Времето и пространството

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

 

Анри Поанкаре, превод: Неда Недева от английски език, Олга Николова (по френския оригинал), научен редактор и бележки д-р Лъчезар Томов

 

Коментар от научния редактор: в това есе Анри Поанкаре засяга темата за относителността на движението и теорията на относителността, като защитава тезата, че принципът на относителността не е революционен, а удобна за ползване конвенция. В това есе Айнщайн изобщо не е споменат – говори се за принцип на относителността на Лоренц, от Лоренцовите трансформации на координатите, които Айнщайн ползва в теорията си. Есето показва, `e Понкаре не приема революционността на относителността на движението и го смята за конвенция, която удобно може да бъде възприета, или не, според желанието на физиците. Тук могат да се видят и неговите топологични идеи (той е един от създателите на топологията под даденото от него име analysis situs – анализ на положението), когато пише за деформацията на пространството и за геометрията като характеристика на измервателните инструменти и твърдите тела.


РЕКЛАМА:

***

 

Една от причините да се върна към тези въпроси, които съм разисквал тъй често, е неотдавнашната революция в идеите ни за механиката. Може би принципът на относителността, както го разбира Лоренц, ще ни представи една изцяло нова концепция за времето и пространството и следователно ще ни накара да изоставим някои изводи, които досега са ни изглеждали несъмнени. Нима не смятаме, че геометрията е изобретена от ума – несъмнено на базата на опита, но без да ни бъде наложена от него, така, че веднъж установена, геометрията е защитена от всякакви ревизии и от нови набези на опита? Но ето че експериментите, върху които се базират новостите в механиката, изглежда разклащат тази представа. За да решим какво да мислим по този въпрос, трябва да припомня сбито някои от фундаменталните идеи, които се опитах да докажа в предишните си статии. 

Първо бих искал да премахна идеята за мнимото чувство за пространство, което локализира нашите усещания във вече готово пространство. Понятието за това пространство сякаш предхожда целия опит и преди да се позове на опита, има вече всички характеристики на пространството на геометрията. А всъщност какво е това чувство за пространство? Когато искаме да разберем дали едно животно го притежава, какъв експеримент правим? Слагаме близо до него предмети, които то желае, и наблюдаваме дали, без да се лута, то знае как да ги стигне. Как разбираме, че на хората им е дадено това ценно чувство за пространство? Знаем, защото и те могат да свиват мускулите си, за да достигат предмети, чието положение се разкрива чрез дадени усещания. Какво повече има, когато наблюдаваме чувството за пространство в собственото ни съзнание? Отново благодарение на различни усещания, знаем, че чрез еди-какви си движения можем да достигнем предметите, възприемани като причината за тези усещания,  които така премахваме или засилваме. Единствената разлика е, че за да знаем това, не е нужно да извършваме въпросните движения – достатъчно е да си ги представим. Какво друго може да е това чувство за пространство, което разумът е неспособен да обясни, освен някаква сила в дълбините на несъзнаваното, която съответно ние можем да познаем само чрез действията, предизвикани от нея? Точно тези действия са движенията, за които говоря. Чувството за пространство така се свежда до постоянното свързване на определени усещания и движения или до представите за тези движения. (И за да избегна постоянно появяващото се погрешно разбиране, въпреки повторните ми обяснения, нужно ли е още веднъж да кажа, че нямам предвид представата за такива движения в пространството, а представата за усещанията, които ги съпътстват?)

Цялата статия можете да прочетете в новият Брой 149 на сп. Българска Наука.
Подаряваме ти първите 58 стр. от брой 149 тук>>