Знаменитият Марко Поло и неговите „Пътешествия“ с ново издание

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=45028

„Пътешествия“ (ИК „Изток-Запад“) на Марко Поло е увлекателен пътепис, разкриващ интригуващи подробности за живота и обичаите на различни народи през Средновековието. Ценното издание привличала безброй читатели през вековете и продължава да буди жив интерес и до ден-днешен, тъй като в него изследователите откриват реални исторически факти и лица от това време.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Марко Поло е роден в семейството на венецианския търговец Николо Поло през 1254 г. и е кръстен на патрона на Венеция – евангелист Марко. Майка му умира при раждането, а баща му пътува често, затова Марко е отгледан от леля си. По това време Венеция е един от най-важните търговски центрове, осъществяваща многобройни връзки със страните от Близкия Изток. Арабските търговци носят в града-държава карамфил, канела, слонова кост, перли, придобити при пътуванията им до Китай и Индия. Благодарение на търговията нараства интересът на средновековните европейци към тези екзотични за европееца по това време източни страни. Николо Поло и брат му заминават на изток, като прекарват шест години в Константинопол, а оттам, преминавайки през Крим, пристигат в Бухара – голям търговски център в Средна Азия. Така достигат до Китай, управляван от Великия император Хубилай, наследник на династията на монголите. Венецианските търговци прекарват няколко години в столицата (дн. Пекин), като се радват на добро отношение от императора. През 1269 г. братята се връщат в родната Венеция, но няколко години след завръщането си решават да поемат отново към Китай. Този път взимат със себе си и 17-годишния Марко, за да го обучат в тънкостите на търговията. Пътуването им преминава през Йерусалим, Сирия, Армения, Багдад. Тримата търговци поемат по пътя на коприната, които ги отвежда до Памир, оттам преминават през северната част на Индия, посещават още редица интересни земи и достигат до китайския град Шанду – лятната резиденция на Хубилай. Великият император включва тримата венецианци в свитата си, а те остават в двора му цели седемнадесет години. Марко Поло пътува из цялата страна като пратеник на императора, изпълнявайки различни негови поръчения. Венецианецът с интерес наблюдава земите, които посещават, интересува се от хората, обичаите, природните богатства, занаятите. В книгата „Пътешествия“ Марко Поло отделя специална глава, разказваща за посещението му в Индия.

През 1295 г. търговците се завръщат във Венеция. Три години по-късно Марко Поло е пленен от генуезците и прекарва четири години в тъмница. Там се запознава с Рустичело от Пиза, автор на рицарски романи. Рустичело записва разказите за пътешествията на Марко и така се ражда една от най-популярните книги през Средновековието – „Пътешествия“ от знаменития Марко Поло. След като е освободен, пътешественикът се завръща във Венеция, където остава до края на живота си. Разказите за приключенията му из далечни земи стават любимо четиво за жителите на Стария континент и в продължение на векове книгата бива превеждана на много езици. Изданието не губи актуалността си и днес, тъй като изследователите откриват зад причудливите на моменти описания действителни исторически факти и лица.

„Пътешествия“ е втора книга от поредицата „Terra incognita“, в която е и „Пътепис“ на Евлия Челеби.

Откъс от „Пътешествия“, Марко Поло

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=45028

Пътят за Китай

Щом пътникът напусне тази крепост, язди през прекрасна равнина и долина, покрай приятен, силно обрасъл хълм с растителност и с хубави пасища, където изобилстват плодове и където нищо не липсва. Войските обичат да се спират тук заради голямото количество храна. Тази страна се простира на разстояние шест дни път и в нея има села и градове, чиито жители почитат Мохамед. Понякога пътникът преминава през част от съвсем безводна пустиня до сто и шестдесет-седемдесет километра, където няма вода. Хората трябва да я носят със себе си. Животните не пият вода, докато не излязат от пустинята и не стигнат до вода.

След тези шест дни пътникът достига до един град, наречен Шибарган^[1], в който има всичко в изобилие. Тук растат най-хубавите пъпеши на земята; сушат ги по следния начин: нарязват ги на резени, както се нарязва кожа на ивици, и ги оставят да съхнат на слънце, докато станат по-сладки и от мед. И трябва да се знае, че търгуват с тях и те им носят печалба при търговията с околните градове. Също така има дивеч в изобилие, както и зверове и птици. Сега свършвам с този град и ще разкажа за един град на име Балх.

Балх е великолепен и твърде голям град. Някога е бил още по-богат и по-красив, но татарите и други народи са го ограбили и опустошили. Но мога да разкажа на читателя, че там, където някога имало великолепни дворци и палати от мрамор, всичките днес са унищожени и в развалини. Според преданието тук Александър се оженил за дъщерята на Дарий. Жителите почитат Мохамед. И читателят трябва да знае, че този е последният град от владенията на хана на татарите от Леванта, разположени на източно-североизточната граница на Персия.

Напускаме този град и ще започна разказа за друга страна, наречена Талихан^[2]. Когато пътникът напусне Балх, язди в продължение на дванайсет дни на изток-север-изток, без да попадне на никакви села, защото жителите са избягали в укрепени планински селища поради страха от разбойници и нападатели, които някога са ги ограбвали. В страната има достатъчно вода и дивеч, както и зверове. В продължение на дванайсет дни няма храна, така че онзи, който ще изминава този път, трябва да носи припаси и храна за конете и за себе си.

Накрая пътникът достига до един град, наречен Талихан, където има голям пазар на царевица. Разположен е сред хубава околност, а планините на юг са много високи и има много сол. Хора идват от цялата околност да събират тази сол, която е най-добрата в света. Пътуват цели тридесет дни, за да си набавят тази сол. Тя е толкова твърда, че не може да се откърти освен със здрава желязна кирка. И уверявам читателя, че солта е в такова изобилие, че може да стигне за всички страни до края на света. Също така има планини с много бадемови дървета и фъстъци, които продават в големи количества.

Като се излезе от този град, пътникът продължава на три дни на североизток; по пътя се преминава през приятна околност, гъсто населена, богата на плодове, жито и лозя. Жителите ѝ са мохамедани. Див и кръвожаден народ са. Прекарват много от времето си в пиене – имат отлично варено вино, което много обичат. Не носят нищо на главата си, освен една ивица от платно, дълго десет длани, което увиват около главата. Много умели ловци са. Не носят никакви дрехи освен от кожите на уловените от тях животни, които щавят и превръщат в облекло и обувки. Умеят да щавят кожите на зверовете.

На края на трите дни път се намира един град Ишкашам, владение на княз. Останалите му градове и села се намират в планините. През този град тече голяма река.^[3] В тази област има много таралежи. Когато ловците насъскват кучетата си по тях, таралежите се свиват на кълбо и с бодлите, които покриват целия им гръб и страните, раняват кучетата на няколко места.

Този град се намира в голяма едноименна област, където си говорят свой език. Местните хора, които са скотовъди, живеят из планините, където са намерили отлични и широки жилища – пещери, които лесно се дълбаят, защото планината е от мека скала.

Когато напусне този град, пътникът изминава три дни път, без да попадне на човешко жилище или вода за пиене; трябва да си носи собствени запаси, но има достатъчно трева за конете. След това достига до областта Бадахшан, която ще опиша.

Бадахшан, или Балашан, е една страна, чиито жители почитат Мохамед и си имат собствен език. Бадахшан е едно голямо царство; за да се премине, трябват дванадесет дни; управляват го наследствени владетели, потомци на цар Александър и дъщерята на Дарий, Велик цар на Персия. В чест на Александър всичките владетели все още носят титлата Зулкарнейн, името на Александър на езика на сарацините.

От тази страна идват скъпоценните камъни, наречени шпинел, твърде красиви и ценни. Копаят ги от скалите из планините, където дълбаят на големи дълбочини както при миньорите, които копаят жила в сребърен рудник. Намират се в отделна планина, наречена Шигинан. И нека читателят знае, че те са предназначени само за царя и се копаят по негово нареждане. Никой не може да идва в планината за тези скъпоценни камъни, без да се изложи на мигновена смърт, а изнасянето им от царството е забранено под заплахата от смъртно наказание. Царят ги изпраща по своите хора на други владетели, князе и важни управители било като данък, било в знак на приятелство; някои той разменя за злато и сребро. Така прави, за да може шпинелът да остане рядкост и запази стойността си. Ако оставеше други да ги копаят и разнасят по света, толкова много щеше да има от тях на пазара, че цената им щеше да падне и те вече нямаше да са толкова скъпи. Ето защо царят налага толкова тежко наказание на всеки, който ги изнася без разрешение.