Забравената светиня в София, където е била погребана Света Елена

Автор: Елена Страхилова

Както отбелязва в своята книга „Отключените пътища на богомилите“ Христо Буковски, малко софиянци знаят за това място. Днес то е незабележимо и безлично, потънало сред висока трева и бурени, забравено досами прашен паркинг и току под балконите на една жилищна кооперация. А някога е било свято място, към което са се стичали поклонници не само да измолят прошение от Бога, но и да се лекуват с живителната вода от аязмото, която тук щедро е бликала. От аязмото вече няма и следа. Може би водата все още се процежда някъде сред буреняка, кой знае. А от внушителния някога храм, изграден върху възвишението, личат нищожни останки, защото и онова, което е стояло тук чак до 90-те години на XX век, е било изровено от строителните машини и погребано под основите на близкия блок.

Това мистично и специално място се намира в кв. Лозенец, в самия край на ул. Димитър Хаджикоцев. Единственото, което е счела за нужно да направи Столична община за него, е да огради част от терена с ограда (вече съборена частично) и да сложи не твърде коректна табела, информираща случайните минувачи, че това е фамилна гробница от края на IV и началото на V век.

В действителност, тук, на този хълм, познат на старите софиянци под името Кръста, е имало огромен светилищен комплекс разгърнат на площ от 3000 кв.м., от който античният мавзолей (гробница) в подножието му е бил само една малка част. Сред руините на мавзолея стоят все още здраво вкопани три каменни саркофага.

Цялата местност, наречена Славище, е попадала извън очертанията на стара София. През изтеклите столетия се е пазил споменът, че на това място се е провел Сердикийският събор, свикан в 342 г. За това споменава в пътеписа си французинът Луи Жедоен, посетил българските земи през първата половина на XVII в. Между София и Витоша, пише той, има “малък параклис, запазен като местна Мека, където някога е заседавал прочутият Сердикийски събор”. (Стефан Пейчев, “Обществената атмосфера в града в българските земи през погледа на западноеропейски и османски пътешественици от XVI и XVII в.”).

Пак през XVII век и тогавашният католически епископ на София – Петър Богдан Бакшев, в своята “История на София” пише, че тук в древността бил разположен един манастир извън София, в който “поради големите удобства и добрия въздух се състоял Сердикийският събор”.

Не само преданията сред местните хора говорят за това и не само западноевропейските пътешественици са били наясно с този факт. За чудодейното място разказва и Евлия Челеби, османски пътешественик, поет и историк, който специално посетил хълма през XVII век при преминаването си през София. Силно впечатлен, той отбелязал в записките си, че това място, наречено от турците Кору-баглар, опасано от лозята и вишневите градини на софиянци, е било на голяма почит сред турските първенци, които идвали през лятото с цялото си домочадие и стояли по една седмица, за да се наслаждават на церителните свойства на водата от аязмото. “Ако пролетно време човек влезе в тези лозя, мозъкът му се упоява от чудесните миризми на разноцветните им цветя”, споделя Евлия Челеби и посочва нататък, че “Тукашната вода е лековита против седемдесет болести и всички болни от разни краища… идват да правят бани тук, като се мажат и с калта ѝ.”

Използвана литература:

Веселина Вачкова

Христо Буковски, „Отключените пътища на богомилите“, 2017 г.

Цялата статия е публикувана в брой 111 на сп. Българска наука: тук!

Абонирайте се за списанието тук!