата му Св. Новозаветна Троица. Колоритно тя предизвестява някои икони на неговия внук Станислав Доспевски, каквито впрочем могат също да се видят, на великолепни проскинитарии в наоса на църквата. Пейзажът в тази икона е разработен живописно, почти импресионистично (напомняйки съвременника си Джоузеф У. Търнър). Пред този драматичен пейзаж на кипяща в жълто и кафяво хаотична вселена, доминирана и пронизвана от живототворящия Св. Дух, са седящите фигури на Отеца и Сина, чиито погледи са насочени напред. (В икона от Димитър Зограф, следваща същия иконографски модел що се отнася до фигурите, Иисус Христос гледа надясно; лицата на Отеца и Сина са безизразни, безразлични. Колекция на музея към Националния институт по археология при БАН.) Израженията им в неголямата икона от Христо Димитров обаче се разчитат ясно и те са твърде различни. И двата образа внушават спокойствие и съпричастие, но погледът на Отеца е натежал от познанието и отговорността, докато в погледа на Сина се четат доверие и милост.

Иконата Св. Йоан Рилски впечатлява с проникновения съсредоточен поглед на светеца, съпреживяващ тегобите на човеците, но изискващ от тях праведност. Иконографски образът му е подобен на съседния Св. Николай Мирликийски Чудотворец, но внушението е различно, което дава повод за размисъл за свободната воля vs. упованието в чудеса.

Свв. Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Богослов от иконата Три светители трогват всякое магистрантско сърдце с израженията си на усърдстващи учени.

В северния параклис „Св. Архангели“ в иконостаса се намират следните икони от Христо Димитров (отляво надясно): Кръщение Господне, Архангелски събор, Св. Богородица Одигитрия, Иисус Христос Вседържител, Йоан Кръстител, Св. Дионисий, както и апостолски икони от Деисисния ред.

В главния иконостас на храма са поставени следните големи икони от Христо Димитров с размерите на иконите от емпорията (отляво надясно): Архангелски събор, патронната Св. Успение Богородично, Св. Йоан Кръстител в цял ръст, Св. Георги на кон (зад светеца на коня е изобразен смалено младежът от Петото чудо на св. Георги). В края, запълвайки мястото в иконостаса, са и две по-малки възтесни икони една над друга – Св. Ананий и Св. Теодор Тирон. Интересно е доста безкомпромисното тъмно очертаване на силуетите на фигурите от сцената на патронната икона, около 60 години преди Ван Гог.

В главния иконостас, освен рисуваните на платно от Станислав Доспевски, са вградени и следните монументални икони, създадени от Димитър Зограф през 1854-6 г., наскоро след като през 1853 г. е загубил съпруга и брат (отляво надясно): Поклонение пред иконата на Св. Богородица (Св. Лука показва на Богородица нарисуваната от него икона), Христос Вседържител (в цял ръст, с глобус в лявата ръка), Св. Богородица с Младенеца (в цял ръст, с жезъл в дясната ръка, стъпила върху месечина), Преображение Христово и Св. Виктор, св. Мина и св. Викентий. Иконите са с високото качество, присъщо на зографа Димитър Христов и са нарисувани в топлите тонове, използвани и от баща му в този храм. Във всички икони от бащата и сина от главния иконостас и от иконостаса на северния параклис фонът е зелен (различни нюанси на блатнозелено), а надоблачното Небесно царство е в жълто (яйченожълто, нюанс червено злато).

Пропуснах да разгледам емпорията, където би трябвало да се намира иконата Св. Харалампий (1819) от Христо Димитров, която остава недовършена. Предполага се, че работата на зографа е била прекъсната от смъртта му, и нещо повече – че той е починал внезапно именно в Пазарджик. (Основание за това дава и сметководният тефтер на Димитър Христов, сочещ разходи около погребението, предназначени за пазарджишкия владика и свещениците. Предполага се, че в работата на тогава над 70-годишния зограф е помагал по-големият му син, който е бил 23-годишен.)

Параклисът „Св. Неделя“ към църквата трябва да съхранява в иконостаса си апостолски икони, рисувани от Христо Димитров. Параклисът обаче не беше отворен.

Затворени (в събота) бяха и църквите „Св. Петка“ и „Св. св. Константин и Елена“.

В „Св. Петка“ трябва да се намира иконата от Христо Димитров Св. Богородица неувяхваща роза с Иисус Христос Цар, чиято иконографска схема през 1840-те години Димитър Христов използва в стенописите на католикона на Рилския манастир. В същата църква трябва да има иконостасни икони от Димитър Зограф: Възнесението на пророк Илия, Св. Харалампий, Св. Петка, Св. Богородица Милующа, четирите икони на Царските двери, Иисус Христос Вседържител, Св. Иоан Предтеча, сред които и втората му Св. Богородица Живоносен източник.

В „ Константин и Елена“ иконостасният ансамбъл е дело на Димитър Зограф. Това са големи икони (отново около 1.50 на 1 м) в стила на барока, в т.ч. патронната  Свв. Константин и Елена, Св. Богородица Одигитрия на трон, Иисус Христос Вседържител на трон (с глобус в ръка), както и иконите Св. Николай Мирликийски, Св. Харалампий, Св. Параскева, Св. Богородица Милующа (от Кикос), Св. Мина.

Църквата “Св. арх. Михаил” беше отворена. В иконостаса са вградени големите икони Възнесение на пророк Илия и Възнесение Господне, за които се смята, че са от Христо Димитров. Те, заедно с останалите икони от иконостаса, имат аркоподобни декорации – рози на черен фон, напомнящи лаковата украса на дървени изделия в руското народно приложно изкуство. Същите, макар и по-усложнени, имат иконите на Станислав Доспевски от „Св. Успение Богородично“. В западния притвор на църквата имаше една забележителна икона Се Человек. Свещеникът от храма и клисарката благодушно не се възпротивиха на снимането на иконите (аз пък благоразумно този път не поисках разрешение).

В църквата „Св. Преображение” (“Гръцката“) може да се види иконата Св. Николай Чудотворец, изписана от Димитър Зограф.

По пътя към Пазарджик може да се спре на гара Белово. В село Голямо Белово, което през Възраждането е във възход, а днес е в землището на града Белово, се намира храмът „Св. Георги“. По външен вид той силно напомня трикорабната базилика в Пазарджик, подобна е и архитектурата на външните галерии. Всъщност храмът в този си вид (1813) е завършен четвърт век преди последното възстановяване на Пазарджишкия „Успение на Св. Богородица“. В „Св. Георги“ част от царския ред на иконостасните икони са рисувани от Христо Димитров. Иконата Св. Николай е една от общо четирите известни икони, носещи подписа на майстора.

На 12 км югозападно от Пазарджик пък се намира Баткунският манастир „ Петър и Павел“. Иконостасните икони на манастирската църква [видео] се смята, че са рисувани от Димитър Зограф, с изключение на патронната икона на св. апостоли Петър и Павел (1809), която е рисувана от Христо Димитров. В предверието са изложени Апостолски събор, Св. Георги на кон, Св. Екатерина и Св. Харалампий, висококачествени възрожденски творби, вероятно също рисувани от Димитър Христов.

В околностите на Пазарджик, в селото Варвара (отстои на 19 км от Пазарджик, но по-близо е откъм гара Септември), в иконостаса на църквата „Св. Варвара“ могат да се видят още икони (1814) от Христо Димитров.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Спорът – доколкото съществува – кой от двамата синове Димитър и Захарий е по-голям майстор в църковното изкуство може би трябва да заглъхне, поне докато не бъде отдадена порядъчна почит към наследството на техния баща Христо Димитров. Иде реч не за специални изследвания, каквито вече има – и ценни, и растящи по брой. А за навлизането на образите, които е оставил, в днешната наша художествена култура. Позволявам си дързостта, надявам се – простима за едва-що начинаещ неофит в опознаването на църковното изкуство, да изкажа мнение, че бащата е по-оригинален, по-смел експериментатор (sic!), с по-интересни завои в еволюцията си, по-богат на идеи, по-дълбок и по-вдъхновен иконописец от своите талантливи синове, които носят тъй различаващи се, безспорни дарби. Той, оказва се, е и доста по-загадъчен.

Наследството на Христо Димитров и синовете му Димитър и Захарий е залог, че художественото творчество на Балканите има своите шансове – било чрез гени или чрез меми – да продължи и занапред да отразява духовното развитие на народите и да бъде един от стимулите му. Така както веднъж го е направило през не по-малко обременената с проблеми епоха – в сравнение с наши дни, – Възраждането.  Всъщност възраждане има там, където не е угаснал стремежът към усъвършенстване, и тогава, когато, стъпили здраво върху традицията, с чисти намерения търсим добрите нови решения.

Литература:

Асен Г. Христофоров. Самоков. Изд. НСОФ, 1962

Елена Попова. Зографът Христо Димитров от Самоков. Изд. Агата-А, 2001

Георги Тодоров. Образописно богословие в Рилския манастир – приемственост на богословски теми в стенописи от ХІV и ХІХ век. Църковен вестник, година 102, брой 19, 2002

Георги Тодоров. Захарий Зограф и залезът на българската икона. Църковен вестник, година 103, бр. 18, 2003

Георги Тодоров. Димитър Зограф – недооцененият първомайстор. Църковен вестник, година 103, бр. 22, 2003

Мария Огойска. Захарий Зограф – човекът, в неговия дом. Християнство и култура 4(39) 2009, 115-128

Александър Арнаудов. Катедралната църква „Успение Богородично” в град Пазарджик. Изд. Беллопринт, 2009

Елена Генова. Второто поколение зографи от Самоковската живописна школа. Изд. Омофор, 2012

Елена Генова. Пълен електронен каталог на творчеството на Димитър Христов, Йоан Иконописец и Костадин Вальов

Елена Генова. Електронен опис на творчеството на Димитър Христов Зограф.

Асен Чилингиров. Гръцки дневник: септември 1989. Стр. 293-295. Изд. Херон прес, 2013

Елена Генова. Димитър Христов Зограф. Списание Свет, бр. 8/2015

Проф. Елена Генова представя: Самоковската иконописна школа (БНР, аудиофайл, 2016)

Галерия М. М. Митов. Фотографии на Марин Митов.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!