През 2014 година един от октоподите на Рой Калдуел изчезнал.

Калдуел, професор по интегративна биология в Калифорнийския университет „Бъркли“, държал рифовите октоподи (Abdopus aculeatus), събрани заедно с неговия екип на о-в Lizard в Австралия, в отделни запечатани аквариуми. Озадачен, той надникнал в резервоара на женския октопод и намерил сперматофори – капсули, съдържащи сперма от октопод, плаващи във водата. Поглеждайки по-отблизо, той видял мъжки октопод, заровен в чакъла.

Единственият начин, по който мъжкият октопод би могъл да се озове в женския аквариум според Калдуел, е той да се е промъкнал през тръбата, която пълни вода в двата аквариума – това може да се счита като доказателство за уговорена нощна среща.

Предвид изобилието от неврони в октопода – невероятните 500 милиона, както и историите за октоподи, които си играят, лесно можем да заключим, че те са умни създания. Това обаче не важи ли само, в случай че виждаме интелигентността, където искаме да я видим?

Многото неврони

Според Калдуел количеството на невроните само по себе си не е показател за интелигентност, която той определя като гъвкавост или умението за промяна на поведението с натрупването на опит. Той предполага, че многото неврони на октоподите, три пети от които не се намират в мозъка, а в нервните окончания по пипалата им, се използват за движение и промяна на цвета на кожата.

За разлика от хората, които са ограничени в обхвата на движенията на ставите си, няма естествени прегради за пипалата на гъвкавите октоподи. Така движението на тяхното тяло изисква повече неврони от тези, които са нужни на хората.

Много други неврони са предназначени за промяна на цвета на кожата на октоподите. Нужни са много нервни клетки за контрола на хроматофорите – клетки, съставени от пигмент и текстура на кожата, която прави възможна трансформацията на октоподите от петнисти и грапави в меки и гладки за броени секунди.

Октоподите могат да използват част от своите неврони за преднамерени действия по думите на Дженифър Матър, професор в катедрата по психология на университета Летбридж в Алберта, Канада. Дженифър изучава октоподите от средата на 80-те години насам. Подобно на Калдуел, тя определя интелигентността като използване на информация от околната среда за промяна на поведението, макар че тя също смята, че тази информация може да се използва за вземане на решения.

Предположението на Матър, че октоподите могат да планират своите действия, се основава на наблюдения, които други изследователи са правили в западния Тихи океан върху кокосовия октопод (Amphioctopus marginatus), който е познат с умението си да държи наоколо кокосови половини и черупки, преди да се затвори в тях, за да се защити. Според Матър важното е това, че октоподите носят кокосовите половини или черупки, а не просто се хвърлят в тях, когато ги намерят.

“Да, те използват неща от средата си, но е много по-важно, че те планират какво ще им е нужно по-нататък и предприемат действия сега с умисъл за предстоящите си действия”, казва Матър за Live Science.

Дали животните просто си играят, или могат да дадат бегла представа за интелигентността си, както когато някои интелигентни същества играят? Това е трудна концепция, която трябва да се разработи. Според професора по психология Гордън Бургхарт от университета в Тенеси играта може да бъде дефинирана като действия, които са спонтанни, повтарящи се, доброволни, изпълняващи се от здрави същества и подобряващи възможността за оцеляване. Макар и да прилича на поведение, което не е игрално, то трябва да бъде подобрена или преувеличена форма на друго поведение. Децата, които наливат в устите си сок и го гълтат, не отговарят на определението за игра. Но когато си напълнят устата със сок и го изплюват целия по килима целенасочено и неколкократно, се вписва в това определение.

Знаейки, че скуката може да бъде стимулатор за игра, Матър и нейният колега Роналд Андерсън, биолог в Сиатълския аквариум, който почина през 2014 година, поставили осем големи тихоокеански октопода (Enteroctopus dofleini) в отделни аквариуми с нищо друго, освен с плаваща бутилка от хапчета. Първото нещо, което направили октоподите, е да лапнат бутилките и да ги пуснат. Два от осемте октопода, обаче, опитали да напълнят бутилките със струи вода, но струите не влезли в бутилките, а се върнали обратно в аквариума. Тези октоподи направили няколко опита да напълнят бутилките.

В друго наблюдение Матър и нейният екип наблюдавали един от 14 често срещани октопода (Octopus vulgaris), който подавал между пипалата си кубче от лего повече от 6 пъти. Това действие на октопода било определено от изследователите като игра.  Въпреки че и други октоподи в проучването размахвали кубчето, никое от техните действия не отговаряло на определението за игра.

“Това, което определяме като игра, не се среща често, но то е налице и при възрастните, и при младите с еднаква честота. Предполагаме, че това е нещо като опит да се изследва околната среда и да се определи как работят нещата”. Матър го уподобява на когнитивен излишък. Тя обаче отбелязва и това, че играта на октоподите е с предмети, а не с други октоподи (но това не бива да ни учудва, защото октоподите са канибали).

Макар Калдуел също да е видял октоподите да си играят с предмети, той не е сигурен как да определи това им поведение. Той наблюдавал друг тихоокеански октопод (Octopus cyanea), който си играел с коркова тапа, потапяйки я във водата.

“Дали това е игра, не мога да определя, но в някои моменти съм се чудел дали просто октоподът не проверява годна ли е тапата за храна”, казва Калдуел.

Индивидуалността при животните

Интелигентните животни често показват индивидуални поведенчески черти. Както индивидуалните екземпляри от един и същи вид като октоподите могат да варират драстично, що се отнася до нерешителност и агресия и дали тези качества могат да бъдат показател за интелигентност, е друга тема.

Калдуел държи голям тихокеански октопод в своята лаборатория в Бъркли, който го пръска с вода всеки път, когато се доближи до него. Октоподът не пръска толкова често  колегите на Калдуел от лабораторията, но това не е показател, че октоподите не харесват Калдуел, защото другите октоподи от същия вид не повтарят действието му.

Калдуел тълкува това пръскане като защитна реакция, която показва, че октоподът не иска той да се върти наоколо. Може ли това обаче да се определи като знак за интелигентност?

“Мога лесно да кажа, че приемам това като признак на раздразнение” – отговаря Калдуел.

Матър има различно виждане за индивидуалните черти на октоподите.

“Мисля, че по-сложната нервна система изисква повече лично пространство”, казва тя. “Така ние бихме предположили, че колкото по-интелигентно е едно животно, по толкова по-различен начин то би използвало средата около себе си.”

Дали Калдуел избягва да признае, че октоподите са умни?

Туристите, посетили лабораторията на Калдуел, мислят така, след като чуят историята за мъжкия октопод, който намерил пътя до аквариума на женската през водната тръба. Те вероятно си представят как влюбеният мъжки октопод се изкачва през тръбата с нечисти помисли.

Макар че Калдуел не може да каже със сигурност дали октоподът е достатъчно умен, за да планира нещо такова, той вижда успеха на мъжкия октопод другояче.

“Мисля, че е било чист късмет, основан на факта, че октоподът е искал да изследва тръбата.”

Превод: Петър Евтимов

Източник: Live Science