Направи дарение на училище!

Много е говорено за оръжията и тактиките на прочутите римски легиони. Редно е да се отбележи, че те са изиграли своята решаваща роля още от дните на Римската република (3в. пр. н.е.), чак до залеза на Римската империя през 4в. от н.е. Въпреки това, отвъд подвизите във величествени битки и запомнящите се резултати от тях, е имало по-човешка и близка до обикновения гражданин страна на тези мъже в редиците на легионите. Без повече протакане, нека хвърлим поглед върху 10-те изненадващи неща, които трябва да знаете за римските легиони.

1. Хора от селата били предпочитани в легионите

Общо казано, всички мъже във възрастовата граница между 17 и 46 години са можели да положат военна служба. Все пак най-разпространената възраст за постъпване обикновено клоняла към 20 – годишните. Интересно е, че всеки легионер е трябвало да заяви своя origo (лат.- произход) като градски. Въпреки тези лъжливи твърдения, по-голямата част от легионерите имали селски корени. В резултат документите за градски origo често трябвало да бъдат фалшифицирани по време на вербуването на войниците, обикновено от самите чиновници. Тази тенденция да бъдат преправяни документи специално за тези хора имала много по-римски стил логика зад себе си – тъй като селяните били смятани за по-корави и с по-високи нива на издръжливост, те били и по-подходящи. Не само това, те били смятани също за по-надеждни заради простоватия тип характер, породен от (предполагаемата им) незапознатост с мръсната страна на градския живот. Както Вегеций пише в своя труд “Epitoma Rei Militaris” (лат.- “По военните въпроси”):

“Те са отгледани под откритото небе в живот на работа, търпейки слънцето, невнимаващи за сянка, незапознати с публичните бани, простодушни, доволни от малко, със закалени крайници, за да издържат на всякакъв вид мъка и за които владеенето на оръжие, копаенето на ров и носенето на товар е това, с което са полезни на държавата.”

В някои случаи се стигало до такива крайности в романтизирането на селския живот, че дори при бунт в армията бивали обвинявани “меките” градски новобранци (както отбелязва Тацит). И тъй като започнахме темата за характеристиките на легионера – след като бива избран за армията, младият мъж (обикновено в късен пубертет или в 20-те си години) трябвало да премине период наречен probatio (лат. – пробен период). През това време били проверявани докрай едновременно характерът и здравословното му състояние. Достатъчно е да се каже, че смятаните за неморални или неподходящи новобранци (като крадци или подобни) били пресявани и гонени от армията.

Разбери повече за БГ Наука:

***

2. Римското гражданство не било изискване, но да си роден свободен било задължително

Обратно на разпространеното мнение, легионерът не винаги бил римски гражданин (въпреки че на хартия е трябвало да бъде така). Това заобикаляне на закона било последствие от гражданските войни, които бушували на римска територия в края на Републиката. Юлий Цезар, например, изградил legio V Alaudae от гали, които по-късно направил официално римски поданици. Докато през късния 1 в. пр.н.е. Марк Антоний нямал достъп до основните пунктове за събиране на войници в Италия, той прибягнал до отчаяното решение да запълни военните си редици (от около 23 легиона) с местно население от източните провинции Сирия и Египет. Обобщено – често римското гражданство не било изискване, а по-скоро статут, който легионерът получава по време на своето вербуване. Все пак задължително условие оставало той да е свободно роден, като за робите било невъзможно да имат военна кариера. Те можели да участват в легиона само под формата на слуги и поддържащи единици (виж точка 9).

Освен това, въпреки че легионерите би трябвало да са били доброволци, присъединили се към армията, много от тях просто били записвани в легионите заради нуждата от повече човешка сила по време на гражданските войни и по-късно през управлението на Август. Имало конкретен случай (според Тацит), когато император Тиберий искал да обиколи целите римски околии в опит да запише новобранци и да запълни позициите на оттеглилите се ветерани. Владетелят бил решен да вземе тази крайна мярка заради липсата на доброволци, които да постъпят в легионите.

3. Тренировката на легионерите имала суров вид

Свежите новобранци, които успешно се записвали за легионери, трябвало да преминат през тренировъчен период от 4 месеца. Тренировките обхващали първо маршируване в продължение на 29 км за 5 часа с нормални крачки и след това 35 км за пет часа с бърз ход, цялото разстояние изминават докато носят раница, която тежала над 20 кг. Тази тежест била нарочно използвана за увеличаване на издръжливостта на легионера и така симулирала общата тежест на бъдещите доспехи, които войниците трябвало да носят в пълно снаряжение (само lorca segmentata можела да надвиши 10 кг). Както би се очаквало – бавните били безмилостно бити от центурионите и офицерите с тежки тояги.

След като трудните маршови обиколки биват овладяни от легионерите, те били обучавани в бойни маневри (включително каре, клин и известната testudo (лат. костенурка) формация  и сигнализиране. В последния етап тренирали с оръжия, а в някои случаи и плуване. Интересно е, че изкуствените мечове и щитове, които били ползвани в тренировка, били от дърво и плетена ракита, но тежели двойно повече от реалните оръжия. Това се правело с цел легионерът да свикне с умората и изтощението, които биха се появили в реална битка. Като се има предвид този строг режим, думите на Вигеций звучат вярно:

“Не виждаме друго обяснение за завладяването на света от римляните, освен тяхното военно обучение, лагерна дисциплина и опит в битка.”

4. Заплащане и продължителност на служба често се разминавали

През 13 г. пр.н.е. Август следвал политиката от предишните векове и официално направил продължителността на военната служба 16 години. Нужно е да се отбележи, че дори след изтичането на тези години се очаквало воинът да се присъедини към vexillum veteranorum или отряд на ветераните за още 4 години (виж точка 9). Обаче през 6 г. от н.е. първоначалното службено време било увеличено на 20 години, както и вече било придружено от praemia militare или бонус разпускане. Това било твърда сума от 12 хил. сестерции (или 3 хил. денарии). А до средата на първи век от н.е. службата вече била 25 години. Отвъд официалния период, често във време на война не били следвани протоколите. Резултат на това са повторните набирания на легионери, които отдавна са завършили своята служба, като се случвало някои мъже да се бият за легиона си в продължение на 3-4 десетилетия. Достатъчно е да се спомене, че такива хаотични мерки често водели до бунтове.

Колкото до заплащането, освен основната сума на praemia militare, обикновеният легионер получавал 900 сестерции на година (плащани на 3 вноски). Тази заплата била същата поне до 80 г.от н.е, въпреки предполагаемата инфлация. Сумата се различавала за различните по ранг в легиона – подофицерите и специалистите получавали 1,5 или 2 пъти повече от базовото заплащане на редовия легионер. Още повече – тази парична стойност била само начална единица, от която били изваждани различни разходи на легионера като например храна, снаряжение и дори погребалните такси. Все пак имало случаи, когато легионерът получавал по-малко отколкото заслужавал и понякога дори били използвани методи на заплащане като даване на безполезни парцели земя вместо praemia militare.

5. Примамката на плячка и грабеж

От друга страна много потенциални новобранци все пак били привлечени от идеята за присъединяване към легиона заради плячката. Много харизматични командири изтъквали очевидната популярност на плячкосването (и неговото “честно” разпределяне после), особено когато се водела война срещу по-силни и богати съседи. Според Цицерон това може би бил основният фактор, който мотивирал отчаяните войници под командването на Марк Антоний. Популярна тяхна практика също сочи за склонността им към грабеж – войниците често събличали труповете на враговете си като пръв акт на победа над тях след битката.

Римляните също не били над “варварството”, което често бива приписвано на техните врагове. Например след оскверняването на мъртвите, римски обичай било многобройни отрязани вражески ръце да бъдат превръщани в трофеи. По време на някои военни времена, към тези издигнати над земята трофеи започнали да добавят и вражески трупове, както и глави, набодени върху остриета на надигнати платформи. Самият Цезар прибягнал до подобни смразяващи кръвта практики, когато войните му победили римските войски на Помпей отвъд лагера на Мунда (както се споменава в “Испанските войни”) :

“Щитове взети от вражески ръце бяха поставени, за да служат като стена, труповете им – като укрепление. Отгоре, пронизани на върхове на мечове, били отрязани човешки глави.”

6. Мъжко сближаване и готвене

Отвъд дисциплината и тренировките, една от ключовите причини за успеваемостта на легионерите била директно свързана с чувството за братство в центурията (съставена от 80 мъже). На по-ниско ниво центурията (лат. centuria) била разделена на децет contubernium (палаткови групи от по 8 души). Тези разделения в общи линии довели до другарски отношения между хората в палатковите групи, които трябвало да се бият, да вечерят и да почиват заедно в продължение на десетилетия през военните си кариери. Това чувство на идентификация често се пренасяло и в морала им под формата на желание да защитават бойните си другари по време на реална битка.

Любопитно е, че упражненията за сближаване не били ограничени до техния contubernium. Римската армия също имала система наречена rontubernium, която грубо казано била смесена група. От тези случайно събрани войници се очаквало да готвят ястията си и да ядат заедно (цената на храната била приспадана от заплатите им). Накратко казано – липсата на хаотични зали и готово приготвена храна заздравявала връзките между легионерите, на които се налагало да разчитат един на друг дори за едно спокойно ядене.

7. Страхливостта била посрещана с тежки наказания

В съвременния контекст терминът „децимация” се отнася до пълното унищожение на местообитанието, популацията и дори еко системата. Но по римско време при  различни генерали това било наименованието на метод за дисциплинарно наказание, който бил нарочно прилаган в легионите. Произходът на думата е от латинското decimates и е свързано с decem (десет). Когато това наказание все още било ползвано, най-вероятно е било известно като decimatio. То представлявало жестокия процес, при който бил избиран всеки 10-ти мъж от кохортата (приблизително 480 души), за да бъде убит. Най-шокиращата част е, че тези нещастни хора трябвало да бъдат убити с камъни или пребивани до смърт от останалата част от бойните си другари – брутална практика с името fustuarium.

Безпощадното наказание обикновено било ползвано за легионерите, които демонстрирали неподчинение, страхливост, заговорничели, имали намерения да убият другар, участвали в шпионски дейности, дезертьори или както в няколко случая – престрували се на болни, за да не участват в предстоящи военни дейности. И по типичен римски маниер – ”демократичността” на наказанието се състояла в случайния подбор на войниците (на лотариен принцип) независимо от техния ранг, репутация или изобщо дали е замесен в престъплението или не. Останалите воини понякога били принуждавани да спят извън главния лагер и били оставяни на диета от ечемик, който е по-труден за храносмилане от обикновените им порции пшеница.

8. Медицинско освобождаване

Животът на легионера не бил свързан само със слава и триумфи, както популярната култура го представя, но все пак тогава е имало и някои прогресивни практики прилагани от римляните в случаи на храброст. Например, ако войникът е бил тежко ранен и не е могъл да продължи по-напред във военната си служба, на него му била давана missio causaria или освобождение по медицински причини, което било равно на почетно освобождение или honesta missio.  Това вдигало и социалния му статус, който ставал по-висок от този на обикновените граждани, и освобождавало разпуснатия легионер от данъци и други граждански задължения.

Разбира се, шансът за оцеляване след тежка рана бил много нисък в древността. Дори след като бил лекуван от професионален medici (хирург и неговите помощници), които били част от всеки легион. Така че, обективно казано,  missio causariа може да не е билa честа практика заради високата смъртна вероятност.

9. Освен обикновени легионери имало ветерани, доктори, инженери и роби

Легионерът можел да се смята за ветеран само след като е завършил своите задължителни 16 години в армията. Дори след толкова дълъг период на служба през 1 в. от н.е,  не се предполагало войникът  да се пенсионира от легиона. Вместо това ветеранът бива преместен в специален отряд (vexillum veteranorum) за още 4 години. Обикновено този отряд се състоял от около 500-600 мъже, като той имал собствена административна част с различни офицери. Все пак бил прикачен  към основния легион, но можел понякога да бъде изпратен отделно в битка. Пример за такъв случай е гарнизонът от ветерани при град Тала, който бил отделен от legio III Augusta през 20 г. от н.е. Не е изненадващо, че ветераните с дългогодишния си опит били силно успешни срещу пристъпите на Танфаринат и неговите нумидийски сили.

Освен vexillum veteranorum имало също роби (или calories), които могли да съпътстват легиона. За разлика от ветераните, робите били управлявани като част от легиона с общо 180 мъже към всяка кохорта от 480 войника. В общи линии един легион (най-често съставен от 10 кохорти) можел да бъде следван от около 1 200 роби. Тези мъже били тренирани за специалните нужди на войната. По време на спешни случаи те дори били въоръжавани, за да защитят лагера.

И на последно място – войниците, които правели армията наистина самодостатъчна, били immunes – група от високообразовани специалисти в редиците на всеки легион. От доктори и инженери до архитекти, тези мъже били освободени от тежкия труд на редовите войници, докато в същото време били по-добре заплатени от тях.

10. Щитът бил почти толкова оръжие, колкото и защита

Традиционният щит на римския легионер бил наречен scutum. Първо стандартният scutum от 1 в.пр.н.е. представлявал щит с овална форма и тегло от около 10 кг, после неговата форма се променя към извита правоъгълна дъска по време на управлението на Август. Тази промяна драстично намалила тежестта на щита на 7,5 кг (като по-късните вероятно дори били 5,5 кг). Щитът бил държан с хоризонтален захват с изправена ръка.

В интерес на истината правоъгълният scutum  с груби мерки от 102 х 63 см вършел добра работа в предпазването на тялото на легионера, но най-голямото му предимство се състояло в потенциала му за офанзива. Легионерите се блъскали в опонентите си с цялата тежест на щита, а неговата горна част била ползвана, за да бутне и повали врага. Според Тацит (както е споменато в „Agricola”) такива тактики били ефективно използвани дори в конните кохорти (с техните плоски щитове) при Mons Graupius срещу каледонските врагове.

Автор: Dattatreya Mandal

Превод: Лилия Божинова

Източници: MIT.edu/ UNRV / RomanRecruit / Britannica / Roman-Empire

Книги: Roman Legionary 58 BC – AD 69 (By Ross Cowan) / Caerleon and the Roman Army (By Richard J. Brewer) / The Roman Army from Caesar to Trajan (By Michael Simkins)

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!